Във връзка с петицията „Светлина и сигурност в Борисова градина!“, с която граждани основателно реагират на бруталното изнасилване и убийство на 28 годишната Яна Кръстев в най-големия столичен парк, имам един въпрос по аналогия. Понеже се оказва, че собственoстта на парка е неясна и по тази причина той е неосветен, как да разбираме трепета, с който така грижовно се отнасят неясните собственици към съседния Монумент на Окупационната Червена Армия ( МОЧА)?

Както е известно, монументът на окупацията се къпе в лъчите на прожектори от години. Опитите на инициаторите за демонтирането му да поискат обяснение за собствеността и отговорността за ухажването на агресора с автомата се натъкнаха на „военната хитрост“ за заблуда на противника, т.е. на всички нас: ставало дума за общинска собственост, казват от държавата и обратно- бил държавна собственост, връщат им го от общината.

Съответно при това прехвърляне на любимия им ( как иначе, щом го лъскат фанатично както нищо друго в София) горещ картоф (без)отговорните фактори намират основание ( за себе си) да не изпълняват решението за демонтиране на монумента от април 1993 г.

Тъмнината в Борисовата градина, където беше изнасилена и убита една млада българска жена, освети за пореден път контрастът между думи и дела на (без)отговорните фактори, които …сами си избираме и назначаваме на работа. Колко е прав героят на Гьоте от едноименния роман „Фауст“ да възкликне на смъртното си ложе : „ светлина, повече светлина“!

Само че те си имат Гьоте, а ние – гьонсурати!
Иво Инджев /ivo.bg