Дан Сториев, thenation.com

От Одеса до Киев Дан Сториев проследява свят, който рядко влиза в западния разказ за войната – мъже, които се крият от мобилизацията, бягат от патрули, плащат десетки хиляди долари, за да напуснат страната, и живеят като бегълци в собствените си градове. В репортажа си за The Nation той среща хора, които разказват за побои, заплахи, корупция и „бусификация“, а социолози твърдят, че системата удря най-силно бедните, работниците и хората от селските райони, докато по-богатите по-често намират начин да се измъкнат. Оценките за укриващите се варират между 2 и 6 милиона, а цената на „спасението“ стига до 50 000 долара.

Мъж на средна възраст с ясен поглед се навежда напред и извиква на развален английски: „Не искам да умирам, разбирате ли? Но ме хванаха. Сега трябва да отида.“

Той изпива поредната чаша водка. Терасата на ресторанта е пълна с хора, които се наслаждават на шашлиците си. Никой не обръща внимание на мъжа и шумните му приятели, тъй като изпращанията на новомобилизирани войници отдавна вече не са нещо забележително.

Те са част от звуковата картина на града точно толкова, колкото бръмченето на моторите на руските 200-килограмови дронове „Шахед“ или воят на сирените за въздушна тревога.

От време на време тези дронове пробиват в жилищните сгради дупки с размерите на автомобил и убиват цивилни. Фронтовата линия е на около 145 километра оттук, но ако съдим по начина, по който местните се отнасят към нея, би могла да е и на Луната. Одеса е еклектичен, окъпан в слънце черноморски пристанищен град, където бароковите сгради от времето на Руската империя се смесват със съветски панелни блокове, надвиснали над стръмни плажове. Плажовете остават пълни дори когато експлозии прорязват гърмящата американска попмузика — само малцината чуждестранни туристи предпазливо хукват към укритията.

Но под привидната нормалност, както и в останалата част на Украйна, в Одеса живее една самопровъзгласила се низша прослойка от мъже на възраст между 25 и 60 години, които живеят като бегълци в собствената си страна. В Украйна ги наричат ухилянти — пренебрежителен жаргон за „укриващи се от мобилизация“. От години ухилянтите се опитват да избегнат мащабната украинска мобилизационна кампания, започнала в същия ден като пълномащабното руско нахлуване.

В първите месеци на 2022 г. доброволци се редяха на опашки, за да отидат на фронта. Вече не е така. Не е ясно колко души се укриват, но оценките варират между 2 и 6 милиона. Темата не е широко изследвана, а в англоезичната преса въпросът за укриващите се от мобилизация е заглушен от материали, подчертаващи украинските иновации и героизъм.

Мнозина в западните столици описват войната като битка между доброто и злото, борба за свободата и сигурността на Запада. Кремъл също демонстрира пълното си пренебрежение към живота на цивилните. Руски войници измъчват, убиват и изнасилват в масови мащаби.

За да спре настъплението на Путин, Киев отчаяно се нуждае от хора. Независимо от всички високотехнологични дронове, успехът продължава да зависи от човешката сила.

„Ако преди две години командирите имаха нужда от ракети, сега имат нужда от хора“, казва Олександър Сирски, бивш главнокомандващ на украинската армия.

И все пак милиони украинци не искат да воюват. Защо?

Страхът

В Одеса се срещнах с Тарас — името е променено по негова молба — в бар край плажа. Убеден протестант, Тарас потръпва при мисълта да убива. Едрият 29-годишен мъж, висок почти два метра, никак не прилича на беглец, докато отхапва от бургера си.

„Виждате, голям съм“, казва IT специалистът с горда усмивка. „Затова ТЦК не ме закача. Не ме е страх.“

ТЦК, произнасяно на украински те-це-ка, е съкращение от Териториален център за комплектуване и социална подкрепа. Това е украинската държавна структура, отговаряща за организирането на мобилизацията.

Служителите на ТЦК се движат на групи от по трима до петима души, понякога облечени цивилно. Често са придружавани от полиция. Пътуват с Renault Master, Ford Transit или други обикновени микробуси с напълно затъмнени стъкла. Именно заради тези микробуси мобилизацията получава народното си прозвище — бусификация.

В социологическо проучване от миналата година рекордните 68% от украинците казват, че нямат доверие на ТЦК. Но някои все пак смятат мобилизацията за необходима. Разговарях с енергичната 27-годишна Катерина Мусиенко, част от активистката група „Робимо вам нерви“, която настоява Одеса да бъде освободена от съветското и руското културно наследство.

„За мен [мобилизацията] не е проблем, защото повечето ми роднини и приятели вече са мобилизирани“, казва Катерина. „Това е конституционно задължение. И не мисля, че е проблем, защото трябва да го правим. Кой ще го направи, ако не украинците? Може методите да не са приятни. Но когато хората с месеци пренебрегват [мобилизационните] повиквателни, опитват се да избягат и си стоят вкъщи само и само да не воюват, за мен това е наистина жалко.“

През октомври 2025 г., месец след като се запознах с Тарас, трима служители на ТЦК изскочили от немаркиран микробус и хукнали след него. Той успял да избяга, оставяйки раницата и якето си.

През ноември друг патрул отново забелязал Тарас.

„Побягнаха след мен. Доста бързо ги изгубих, с изключение на двама, които ме настигнаха в задънена улица.“

Когато двамата мъже във военни униформи хванали Тарас, група жени на средна възраст, които минавали оттам, се опитали да го измъкнат, но служителите на ТЦК не го пуснали.

„Крещяха на жените и ги заплашваха с изнасилване или бой“, разказва Тарас.

В крайна сметка служителите на ТЦК надделели, след като повикали полиция. Тарас бил откаран.

Подобни сцени вече са се превърнали в новото нормално. Те са чести и нерядко още по-драматични, понякога с молещи се и плачещи близки на мобилизирания.

След като бил заловен от ТЦК, Тарас бил отведен на медицински преглед заедно с десетки мъже от всякакви обществени среди. Седял в слабо осветен коридор, боядисан в характерното за съветските учреждения зелено, под листове формат А4 със снимки на оскъдно облечени модели, рекламиращи военната служба.

„В интернет се носеше слух, че можеш да избегнеш мобилизацията, ако не им позволиш да те снимат. Когато аз попаднах там, това вече не работеше“, разказва той монотонно.

Тарас твърди, че след като отказал да бъде сниман, го вкарали насила в малка стая, където двама мъже в цивилни дрехи го снимали, докато го удряли по главата. Дебел полковник „с протези на краката до коленете и луди очи“ крещял, че ще застреля Тарас, ако мръдне, като насочил пистолет срещу него.

„После започнаха да ни продават“, спомня си Тарас.

Мъжете били представяни пред дебелия полковник и пред командири на военни части.

„След това командирите отиваха при полковника с пликове с пари и наддаваха за мъжете, които бяха избрали.“

Тарас успял да изтъкне познанията си в IT сферата. Избрали го за подразделение за дронове, но за негов ужас бил определен за фиксик — подвижен едноличен ремонтен екип.

„Щях да имам десетки дронове в колата си. Щях да бъда основна мишена“, потръпва той.

Въпреки това Тарас не спорил много, след като видял как един от другите новобранци „се направи на много отворен и поиска по-добри условия. Така подразделението, което първоначално го искаше, се отказа. Дадоха го на „Скеля“.“

През останалото време, докато някогашният самоуверен слаб младеж на двайсет и няколко години стоял в коридора, Тарас не смеел дори да го погледне. Двама въоръжени войници от „Скеля“ биели новобранеца.

„Вече си наш“, казвали му, спомня си Тарас.

„Скеля“, което означава „скала“, е най-голямото щурмово подразделение в Украйна. Името идва от позивната на неговия командир Юрий Харкавий, вдъхновена от Дуейн „Скалата“ Джонсън. Преди няколко месеца Джонсън записал видео за Харкавий, в което му изпраща „мана“.

„Скеля“ има печална слава заради твърдения, че десетки изпратени там новобранци са били измъчвани и убивани. Добре известен е случаят на Олександър Семенов. Той постъпва в болница в Кропивницки през януари 2026 г. Семенов твърди, че по време на престоя си в „Скеля“ бил бит, вързан за ATV и влачен по земята. Няколко дни по-късно умира. Като официална причина за смъртта е записана пневмония.

Няма изчерпателни публични данни, но в Украйна е общоизвестно, че има немалко неясни смъртни случаи в помещенията на ТЦК, в тренировъчни лагери или на територията на военни части. От 2022 г. насам са образувани повече от 1400 наказателни производства за изтезания срещу центрове на ТЦК и полицейски управления.

Само 20 са завършили с присъда. Една от тях е по заснет на видео случай на жесток побой над мобилизиран. Двама служители на ТЦК се признават за виновни и получават една година условна присъда и глоби от приблизително 20 долара.

Хаосът

ТЦК има толкова лоша репутация в армията като цяло, че войниците често носят нашивки и лепенки за автомобили с надпис „Не съм от ТЦК“. Виждал съм такива нашивки да се продават навсякъде — от огромния одески пазар „Привоз“ до битпазара в Харков.

Много служители на ТЦК са били ранени в бой, както дебелият майор с ампутирани крака, който заплашвал Тарас. Някои са изпращани там, защото здравословни проблеми ги правят негодни за служба на фронта. Мразен и с недостиг на персонал, ТЦК функционира зле. Украинците често успяват да им избягат.

Например Тарас се разболял в тренировъчен лагер след седмици изтощителен труд под виещия ноемврийски вятър. Докато бил в болница, разказва той, приятелите му успели да го отвлекат. Сега IT специалистът отново се укрива от ТЦК в нает апартамент в Одеса. По цял ден стои вътре и чете китайски фентъзи романи.

Познатият на Тарас Борис, също IT специалист — името му също е променено по негова молба — е христоматиен пример за това колко хаотична може да бъде мобилизацията.

ТЦК заловил 27-годишния Борис, докато прекарвал лятото в селска къща, която двамата с партньорката му наели в село в покрайнините на Киев. Той казва, че нарочно търсил място далеч от главни пътища и населени центрове, за да избегне мобилизацията.

Една сутрин Борис вървял по празна слънчева улица. Слушал stoner metal на повторение и не забелязал приближаващия полицейски автомобил.

Борис не е особено спортен и не се опитал да избяга. След като прекарал нощта в помещение на ТЦК, го отвели на медицинска комисия. Като анархист Борис изпитва предимно презрение към идеята да воюва за държава.

След това, казва той:

„Караха ме през този квартал в Киев. И осъзнах, че момчетата ми живеят точно там.“

Борис мислел за това, докато колата чакала на червен светофар. После отворил вратата и просто излязъл, преминал в лек бяг, а след това в спринт, когато чул виковете зад себе си.

„Беше като транс“, казва той.

Няколко месеца Борис живял нормално в Киев. Когато го посетих миналата есен, изглеждаше напълно спокоен. „ТЦК не идват тук. Това е богат квартал“, обясни Борис. Но после решил да спести от наем. „Преместих се в по-беден квартал, по-пролетарски. И там ме хванаха. Един от ТЦК просто ме просна на земята.“

Рядко изричаната на глас реалност е, че мобилизацията засяга предимно украинците от работническата класа.

44-годишният Володимир Ишченко е тих украински социолог, живеещ в Германия. Той изследва класовата динамика в Украйна и по-специално мобилизацията.

„Насилствено мобилизираните“, обяснява Ишченко, „са непропорционално бедни. Те са фабрични работници или хора от селските райони.“

Той пояснява, че по-богатите мъже могат да плащат непрекъснато растящите подкупи, за да държат ТЦК далеч от себе си, или поне могат да си позволят адвокат. Но и адвокатите не са особено защитени — в Харковска област служители на ТЦК пребили адвокат така, че счупили крака му.

Украински журналисти дори са съставили ценоразпис на подкупите. За 6000 долара можеш да избегнеш отвеждането от ТЦК; срещу 10 000 долара получаваш „специален полет“, тоест извеждане от страната с линейка. Върхът в списъка са 50 000 долара за фалшива инвалидност, заличаване от мобилизационния регистър и напускане на страната. Цените обаче варират в различните части на Украйна. Тарас казва, че служители на ТЦК му поискали 10 000 долара само за да го пуснат.

Средната месечна заплата в Украйна е около 700 долара.

Киев се опитва да реформира ТЦК и да ограничи корупцията и хаоса. Но един добре смазан ТЦК просто би залавял мъжете по-ефективно. Системата се нуждае от хора. Особено докато Русия успява надеждно да попълва собствените си редици с пъстра смесица от чуждестранни наемници, наборници, затворници и високоплатени професионални войници.

Съпротивата

Украинците прекрасно знаят за изтезанията в ТЦК и за повсеместната корупция благодарение на собствените украински медии. Затова не е чудно, че акциите на ТЦК често предизвикват спонтанни бунтове.

Одеса, родният град на Тарас, също има своя дял. Само през 2026 г. около 20 служители на ТЦК в Одеска област са били ранени от ухилянти или техни поддръжници — с ножове, юмруци и куршуми.

В цяла Украйна физическата съпротива срещу ТЦК набира сила, макар да е невъзможно да се даде точна цифра. Както и при подозрителните смъртни случаи, няма изчерпателно социологическо проучване. Миналата година украинската полиция е регистрирала 341 нападения срещу служители на ТЦК. През 2023 г. парламентарният омбудсман съобщи за над 1000 регистрирани сблъсъка.

През юли тази година в Лвов, Западна Украйна, тълпа от стотици души нападна служители на ТЦК, които се опитали да отведат мъж от улицата. Хората дори обърнали автомобила на ТЦК по таван.

На следващия ден началникът на кабинета на Зеленски Кирило Буданов призова за „справедлива реакция на правоохранителните органи“. Ден по-късно полицията задържа няколко участници, а местен активист ветеран публикува мрачно видео, в което няколко мъже и тийнейджъри са принудени да се извинят и да скандират „Слава на ТЦК“.

На фона на толкова бързото правосъдие става ясно защо масови бунтове срещу ТЦК не се случват навсякъде, а традиционни масови протести изобщо няма.

„Как бихме направили Майдан срещу ТЦК?“, пита риторично Борис. „Все едно да протестираш срещу неизбежното.“

Социологът Ишченко доразвива тезата:

„Именно тази тясна, привилегирована — но лесно мобилизируема и много видима в публичното пространство — „гражданска общност“ е способна да поддържа и бързо да организира протест“, като протестите срещу уволнението от Зеленски на военния ръководител Михайло Федоров миналия месец.

Ишченко твърди още, че има фундаментално класово разделение „по отношение на съпротивата срещу „бусификацията“, която удря най-силно по-малко привилегированите класи. Макар последните да са много по-многобройни, те остават разпокъсани.“

Затова, за да се пазят, украинците прибягват до онлайн съпротива и гражданско документиране. От години украинските социални мрежи са залети с ежедневни видеозаписи как ТЦК малтретира мъже и ги натиква в микробуси, често докато техните роднини плачат наблизо.

В повечето градове има специализирани Telegram канали, поддържани от местни доброволци. Те носят имена като „Времето в Киев“ или по-директното „Повиквателни Одеса“. Там украинците публикуват информация за движението на ТЦК.

Типично съобщение от „Повиквателни Одеса“, канал с над 55 000 читатели, гласи:

„Ул. Балкивска, ъгъла с ул. Далницка — патрулка прибра куриер на Glovo. Мотопедът му на Glovo още стои там.“

В тези канали украинците са разработили цял речник от обиди специално за ТЦК: людолови („ловци на хора“), пидори („педерасти“), нечист („нечисти сили“) или просто черти („дяволи“). Някои от тези думи датират от съветско, дори от имперско време.

Регионът има дълга история на съпротива срещу наборната служба — от басмаческото въстание в Централна Азия до най-големия пазар в Тбилиси, който и до днес се нарича Дезертьорски пазар. Военната служба по принцип е стигматизирана в постсъветското пространство, а институциите, които налагат мобилизацията, не се радват на особена любов.

Съществува и процъфтяваща дигитална екосистема около хората, които бягат от Украйна през границата. Има множество влогъри, които документират бягствата си и тренировъчните режими, необходими за преодоляване на реките и горите по югозападната украинска граница, патрулирана с дронове и въоръжени охранители.

Има дори игра за iOS, в която главният герой трябва да се научи да преплува граничната река Тиса. Само в Тиса са се удавили десетки мъже, опитващи се да избегнат мобилизацията.

45-годишната Анастасия Пилявски е остроумна британско-украинска антроположка. Живее между Одеса и Кеймбридж. Дъщеря ѝ, която в момента е в украински летен лагер, играе широко разпространената „игра на ТЦК“, разновидност на „Каубои и индианци“.

В играта, казва Пилявски, има три групи: ухилянтите, хората, които помагат на ухилянтите, и ТЦК.

„ТЦК са лошите в тази игра“, заключава тя.

И продължава:

„В тила ТЦК се възприема като брутална, корумпирана вражеска сила и хората я усещат като много по-опасна и много по-отвратителна от руската вражеска сила. Това е критично. Това е точка на пречупване.“

Пропагандната версия

От години темата за мобилизацията почти не присъства в основния западен публичен дебат. А когато бъде повдигната, често следват кампании за заглушаването ѝ.

Споменатият украински социолог Володимир Ишченко е един от първите учени, които започват да изследват мобилизацията, и незабавно среща отпор. Онлайн дискусия за мобилизацията, която Ишченко се опитал да организира съвместно в Института за демокрация към Централноевропейския университет, била отменена от института ден след официалното ѝ обявяване. Като причина институтът посочил опасения на „украинската общност“.

Ишченко твърди, че инфраструктурата от западни грантове е създала специфична творческа класа, която на Запад се възприема като единствения легитимен украински глас.

Пилявски пояснява, че тази творческа класа „е професионална класа, не най-богатата, но класа, която се занимава с думи и идеи. Те работят като посредници, доминират средата, в която чуждите журналисти обичат да се движат. И освен това — в огромното си мнозинство — не са хората, които воюват. Защото мнозина имат или средствата да си платят, за да се измъкнат, или връзките да избегнат фронта.“

През годините е имало множество финансирани от Запада програми, създадени изрично с цел да подберат ново поколение украински лидери. Да вземем депутатката Олександра Устинова. Тя е възпитаничка на програмата Future Leaders Exchange на Държавния департамент, Transatlantic Fellowship Program и Ukrainian Emerging Leaders Program на Станфорд.

През 2024 г. Устинова призова мъжете, заловени при опит да избягат от мобилизация, да бъдат пращани в затвора. Това предизвика сериозен скандал, тъй като съпругът на Устинова — украинец във военна възраст — живее в САЩ от 2022 г.

И Устинова не е единственият политик, чието семейство избягва мобилизацията, докато самият политик настоява тя да бъде засилена. Кметът на Лвов призова за мобилизационна система без разграничение между половете — двамата му синове живеят в чужбина. Неназован украински депутат казал пред журналисти, че само двама депутати имат деца, които служат в армията.

Междувременно европейските политици все по-често обсъждат изпращането на украински мъже бежанци обратно в Украйна или други мерки, които да затруднят бягството им зад граница.

Над 4 милиона украинци имат временна закрила в ЕС, а след нахлуването европейските столици възприеха хуманитарна реторика.

„Те бяха посрещнати с отворени обятия… Това е духът на Европа. Съюз, който стои силен и единен“, каза Урсула фон дер Лайен през 2022 г.

Изглежда обаче, че бягащите от мобилизация постепенно отпадат от европейската концепция за хуманитарна защита. От март 2027 г. мъжете във военна възраст ще бъдат изключени от схемата за временна закрила.

Полският министър на отбраната Владислав Косиняк-Камиш заяви наскоро, че „всички млади украинци, годни за военна служба, трябва да се върнат в Украйна“.

Още през 2024 г. говорителят по външната политика на парламентарната група на германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ заяви:

„Преди дори един войник на НАТО да бъде изпратен в Украйна, първо трябва да бъдат върнати украинските мъже във военна възраст.“

Нищо от това не се представя като призив Европа да прекрати военната си помощ за Украйна. Всъщност нежеланието на Европа да приеме укриващите се от мобилизация се представя като „нещо, което украинците са поискали от нас“.

И действително Киев изглежда готов да сътрудничи, като работи по създаването на „Центрове на единството“ в Германия, които трябва да насърчават украинските мъже да се върнат. През 2024 г. Украйна прекрати и всички консулски услуги за граждани във военна възраст, живеещи в чужбина.

Ухилянтите обаче може да имат друго мнение.

Както казва Тарас:

„Когато европеец отиде при украинец, когото бомбардират всеки ден, и го попита: „Защо не искаш да бъдеш щитът на Европа?“, не го разбирам. Ако искате да защитавате своите ценности — идете и ги защитавайте, не хвърляйте нас под автобуса.“

Борис добавя:

„Мнозина тук не вярват достатъчно в Украйна, за да искат да рискуват живота си за нея.“

Ишченко казва почти същото:

„Украинците може да обичат Украйна. Но мразят държавата си и нямат доверие в нея.“

За да обясни защо западните медии рядко отразяват мобилизацията, социологът цитира словенския философ Славой Жижек:

„Уайли И. Койота излиза отвъд ръба на скалата и продължава да тича във въздуха. Но може да тича само докато не погледне надолу.“

Според Ишченко отразяването на „бусификацията“ би означавало именно „да погледнеш надолу“ и да признаеш разочарованието на много украинци от либералния световен ред — нещо равносилно на отказ от вярата в „края на историята“.

Разочарованието

През март 2025 г. екип на Sky News посетил споменатия полк „Скеля“. Една от шофьорките на екипа останала в автомобила при командния пункт на подразделението.

Тогава маскиран мъж се приближил и от упор прострелял бронирания автомобил около десетина пъти, след което изчезнал в тъмнината. Малко по-късно се появил друг войник, който събрал гилзите и казал на изплашената шофьорка да се маха.

Sky News подал жалби, но без резултат.

Продуцентът на Sky News Азад Сафадов разказа историята във Facebook през юли миналата година. По думите му Sky News е можел да предизвика „международен скандал“, но не го направил, „защото подкрепя нашата страна“.

Когато чета за войната на английски език, виждам как тя се представя като някакъв славен спектакъл. Хиляди заглавия и публикации в социалните мрежи изграждат триумфалисткия образ на украинския „Гондор“, изправен срещу „руските орки“.

Водещото украинско англоезично издание Kyiv Independent наскоро публикува закачливо видео, в което репортерка казва, че украинските мъже, избягващи мобилизацията, са най-големият ѝ „червен флаг“ при срещите с мъже.

В интернет могат да се видят и усмихнати кучета шиба ину, облечени в украински униформи, кадри от „Властелинът на пръстените“ или „Мандалорецът“, придружени от посланието „Това е пътят“. Както се изразява The Atlantic: „Украйна печели войната на меметата.“

Но ухилянтите, които са този „червен флаг“, виждат съвсем друга война.

Те знаят, че службата не прилича на битка срещу орки редом с Гандалф Белия. Много по-вероятно е да означава да живееш месеци наред в землянка, да се изхождаш в найлонова торба, за да не бъдеш забелязан — и когато накрая все пак те открият, да издъхнеш в окопа с извадени вътрешности.

Това ми каза Борис, когато посетих укритието му в Киев, три седмици преди да се премести в по-беден квартал и да бъде мобилизиран.

„Вижте, смъртта не е чак толкова страшна. По-страшен е постоянният дискомфорт от службата — и Бог знае за какво. Смъртта е мигновена; дискомфортът е вечен.“

След като Борис най-накрая бил заловен, прекарал месеци в полуразрушен тренировъчен лагер със заковани прозорци, където мобилизираните били наблюдавани денонощно, за да не избягат. След това станал войник.

Според Борис настроението в армията може да бъде описано с две изречения:

„Господи, помогни ми да оцелея.“

И:

„Мамка му, не искам да умирам за тази страна.“

„Сега“, написа ми той от началната военна подготовка, „слушам един човек, който ми обяснява, че трябва да се бия с руснаците, защото иначе щели да убият и изнасилят сестра ми. Но и този човек не бих го пуснал да се доближи до сестра ми.“

Когато питам Борис дали смята, че се бори за демокрация и свобода, вече станалият войник саркастично отговаря:

„Разбира се, че не.“

В същото време Борис е развил по-умерен поглед към ТЦК.

„Разбирам, че тази война не може да се води без мобилизация. Може би в началото имаше шанс да се разменят някакви територии срещу мир“, казва той. „Но сега просто ще продължава. Намираме се в цугцванг.“

Въпреки всичко Борис продължава да се надява, че някой ден ще успее да напусне Украйна. Спестява войнишката си заплата, за да може по-късно да я използва за бягството си.

„Постоянно ми повтаряха [по време на началната подготовка], че ще ме научат как да оцелявам на бойното поле, но аз вече знам как се оцелява там“, казва той.

„Стой далеч от проклетото бойно поле.“