От Фейсбук профила на Александър Симов

Тези, които толкова много кипят, вият, плюнчат се и стенат би трябвало да разберат поне едно. Това, че днес са тук, това, че ги има, това, че могат да изразяват до безкрай мизерията на душичките си, е заслуга на Червената армия. Тази, която промени Европа

 Днес е един от най-великите дни в годината. Денят на победата! Денят в който нацистките престъпници бяха натикани в мишата дупка на историята за ужас на катастрофичното българско дясно, което и до днес има трудности с приемането на факта, че Адолф Хитлер налапа дулото на пистолета вместо да марширува триумфално по едноименния си булевард в София. И този подвиг го дължим основно на Червената армия. На онези обикновени руснаци, които директно от училищата, колхозите, фабриките и университети влязоха в историята със своя безпримерен героизъм, смазвайки кяфявата машина...

Но днес ще ви кажа нещо тъжно и меланхолично. Добре е, че днес тези момчета не са сред нас и, че не доживяха времето в което тяхната победа се превръща в обект на сатанински исторически ревизионизъм. Че не останаха тук, за да видят политическите джуджета, които се опитват да пренапишат станалото и да оставят техния подвиг в мазето на историята. Че не са живи, за да видят как политици от западния свят изразяват загриженост за съдбата на психопатите от "Азов" и приемат факта, че масови убийци като Степан Бандера се развяват като знамена. Шантава работа.

А да не говорим за поредната картонена проява, която виждам да озарява блатото на социалните мрежи. Отново подгретият спор - дали не трябва да честваме Денят на Европа днес. Все едно едното честване отменя другото. Тези, които толкова много кипят, вият, плюнчат се и стенат би трябвало да разберат поне едно. Това, че днес са тук, това, че ги има, това, че могат да изразяват до безкрай мизерията на душичките си, е заслуга на Червената армия. Тази, която промени Европа. Тази, която освободи Европа. Тази, която направи Европа възможна...

Толкова е простичко.

Честит празник!