Когато сирийците въстанаха срещу режима на Башар Асад, светът разтълкува това като поредната рухваща плочка от доминото на Арабската пролет. Днес, 2,5 г. по-късно, говорим за сирийската криза не като за локална драма, а като за начало на нова фаза от геополитическата борба на САЩ и Русия за Близкия изток, силно напомняща времената на студената война.

В руини е може би най-светската, най-близката по дух, традиции и култура до европейския манталитет страна от Арабския свят. Всеки ден ставаме свидетели на покъртителни апокалиптични картини от разрушените сирийски градове, на сърцераздирателни кадри с човешко страдание. Бегълците от този ад напират по границите ни, а някои от нас се дразнят, че им се нарушава спокойствието. Те май не си спомнят, че с този народ допреди 135 г. сме живели в една страна - Османската империя, български търговци са ходили редовно по пазарите на Дамаск и са внасяли оттам екзотични стоки, и то с високо качество. Не помнят също така, че на няколко пъти, вече през ХХ век, милиони българи също са били прокуждани от родните си места в Източна Тракия, Беломорието, Македония и Добруджа и майката родина ги е приютила с широко сърце. Та кой от нас няма в потеклото си роднини бежанци от съседните земи?

Страданието на сирийците, на което сме живи свидетели, трябва да ни напомни колко сродени сме с Близкия изток, където днес се разиграва сложна геополитическа шахматна партия. В нея се преплитат най-сложните и често непримирими съперничества на съвременния свят. Сирия се оказа пресечната точка на политически, икономически, религиозни и етнически противоречия от местен, регионален и глобален мащаб.
Руско-американското споразумение за сирийските химически оръжия дава временна отсрочка в развитието на кризата, но то урежда само един от острите проблеми, които тя породи. Все още не е ясно дали и този проблем може да се смята за решен, защото ликвидирането на сирийския химически арсенал е политическо минно поле и логистична тера инкогнита, с каквато никой досега не се е сблъсквал във военновременни условия и в такива утопично кратки срокове.

Така или иначе, гражданската война там продължава. Характерът е такъв, че тя винаги може да даде нов повод на външни сили - на САЩ или на Русия, както и на други регионални кандидати за хегемони, да се намесят и кашата да излезе извън контрол.

Сирийската криза е в голяма степен клиентелистки международен конфликт. Играчите в него на пръв поглед са локални и регионални. Но зад тях прозират големите глобални сили САЩ и Русия (позната картинка от близкото минало), които използват "малките правди" на всеки от играчите, за да насочват нещата в удобно за тях русло, което да реши техните глобални противоречия. Ясно е, че Саудитска Арабия и Катар, които спонсорират бунтовниците в Сирия, няма да успеят да свалят Асад без удари на САЩ, та дори и без благословия от Вашингтон.

Ясно е, че Асад нямаше да се съгласи да сдаде химическите си оръжия, ако Москва не беше скръцнала със зъби. Ясно е, че Вашингтон натиска Израел да се въздържа от удари по Сирия или Иран, ако все пак се стигне до американска намеса, или че Иран ще се вслуша във внушенията от Москва за по-умерен тон в реториката срещу Израел.
Успокоително изглежда това, че Америка няма особено желание да воюва, защото е изтощена от Ирак и Афганистан, а и силно финансово затруднена заради все още неотшумялата икономическа криза и огромния си външен дълг.

Обама се хвана като удавник за сламка за руската мирна инициатива за химическото оръжие и отмени удара срещу Сирия. За САЩ е ясно, че могат да постигнат целите си по по-лесен начин - като противопоставят една група страни от региона на друга и държат нещата под контрол. И доста успешно правят това. Освен това Америка с шистовата революция вече се открои като трета по енергийни запаси страна в света и война в Сирия не е нужна.

Европа също още е в плен на финансовата криза и не мисли за никакви глобални геополитически ангажименти, освен за хуманитарна помощ за бежанците. Една война там, дори и ограничена, ще вдигне рязко цените на нефта, което може да взриви едва закрепеното евро.

Русия също в голяма степен блъфира, защото не се чувства готова за война, но се блазни от шанса, сякаш паднал от небето, да си върне ореола на свръхсила, колкото и нереалистично да звучи това. Иран също би желал нещата да се успокоят, защото знае, че ако режимът на Башар Асад рухне, следващият на мушката е той.

Така че голям военен конфликт засега не е в интерес на никого от големите играчи там. Но трупането на взривоопасен материал продължава и това сякаш е извън контрол. В Близкия и Средния изток претендентите за регионална хегемония станаха твърде много и вече не е сигурно, че на някого от тях в даден момент няма да му гръмнат бушоните и да действа на своя глава с всички непредвидими последици. А тук има държави с ядрено оръжие и други, които всеки момент могат да се сдобият с него или направо да си го купят.
Обама начерта своите червени линии, но с явно нежелание да воюва отстъпи от тях, когато те бяха нарушени. Но червени линии, и то много съдбоносни за тях, са си определили и Израел, и Турция, и Иран, и Саудитска Арабия, та дори и Русия, свикнала на самоконтрол от времето, когато беше свръхсила. Путин предупреди с ледено поучителен тон американците, че не трябва да се смятат за богопомазани и изключителни.
Да си кажем направо, за първи път след края на студената война замириса на нов глобален пожар, защото много от червените линии започнаха да се застъпват. Свидетели сме на една нова непримиримост между глобалните и регионалните съперници, при която утвърдените от десетилетия, да не кажем от векове, международноправни механизми за уреждането им започват да засичат. Буксува и ООН: САЩ вече открито говорят, че има и "морални" закони, с които могат да оправдаят военната си намеса в една суверенна държава, ако Съветът за сигурност не ги упълномощи. Мнозина се питат разпада ли се световният ред, установен със система от договори и споразумения след Втората световна война, а в някои по-широки рамки и далеч по-назад в дълбините на последните 2-3 века.

Може би точно Сирия извади наяве и в най-отчетлив вид тази деградация на системата на съвременното международно право, започнала с рухването на СССР и на Варшавския договор в началото на 90-те години на миналия век. В много ситуации днес тази система се оказва нежизнеспособна, редица страни нагло я игнорират, а изход не се вижда.
Затова и сирийската геополитическа и правова криза в определен смисъл се превръща в изпитание за глобалната геополитика и за международното право. Заедно с ръста на т.нар. неконтролируеми елементи в нея започват да изчезват гаранциите, че тя няма да доведе до световна война. Близката история сочи, че двата световни пожара възникнаха именно в аналогични ситуации. /24chasa.bg