Подаваме оставка – хорово оповестиха ръководителите на ДСБ, след като станаха ясни трагичните за тях резултати от евроизборите. Няма да подавам оставка, заяви лидерът на не по-малко трогателно представилия се СДС Петър Стоянов в изборната нощ. Броени часове след това обаче промени мнението си и все пак подаде оставка. Междувременно ренегатът Костов – вече в оставка – бе направил анонс, че ДСБ-то Му било готово да се завърне в редовете на СДС.

От тук нататък има три варианта – и двете оставки да бъдат приети, и двете оставки да не бъдат приети или да бъде приета само едната от двете оставки (както не е трудно да се досети човек, този вариант има два подварианта).

Уви, колкото и да е тъжно, независимо от това кой от изброените варианти или подварианти ще се превърне в реалност, единствените варианти за обществена реакция ще бъдат или безразличното повдигане на рамене, или гръмогласният смях.

Дали без да иска, дали целенасочено, непосредствено след изборите Петър Стоянов изрече една голяма истина. Той каза, че евентуалната му оставка с нищо не би могла да помогне на СДС. Всъщност, това бе само половината от истината. Защото и евентуалното му оставане на поста би постигнало същия резултат, като оставката. По всичко личи, че вече просто няма значение.

Никак не ми е лесно да пиша тези редове. Още повече, че на първите български евроизбори дадох гласа си, както винаги, за онези, за които гласувам от 90-та година насам. Този път, повече от всякога напоследък, с ясното съзнание, че електоралното ми поведение е неимоверно безперспективно. И въпреки това – от глупост, по инерция или заради някакви смешновато изглеждащи принципи.

Но балът свърши. Свещите са изгасени, завесата е спусната. Това, очевидно, беше краят на така наречената “стара” десница у нас. При партиите е както при църквите или при държавите – за да бъдат легитимни, освен с определено вътрешно влияние, е необходимо да разполагат и с адекватно външно признание. ЕНП вече обяви, че чака евродепутатите от ГЕРБ в своите редици. От тук насетне коментарите са излишни.

Оставките са също толкова безпредметни, колкото и субектите, които ги подават. А анонсите за обединение – освен че са лишени от необходимата в този случай доза покаяние, или поне достойно поемане на отговорност за извършената при разединението простотия – звучат и като некадърно скалъпен анекдот.

Това е, момчета. Направихте, меко казано, каквото можахте. Време е да се концентрирате върху писането на мемоари. И да не се залъгвате, че те ще се превърнат в бестселър.
Жоро Георгиев