Тома Биков, filternews.bg

Американският президент Доналд Тръмп представи план за прекратяване на Руско-украинската война. Планът се състои от 28 точки, най-важните от които са свързани с териториалната цялост на Украйна, намаляването на числеността на армията ѝ и установяването на неутрален статус за страната, който ѝ забранява да членува в НАТО. Планът на Тръмп беше остро критикуван от редица либерални анализатори, приветстван от привържениците на американския президент и посрещнат като възможност за преговори от руската страна. Няколко дни след представянето му председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че границите на Украйна не могат да бъдат променени със сила, армията й не може да бъде намалена, а Европейският съюз трябва да има централна роля в мирното споразумение.

При тази ситуация се наблюдават поне три перспективи на мислене, които ще продължат да си противоречат и занапред. Най-видимата за нас е европоцентричната. Тя прилича на онова, което Кант нарича трансцендентална илюзия. Това е вградена особеност на разума, която в определени случаи, виждайки едно явление, не е в състояние да осмисли със средствата на опита неговата истинска същност. Пример за подобен феномен е трансценденталната илюзия, че Слънцето се върти около Земята, както виждаме, а не че Земята се върти около Слънцето, както е в действителност.

Европоцентричната перспектива към руско-украинския конфликт изключва разполагането му в глобалния контекст и го привижда единствено като огромно предизвикателство пред идеологическата рамка и сигурността на ЕС. И двете твърдения са верни, но те не засягат никой друг освен ЕС. Цитираните думи на Урсула фон дер Лайен са нагледен пример за илюзорния европоцентричен поглед, чийто разказ се формира около това какво трябва да бъде, а не около това какво е. Могат ли да бъдат променени границите на Украйна със сила? Според все по-малко действащото международно право не могат, но по всичко личи, че в действителност могат.

Трябва ли ЕС да има централна роля в мирното споразумение?

Със сигурност трябва от гледна точка на ЕС, но в действителността, в която преговорите се водят от САЩ и Русия, по нищо не личи тази централна роля да бъде дадена на Европа. Европоцентричната гледна точка може и да е най-важната за Европа, но тя е маловажна за всички останали светове, чиито граници се оформят и ще се оформят пред очите ни. Дали за лидерите на страните от Близкия изток войната в Украйна е по-важна от войната в Газа? Дали в Индия се интересуват повече от Русия и Украйна, отколкото от Пакистан? Накъде е насочен погледът на Тайван – към руско-украинската война или към Китай?

Тук идва втората перспектива на мислене, която е американска и е различна от европейската. Още в предишния си президентски мандат Доналд Тръмп посочи Китай като основен опонент на САЩ за глобално надмощие. Тази теза първо беше формулирана от покойния Хенри Кисинджър. Преди нахлуването на руските войски в Украйна той дори съветваше американската администрация да привлече Русия на страната на Запада и по този начин да противодейства на китайската експанзия. В този тип виждане има очевидна логика, която показва, че демографският, икономическият и военният потенциал на Китай е далеч по-значим от този на Русия. От тази гледна точка глобалният поглед на САЩ привижда войната в Украйна много повече като отклоняване на важна геополитическа енергия от основната цел в лицето на Китай, отколкото като опасност и значимо предизвикателство за САЩ.

Видно е, че за Тръмп това е една от многото войни по света и ако в нея има нещо значимо, то е, че позиционира Русия изцяло в лагера на Китай. Тук не твърдя, че тази позиция е морална, справедлива и идеологически издържана от европейска гледна точка, но твърдя, че тя е твърде вероятна от гледна точка на американския поглед.

Трета перспектива на мислене е руската. Войната в Украйна не е битка за територии, а руска заявка за участие в новия международен ред. Руската роля в този нов международен ред няма потенциал да бъде глобална, каквато роля вече играят САЩ и Китай, а регионална. Войната в Украйна постави официално началото на глобалната геополитическа трансформация, която неофициално течеше и преди това. Тя очерта ясна граница между Запада и Русия, но и заличи до голяма степен границата между Китай и Русия. Очертаването на тази втора граница е важно, ако Русия не иска да се превърне в придатък на Китай, а да играе самостоятелна роля на регионален геополитически фактор. Парадоксално, но възможността за очертаване на руска граница спрямо Китай може да се осъществи само с помощта на САЩ. Подобно руско движение е и в американски интерес. Вероятно това е причината Доналд Тръмп да приеме голяма част от руските искания по отношение на Украйна.

Въпросът е какви са американските искания по отношение на Русия. Очертаването на ясна граница между Запада и Русия, която преминава през територията на Украйна, означава, че руското влияние ще се ограничи дотам. Вероятно затова и руското ръководство прие толкова спокойно санкциите срещу чуждестранните активи на „Лукойл“ и „Роснефт“, които вероятно ще бъдат придобити от американски компании. Тези активи бяха инструмент за руско влияние в дълбочината на Запада и вероятно ще бъдат част от неофициалните договорки за очертаването на цивилизационните граници.

Въпросът за перспективите пред ЕС в тази сложна геополитическа ситуация е екзистенциален за самия него. Те са поне две. Първата е съюзът да се превърне в периферен придатък на САЩ, който е лишен от собствена геополитическа воля в името на това да съхрани консуматорския нагон на своите граждани. На пръв поглед тази перспектива изглежда по-безболезнена, но в средносрочен и дългосрочен план ще доведе до упадък и обедняване на Стария континент. Втората перспектива е с цената на социални лишения и многопластови усилия ЕС да се реорганизира икономически, военно и идеологически и да е в състояние да гарантира сам както сигурността си, така и действителното си участие в новия геополитически ред като регионален фактор със собствена воля. За да бъде осъществена втората перспектива, би трябвало лидерите на ЕС не само да видят действителността отвъд европоцентричната транцендентална илюзия, на която са жертва, но и да са готови да я осмислят и да отговорят съзнателно на предизвикателствата, пред които тя изправя целия континент. И може би първата задача в тази посока е ЕС да има не лидери, а легитимен лидер, който е избран по правилата на демокрацията, а не на принципа на най-малкото общо кратно.