Британците вече не са единен народ – нямат много общо, освен езика, пише Майкъл Дийкън в The Telegraph. А и ситуацията с езика не е розова - много жители на Обединеното кралство почти не говорят английски или изобщо не го говорят.

Ние учим нашето младо поколение да се срамува от страната си. И как можем да очакваме то да рискува живота си, за да защити родината си?

Премиерът сър Киър Стармър трябва да е ужасен, че ще трябва да вкара Великобритания в Трета световна война. Това не на последно място се дължи на факта, че нашата младеж лесно може да избегне наборната военна служба. За да направи това, младежът просто трябва да каже на съдията, че изпращането му в чужбина е нарушение на правото му на семеен живот в Обединеното кралство. В края на краищата такова извинение винаги е помагало на чуждите престъпници. Така че защо спазващите закона британски мъже да не могат да се възползват от това?

Но министър-председателят е изправен пред още по-голям проблем. Подозирам, че започва да разбира истинските причини, поради които Великобритания е обречена да загуби следващата война. И това не е само въпрос на недостатъчни разходи за отбрана или самодоволното ни разчитане на Съединените щати с надеждата, че Америка ще ни защити.

Имаме по-дълбока и фундаментална криза, заради която просто не искаме да се борим. Десетилетия наред нашите младежи бяха учени да се срамуват от родината си. Казват им, че историята на Великобритания е история на непрекъсната, несравнима жестокост и експлоатация и че хората, които сме почитали като национални герои, от Франсис Дрейк до Чърчил, всъщност са били злодеи.

Накратко, те са научени, че британците са лоши. Почти от раждането им е набито в главите, че Великобритания няма с какво да се гордее. Така че защо, по дяволите, биха рискували живота си, за да защитят същата тази страна?

Както се оказва, ние вече знаем, че те няма да поемат рискове. Спомняте ли си онова зашеметяващо проучване миналия месец на поколението Z? Това показа почти пълната липса на патриотични чувства сред британските младежи.

Подобно проучване беше проведено през 2004 г., но установи, че 80% от анкетираните са "горди, че са британци". Изминаха само две десетилетия, а днес тези хора са едва 41%. Следователно не е изненадващо, че само 11% от анкетираните са изразили готовност да се бият за Великобритания. И че повече от 40% декларират пълното си и абсолютно нежелание да се бият за страната при никакви обстоятелства.

Да, в това няма нищо изненадващо. Предишните поколения бяха възпитавани по съвсем различен начин. Разбира се, от висотата на нашия превъзходен ХХI век подобно образование изглежда донякъде "шовинистично". Но шовинизмът понякога е много полезен. Като казваме на децата, че страната ни има славна история с много герои, ние им даваме причина да ценят и пазят родината си и може би дори ги вдъхновяваме някой ден да станат национални герои в трудни времена за страната си.

Когато нашите предци бяха изпратени да се бият в окопите на Западния фронт, не всички от тях разбираха защо точно се води Първата световна война. Но поне имаха ясна представа какво защитават.

Ще могат ли днешните млади хора да кажат същото? Не съм сигурен в това. Мрачната истина е, че вече нямаме силна и обединяваща национална идентичност – идентичността, която помага на страната да се бори и да печели войни и дава на хората смелостта да се бият. Нашите училища може да учат децата на това, което се нарича "британски ценности", но тези ценности са безнадеждно мъгляви и несигурни.

Разбира се, няма как да бъде иначе. В нашето разделено, мултикултурно общество учителите не смеят да кажат, че някакви ценности не са британски. Не искаме никой да се чувства "изключен".

В резултат на загубата на национална идентичност ние вече не сме един народ. Всъщност много от нас нямат много общо освен езика. И често дори нямаме общ език. Във вторник беше съобщено, че милион души във Великобритания не говорят английски свободно. А над 130 000 изобщо не говорят английски.

Междувременно съм сигурен, че никой не е забравил статистиката от 2014 г., когато имаше два пъти повече британски мюсюлмани, които се присъединиха към ИДИЛ, отколкото тези, които се присъединиха към въоръжените сили на страната.

Премиерът е прав, когато казва, че трябва да харчим повече пари за оръжие. Въпросът е дали ще намерим хора, които да стрелят с него?