Рядко съм съгласен с президента Тръмп, но последните му противоречиви изявления за Украйна са по-скоро верни. Те изглеждат абсурдни, само защото западната публика беше подхранвана от дезинформация за Украйна повече от десетилетие. Време е да изясним три ключови точки, които осветяват защо украинците и бившият президент Джо Байдън – не само руският президент Владимир Путин – носят значителна отговорност за избухването и продължаването на войната в Украйна.

Първо, както наскоро беше документирано чрез огромни съдебни доказателства и потвърдено дори от киевски съд, украинските крайнодесни започнаха насилието през 2014 г., което провокира първоначалното нахлуване на Русия в югоизточната част на страната, включително Крим. Тогава Украйна имаше проруски президент Виктор Янукович, който спечели свободни и честни избори през 2010 г. със силната подкрепа на етническите руснаци в югоизточната част на страната.

През 2013 г. Янукович реши да продължи икономическото сътрудничество с Русия, а не с Европа, както беше планирано по-рано. Прозападните активисти отговориха с мирна окупация на столичния площад Майдан и правителствените сгради и в крайна сметка президентът предложи значителни отстъпки в средата на февруари 2014 г., след което протестиращите се оттеглиха.

Точно тогава десни екстремисти, позиционирани в сградите около площада, започнаха да стрелят по украинската полиция и останалите протестиращи. Полицията отвърна на огъня, което обаче беше представено като непредизвикано нападение срещу невъоръжените протестиращи. Възмутени от това привидно правителствено клане, украинците се стекоха в столицата и свалиха президента, който избяга в Русия.

Путин отговори на това, като разположи войски в Крим и тежки оръжия в югоизточния регион на Донбас от името на етническите руснаци, които смятаха, че техният президент е бил свален недемократично. Въпреки че тази предистория не оправдава руската инвазия, тя обяснява защо руската реакция не беше „непровокирана“.

Второ, президентът на Украйна Володимир Зеленски допринесе за разрастване войната, като наруши мирните споразумения с Русия и поиска военна помощ и членство в НАТО. Споразуменията, известни като Минск 1 и 2, бяха договорени при неговия предшественик Петро Порошенко през 2014 г. и 2015 г., за да прекратят боевете в югоизточната част и да защитят застрашените.

Украйна трябваше да гарантира ограничена политическа автономия на Донбас до края на 2015 г., което според Путин щеше да бъде достатъчно, за да попречи на Украйна да се присъедини - или да служи като военна база  - към НАТО. За съжаление Украйна седем години отказваше да изпълни този ангажимент.

Зеленски дори проведе предизборната кампания през 2019 г. с обещанието най-накрая да изпълни споразуменията, за да предотврати по-нататъшна война. Но след като спечели изборите, той се отказа, очевидно по-малко загрижен за риска от война, отколкото да изглежда слаб пред Русия.

Вместо това Зеленски увеличи вноса на оръжия от страните от НАТО, което беше последната капка за Путин. И така, на 21 февруари 2022 г. Русия призна независимостта на Донбас, разположи там войски за „опазване на мира“ и поиска от Зеленски да се откаже от стремежа си за военна помощ и членство в НАТО.

Когато Зеленски отново отказа, Путин разшири военната си офанзива и се стигна до 24 февруари. Умишлено или не, Зеленски беше провокирал руска агресия, въпреки че това очевидно не извинява последващите военни престъпления на Москва.

Трето, Джо Байдън също допринесе решаващо за ескалацията. В края на 2021 г., когато Путин мобилизира сили на границата на Украйна и поиска изпълнение на споразуменията от Минск, изглеждаше очевидно, че освен ако Зеленски не отстъпи, Русия ще нахлуе, за да създаде поне сухопътен коридор между Донбас и Крим.

Като имаме предвид, че Украйна вече беше екзистенциално зависима от военната помощ на САЩ, ако президентът Байдън беше настоял Зеленски да изпълни искането на Путин, той щеше да го направи. Вместо това Байдън, за съжаление, остави решението на Зеленски и обеща, че ако Русия нахлуе, САЩ ще отговорят „бързо и решително“, което Зеленски прочете като зелена светлина да се противопостави на Путин.

Ако Тръмп беше президент, той вероятно нямаше да предостави такъв празен чек, така че Зеленски нямаше да има друг избор освен да изпълни споразуменията от Минск, за да предотврати войната. Дори ако Зеленски все пак беше отказал и провокирал Русия да нахлуе, Тръмп щеше да му откаже правото на вето върху мирните преговори, което Байдън безразсъдно даде, като заяви: „Няма нищо за Украйна без Украйна“.

Това обещание насърчи трагично Украйна да продължи войната в очакване на евентуална решителна военна помощ от САЩ, която Байдън след това отказа да предостави поради страх от ядрена ескалация. По този начин Байдън събуди фалшиви надежди в Украйна, ненужно поддържайки война, която уби или рани стотици хиляди само през последните две години.

Основните очертания на сделката за прекратяване на боевете са очевидни, дори ако подробностите остава да бъдат договорени, както Тръмп и Путин започнаха да правят днес в телефонния си разговор. Русия ще продължи да окупира Крим и други части на югоизток, докато останалата част от Украйна няма да се присъедини към НАТО, но ще получи гаранции за сигурност от някои западни страни. Тъжното е, че това можеше да бъде постигнато най-малко преди две години, ако президентът Байдън беше предоставил военната помощ, а в замяна бе поискал от Зеленски да преговаря за прекратяване на огъня.

Още по-трагично е, че каквото и мирно споразумение да се случи след войната, то ще бъде по-лошо за Украйна от споразуменията от Минск, които Зеленски изостави глупаво поради политическите си амбиции и наивното очакване на бекрайна подкрепа от САЩ.

Алън Куперман за The Hill, професор в Тексаския университет в Остин, където преподава военна стратегия и управление на конфликти.

Превод: Владислав Наков за "Гласове"