За пореден път се разгоряха ежегодните спорове покрай част от народните обичаи, свързани с Богоявление, по-точно срещу хвърлянето на кръста в ледени води и мъжете, които играят вътре.

И сякаш всяка година необяснимият отпор, който се опитват да дадат противниците на това начин на отбелязване, вече превърнал се в традиция, среща още по-яростна съпротива и още повече последователи. Напълно обяснимо! Защото колкото повече се опитваш да откажеш някой от нещо, което той възприема за близко до разбиранията му, колкото повече се опитваш да настроиш някой до ритуал, превърнал се в традиционен, колкото повече се подиграваш и надсмиваш над действия, които всъщност по никакъв начин не застрашават теб, ти – оплюващият – толкова повече – къде неволно, къде напълно нарочно, засягаш идентичността на тези хора.

Каква идентичност, ще възкликнат някои – това не са никаква традиции, това не е българщина, това е патрЕотарство. Колко дълга продължителност определя всъщност кое можем да наречем традиционно? Конкретно Богоявление има и други имена в различните области на страната, като някои от тях са Кръстовден, Водици, Мъжки Водици или Водокръщи. Името му подсказва защо е наречен така - на този ден всеки, който иска да е здрав през годината, се окъпва или поне се измива на реката, а на места се хвърля и кръст във водата. Така се слага край на т.нар. „мръсни дни”. Да, единственото хорото е по-ново, за което има категорични сведения, че като ритуал е вече поне на 34 години. Малко ли ви се виждат? Или много? А колко трябва да се, за да наречем нещо традиционно?

Най-общо казано, традициите са онези практики, които едно общество създава и съхранява в годините, като ги спазва и поддържа. Те може да са свързани с ритуали, церемонни, вярвания. Надали има спор, че самото хоро като инструмент, като танц, като нагласа, като възприятие, е характерно и традиционно за сраната ни, за фолклора ни, както и за други народи, разбира се. Та, 34 не изглеждат всъщност толкова малко, особено когато вече всяка година този част отбелязването на Богоявление присъства неизменно навсякъде в страната – във всеки град, във всяка област, сред всякакви хора. Не е много стара традиция, но вече е такава, харесва ли му на някой или не.

Тук всъщност идва на пръв поглед необяснимото противопоставяне на една група, която не е толкова многобройна – факт, но през последните години набира скорост, увеличавайки не толкова числеността си, колкото гласовитостта си. Интересното е, че това са предимно хора, които пък са напълно либерални и възприемчиви за каквито и да е други практики и обичаи, идващи извън България. Хелоуин им харесва, бил забавен, подобни традиции в другите страни често са повод същите да се възхищават – били интересни и говорили много за историята на този или онзи народ, а за жестоки обичаи и дума не обелват – тяхна си работа било. Тяхна си работа, обаче за далеч по-безобидни у нас, надават вой до небесата

Скорошен пример – някакъв мъж влачил мъртва лисица на кукерски фестивал в Разлог, потресоха се в социалните мрежи тези дни. Впоследствие се оказа, че е препарирана, поне по думите на власите, направили проверка. Обаче това не попречи на този и онзи да пише възмутени текстове, трижди да проклина народа си, да се възмущава от жестокия Ганьо – бил животно, бил тежък комплексар, бил селянин. Някои даже набързо се отрекоха от всичко българско. Нарочно скривам името, защото то не е важно, същественото е колко сериозно звучат и колко много си вярват – в превземките. Същите, разбира се, и дума не обелват, че например в Дания ежегодно избиват – и то с варварско гонене и по ужасяващ начин, хиляди делфини. Традиции... ама европейски, модерни – ще каже някои. Във Франция от няколко години има избиване на коне – по брутален и болезнен начин за животните, което властите разследват и не намират логичен отговор за тези действия на местни. Едно от обясненията е, че се касае за някакъв зловещ ритуал. Но не съм попадала на случаи, в които французи да се отричат от страната си заради това.

Като заговорихме за скачане в ледени води – в Нидерландия това също е традиция, осъществяваща се на 1 януари. И е доста по-масова, и са доста по-разголени. По бански са – представям си само какви подигравки щяха да отнесат българи, ако бяха решили да скачат по бански в ледени водоеми. Е, в Нидерландия хора не играят, защото просто това не е техен традиционен танц. Но се бутат вътре, скачат, танцуват. И да, някои влизат също подпийнали, което е едно от другите обвинения срещу нашенските хороиграчи. Но чуждото е модерно, интересно, забавно – абе, нека си го кажем – не е наша традиция, затова бива. Оказа се, че във Великобритания също има подобна пратика, ама също не тропат хора. Нямат си, бе, нямат, не умеят да танцуват. И от това ли трябва да се срамуваме? За сметка на това, влизат и доста по-пияни от нашите. Но това е някак по-куул, нали?

Някои обясняват, че проблем им били знамената, които нашенците развявали в ледените води. Това всъщност е доста необяснимо – какъв проблем може да е едно знаме. Но може би е редно да си припомним и драмите покрай огромния флаг и пилонът в Рожен – това събитие също породи доста необясними на пръв поглед драми, които за пореден път прераснаха в обичайното противопоставяне. И нали се сещате, че въобще не е проблем флагът, а по-скоро цветовете му, защото ако това се случва някъде другаде по света, същите ще са първа писта да обясняват колко вълнуващо е. Но щом е българското знаме – пАтреотарско е.

Вероятно въпросните никога не са излизали от пределите на страната – достатъчно е да стигнат само до съседна Турция, в която още с влизането ви посрещат огромни пилони, на които се веят трудно събиращи се в полезрението на човек знамена. Не едно и две, стотици те съпътстват докато пътуваш. Включително и в иначе доста космополитния Истанбул. А знамената в Гърция, а тези по къщите в САЩ или Великобритания? И не само, разбира се. Флагът е знак за принадлежност към дадена общност, към някоя нация, поради което хората – нормалните – с радост го веят, когато и където могат. И това не е селско, не е просташко, не е грозно. Да, всъщност нашенските нихилисти се възмущават само на родните флагоносци и на българското знаме, другите са им мили – както знамената, така и самите хора.

Още по-интересното е, че най-често сред възмущаващите се са хора на средна възраст, също и такива, които са обявени или често са се самообявили за интелектуалци или общественици. Не са нито младите, които уж би трябвало да робуват на чужди традиции – типично за възрастта им, нито най-възрастните, които често спадат към вечно мрънкващите. Младите лесно прегръщат и родните обичаи, съчетавайки ги умело с традиции, които не са наши. За тях няма лошо да празнуват и Хелоуин, а месеци след това да се топнат в ледените води с националния флаг. И правилно – всъщност и двата празника им носят както забавление и положителни емоции, така и паралелното съчетаване на европейското, на чуждата традиция, с родното, с това, което ти е на сърце.

Вероятното обяснение защо вече споменатите нихилисти скачат срещу разни родни прояви, се крие в самите тях. Голяма част от въпросните са израснали през комунизма, тогава са били правоверни комсомолци и съвестни партийци, най-често са учили във вече така омразната им Русия, защитавали са интересни докторантури, прославящи тогавашния строй, немалка част са били и доносници, за което говорят и архивите. И изведнъж идва падането на системата, а тези хора умират от ужас, че може да не успеят така бързо да се впишат в съвремието, в актуалностите, да изпуснат влака, да не успеят отново да се наместят някъде на сладко място. Те трябва да са много убедителни – дори пред себе си, за да може да им повярват, да може сами да си повярват, че нямат нищо общо с тоталитаризма, с репресивния апарат на стария режим, част от който са били. И изведнъж се обръщат на 180 градуса – приветстват всичко ново, с радост хулят българското, традиционното, това, което им навява спомени или по някакъв начин им припомня кои всъщност са. Те вече са първи апологети на различното, на чуждото, те се превръщат в яростни нихилисти. Те не искат да имат нищо общо с хора, традиции, знамена, те – на думи поне – са космополити.

Същите са най-често именно тези, които противопоставят родното на европейското – опитвайки се да ни внушат, че ако харесваш да тропаш народни танци (например), значи не си европеец, а Ганьо.

А всъщност тези хора се опитват да компенсират своите дефицити – морални и интелектуални, с крайно антибългарско поведение, като се надпреварват кой ще произведе най-противната полюция, която ще докаже колко съвременен, модерен, Ентелегентен и нямащ нищо общо с родните простаци и техните обичаи е. Тези същите чертаят и най-сериозните разделителни линии в българското общество, защото със зъби и нокти се противопоставят на всичко, което хората у нас харесват, опитвайки се да им внушат, че това е ерес, едва ли не, и че трябва да избират – не може хем да си европеец, хем да си българин, едно от двете само може. И така още повече принуждават останалите да се вкопчват в това, което искат да им забранят или осмиват. За тях българин е обида, а всъщност не разбират, че изпълнените им със злоба думи и непродуктиванта борба срещу родното още повече ги дамгосва с това клеймо – такъв краен национален нихилист може да е само един българин.

Виктория Георгиева, коментар за Tribune.bg 

* * *

Виктория Георгиева е завършила "Реализация и подготовка на ТВ предавания" към Софийския университет "Св. Климент Охридски", както и "Религията в Европа", направление "Ислям", отново в СУ. Изучавала е и психология. Заместник главен редактор в "Ах, тези медии!", редактор и автор в "Консерваторъ", автор във в-к "Труд".

Била е член на Студентски съвет при СУ, работила е като специалист маркетинг и реклама за водещи български компании.