Съвременните западни институции се разглеждат като свещени. Но една от тях е по-силна от всякога: централните банки. Въпреки че тяхната роля се промени значително през последните десетилетия, а мандатът им беше нарушаван постоянно, в тях все още вярват финансовите експерти, икономическите агенти и инвеститорите. С всяка следваща криза, светът се обръща към тях за ликвидност, пише главният анализатор на Schlossberg&Co Паскал Хюгли.

Това е учудващо, като се има предвид, че централните банки изстреляха балансите си отвъд всяка разумна мярка. Докато всички икономисти критикуват това, всеобщото мнение изглежда стабилно: централните банки нямат алтернатива и са единствените икономически субекти, които могат да спрат икономическото и финансово унищожение.

Създаването на противоречие

Наистина, влиянието на централните банки никога не е било по-силно - те са тези, на които се дължи стабилността на финансовата система, тъй като задоволяват нуждите от ликвидност. Според мнозина централните банки са пожарникарите, идващи да загасят огъня. А както каза гуверньорът на Bank of Canada: "Пожарникарите никога не са критикувани за това, че използват твърде много вода."

На противоположното мнение са хората, които посочват, че централните банки бъркат водата с гориво и само влошава хаоса, създаден от самите тях. Изобразявани като Мордор на финансовата география, централните банки за някои са самият корен на злото. В очите на тези критици, централните банки са не само организаторите на днешните финансови кризи, но и обучените от държавата икономисти, работещи за тях, са просто банда от илитерати, обслужващи нуждите на финансовия елит.

Няма какво да се измери

На фона на това противоречие, трябва да имаме предвид, че проблемът на централното банкиране не е личностен, а системен - централните банкери са натоварени със задачата да измерват неща, които не могат да бъдат измерени.

Икономиката ни е сложен и адаптиращ се ред. Променливите в нея са неизвестни и дори и да знаем какви са били те в някой момент от миналото, заради динамиката в системата прецизното измерване е невъзможно. Питър Дракър перфектно описва положението, в което се намират централните банкери: "Не можеш да управляваш това, което не можеш да измериш."

И все пак централните банкери са натоварени с управлението на икономиката и финансовата система. Това, че те по дефиниция не могат да ги управляват, е едно на ръка. Но фактът, че даже и не опитват, е съвсем друго нещо.

Една от основните задачи на централните банкери е да измерват инфлацията. Те упорито се придържат към индекса на потребителските цени за това, а той просто измерва претеглените средни стойности на кошница от потребителски стоки и услуги.

Подривната тактика

Но фокусът върху потребителските цени крие промените на акциите, облигациите, недвижимите имоти и всеки друг финансов актив. Това е твърде иронично - хората са принизени просто до същества, които се интересуват от това да изконсумират заплатите си, а не да ги вложат в продуктивни активи.

Всеки, който има досег до действителността, знае, че това не може да бъде по-невярно. Хората спестяват парите си не за да си купят ценово стабилен банан в магазина, а да си позволят имот. Този имот обаче не влиза в индекса на потребителските цени. Ако влизаше, "инфлацията" щеше да е значително по-висока.

Тъй като централните банки хронично се правят на разсеяни по отношение на инфлацията на активите, когато смятат общата инфлация, можем да допуснем, че те даже не се опитват да достигнат по-близо до истината.

Да си представим човек, който си търси ключовете за колата под улична лампа. Случаен минувач го пита дали те са били изгубени там, отговорът обаче е отрицателен. Тогава защо ги търси точно под лампата? "Е, защото тук има светлина."

Напускането на целевите граници на паричното предлагане

Високото ниво на ценова инфлация, която наблюдаваме през последните десетилетия, е следствие от огромната парична експанзия. През 1971 г. САЩ излезе от златния стандарт и започна война за понижаване на стойността на долара. Така и другите централни банки изгубиха връзката с долара.

През 1983 г., под управлението на Пол Волкър, Федералният резерв пое в друга решителна посока - централната банка повече не таргетираше конкретно парично предлагане, а реши да се цели към цена на заеманите пари.

По този начин централната банка таргетира лихвените проценти, а паричното предлагане стана плаващо. Така ключовете към царството бяха връчени на частните финансови институции, които започнаха да определят паричното предлагане сами, което доведе до гигантска парична експанзия чрез сенчестото банкиране.

Така, въпреки че механизмите за обратна връзка оставаха поне в известна степен незасегнати от затварянето на златния прозорец, докато централната банка таргетираше паричното предлагане, след 1983 г. централните банки и най-вече Федералният резерв забелязаха, че паричните им политики стават все по-неефективни.

Приемете ги такива, каквито са

Особено смайващо е, че развитието на сенчестия банков сектор и увеличаването на ролята на ценните книжа като инструмент, подобен на парите, остана извън радара на централните банки за толкова дълго време. Това просто само доказва, че проблемът на централните банки е системен. Както вече констатирахме, те имат невъзможна задача: да предвиждат, измерват и управляват икономиката. Но всичко, което могат да направят, е да си играят на финансови богове и да опитат да поддържат илюзията за компетентността си.

Тъй като тя вече рухва, централните банки вече започват да се разглеждат като това, което са: финансисти на икономиките и финансови институции./money.bg