На Мюнхенската конференция по сигурността трансатлантическата двойка, която от месеци води „война на розите“, си обеща ново начало пред очите на света. Миналата година вицепрезидентът на САЩ даде на шокираните европейци ултиматум: Правете каквото казваме, или ще подадем молба за развод. Оттогава трансатлантическата двойка е „счупила много порцелан“: търговска война, украински диктат, спор за Гренландия.

Под натиск от всички страни европейците постепенно се сблъскват с реалността на света на вълците. Канцлерът Мерц открито посочи мащаба на трансатлантическото отчуждение и ясно формулира европейските стремежи за собствена сила и по-голяма автономия. В същото време той протегна ръка за приятелство към трудния партньор от другата страна на Атлантика. Германия продължава твърдо да определя бъдещето си като европейско, но ако е възможно – и трансатлантическо.

Марко Рубио, американският държавен секретар, сложи балсам върху наранените европейски души. Той призова към неразрушимата общност на западната цивилизация и прикани европейците да продължат партньорството, макар и по американски условия. Обещават ли клетвите за вярност от двете страни ново начало за трансатлантическата двойка? Или отвъд цветистата реторика има малко фундаментални промени в геостратегическата ситуация?

Говори ли Рубио от името на цялата администрация на Тръмп?

Колко устойчиво е предложението за приятелство зависи преди всичко от това дали държавният секретар говори от името на цялата администрация на Тръмп. Рубио принадлежи към лагера на приматистите, които разчитат на европейски помощни сили за защита на американската хегемония. Той спечели доверието им в Женева, когато заедно с европейците изработи контрапредложение срещу руския план от 28 точки за прекратяване на войната в Украйна, който отчиташе повече европейски интереси.

Неговият конкурент за наследник на Тръмп, вицепрезидентът Джей Ди Ванс, от друга страна, се изправи пред европейците с безмилостната визия на restrainers: Вече не се нуждаем от вас. Ако искаме да останем партньори, трябва да се подчините на визията на MAGA.

„Войната на розите“ за Гренландия предизвика голямо вълнение сред европейците. Но вместо да се примирят с ролята на васали, те изведнъж станаха по-сериозни в стремежа си към автономия, отколкото американците биха искали. Вместо строгия адвокат по разводи Вашингтон изпрати тази година в Мюнхен европейски „шепнещ“ посредник със съблазнителни тонове.

В борбата за власт във Вашингтон линията на Рубио – за смяна на режима от Венецуела до Иран – в момента взема връх. Докато военните бази в Европа са нужни за войната срещу Иран, конфликтът около Гренландия е замразен. Но милитаристичният курс предизвика открито въстание в средите на MAGA; рейтингът на одобрение на Тръмп се срива. Затова би било сериозна грешка да се счита тази борба за власт за решена. Докато тя бушува, американската външна политика ще остане непредсказуема.

Отвъд цялата реторика за помирение, в геостратегическата ситуация малко се е променило

Дали трансатлантическият брак има бъдеще, зависи, второ, от това дали нещо съществено се е променило в посланието на администрацията на Тръмп отвъд топлите думи. Американците продължават да настояват да прехвърлят тежестта на конвенционалната отбрана на континента върху европейските плещи. Подобно на Ванс, Рубио формулира идеологически условия за продължаване на партньорството: ограничаване на масовата миграция, край на постколониалната вина и изкупление, отхвърляне на „климатичния култ“. Намесата във вътрешните работи на европейците с цел да доведат идеологически съюзници на власт и да преобразят Европа според модела на MAGA също остава непроменена. Това показва, че не става дума за партньорство между равни, а за йерархична връзка между покровител и последователи.

Администрацията на Тръмп продължава да следва непоколебимия си курс за прекратяване на войната в Украйна чрез споразумение с Русия. Това стана ясно, когато Рубио отмени участието си в берлинския формат – координационната група между лидерите на Украйна, Германия, Франция, Европейската комисия, Европейския съвет и НАТО – и вместо това пътува до Братислава и Будапеща, за да се срещне с евроскептиците и приятелите на Русия Роберт Фицо и Виктор Орбан. Мюнхенското послание на Рубио беше експлозивно: САЩ искат да приключат войната със сделка, „с която Украйна може да живее и която е приемлива за Русия“. Асиметрията в формулировката показва, че Вашингтон продължава да оказва натиск върху Киев да прави отстъпки, за да се постигне компромис с Москва. Администрацията на Тръмп продължава да поставя геополитическите и бизнес интересите си над тези на европейците.

Освен цялата реторика за помирение, доста се е променило и нещо в геостратегическата ситуация. Европа продължава да бъде в клещите на Путин и Тръмп. Европейците са в конфликт с Русия, Китай и САЩ, т.е. с всички полюси на възникващия мултиполярен ред. В тази ситуация Европа е изключително уязвима. Стратегически възниква въпросът как Европа възнамерява да оформи отношенията си с трите велики сили в бъдеще. Възможни са три варианта.

В Източна Европа мнозина искат да останат под американския защитен чадър

В първия сценарий Европа се подчинява на хегемоничната стратегия на американските хегемонисти и продължава да разчита на конфронтация с Русия и Китай. Ако обаче се подчини безусловно на своята защитна сила, тя е беззащитна срещу опитите за намеса на идеолозите на MAGA.

Във втория сценарий самата Европа се стреми към статут на велика сила. Като независим полюс в мултиполярния ред тя възнамерява да поддържа равнопоставена дистанция спрямо трите велики сили. За тази опция Европа обаче няма необходимите средства за власт в обозримо бъдеще. Съмнително е дали европейските граждани биха били готови да поемат разходите за такава визия за велика сила.

В третия сценарий Европа засилва своята автономия в трансатлантическия алианс. Като приема конвенционалната отбрана на собствения си континент, тя консолидира независим стълб в пребалансирано партньорство. Стратегическото самостоятелно действие означава да се освободиш от стремежа на Америка към доминация и да дефинираш отношенията си с Китай и Русия на базата на европейските интереси.

Не е изненадващо, че европейците не са единодушни относно бъдещия курс. Франция се стреми към независима европейска велика сила под собственото си ръководство. В Източна Европа много хора искат да останат под американската закрила, независимо колко ще струва това. Германия, от друга страна, флиртува със стратегическа автономия, но все още не може да обясни конкретно какво означава това спрямо Вашингтон, Пекин и Москва.

Все още не е решено какво място ще заеме Европа в света на вълците – и дали ще има смелостта и силата да го определи сама.

Марк Саксер, cicero.de

Превод за "Гласове": Меглена Плугчиева