През 1962 година в САЩ излиза книгата на йеромонах Серафим Роуз, посветена на историята на нихилизма, преведена на български със заглавие "Човекът против Бога". В нея с изключителна дълбочина и духовен поглед се разказва историята за постепенното отпадане на западния човек от Истината. От Просвещението насам има три основни етапа на развитие на нихилистичната програма, пише отец Роуз - либерализъм, рационализъм и витализъм, за да се стигне до "младежите, идеалисти и практици едновременно, които с готовност решават трудните проблеми на днешния ден, стремящи се да разпространят някакъв по-универсален идеал, стоящ над тях, в “изостаналите” страни. Това са учените-ентусиасти, събарящи всички възможни “прегради” в протичащия днес процес на “вълнуващо” търсене и експериментиране. Това са пацифисти и идеалисти на ненасилието, борещи се за мир, братство, световно единство и преодоляване на вековната ненавист." Но пише Серафим Роуз тези "нови хора" не са опровержение на нихилизма, към който западното човечество върви в последните двеста години, а негов последен етап.

Предлагаме кратки откъси от книгата:

Нихилизъм

Какво представлява нихилизмът, в който съзираме първо-причината за революционността на съвременната епоха? Ако започнем да отговаряме, дори без да се замисляме, то можем веднага да дадем някои очевидни примери за нихилизъм: амбициозната разрушителна програма на Хитлер, болшевишката революция, дадаистката атака срещу изкуството. Почвата, родила тези движения, може да бъде представена чрез няколко „луди” от миналия век: поетите Рембо и Бодлер, революционерите Бакунин и Нечаев, лъжепророци от типа на Ницше. А на по-ниско, „еснафско” ниво у нашите съвременници се усеща днес смутно безпокойство, заставящо едни да следват магнетични фигури, подобни на Хитлер, други да търсят убежище в наркотиците и лъжерелигиите или да извършват “безсмислени” престъпления, които все повече стават присъщи на нашето време. Всичко това обаче е само ефектната повърхност на въпроса за нихилизма.

-----------------------

На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.

Пътят към тази Истина е тесен и болшинството от хората не го намират, тъй като вървят по “широкия” път. Обаче няма човек, който не би търсил Истината, защото такъв го е създал Бог, Който сам е Истина.

Либерализъм

Либерално-демократическата цивилизация, която в Западна Европа е била последна форма на стария ред, разрушен през Първата световна война и революциите от второто десетилетие на нашия век, и която продължава да съществува и днес в така наречения свободен свят макар и в по-фина “демократическа” форма, може да се характеризира от гледна точка на нейното отношение към Истината. Това не е отношение на открита враждебност или преднамерено равнодушие, защото нейните искрени апологети несъмнено се интересуват от това, което те смятат за истина. Това е по-скоро такова отношение, при което Истината, без да се гледа на някои външни прояви, престава да бъде в центъра на вниманието. Истината, която те изповядват – отделно естествено, от научните факти – се явява не духовна или интелектуална необходимост, а лежи като непотребен товар, дошъл по наследство от миналия век. Либералът продължава да говори, поне при официални случаи, за “вечните ценности”, “вярата”, “човешкото достойнство”, “високото призвание” на човека или неговия “неугасим дух”, даже за “християнската цивилизация”, но е напълно очевидно че тези думи вече не означават това, което са означавали по-рано. Нито един либерал не ги приема напълно сериозно, те са за него просто метафори, образност на речта, разчитаща повече на емоционалното, отколкото на интелектуалното си въздействие, градено в продължителното използване на тези думи и в спомена за онова време, когато тези думи действително са имали сериозен позитивен смисъл.

Реализъм

За разлика от размитостта и мъглявостта на либерализма реалистическият светоглед изглежда по-отчетлив и ясен. Мястото на агностицизма или уклончивия деизъм се заема от открития атеизъм, а мъглявите “висши ценности” се заменят от голия материализъм и егоизъм. Във вселената на реалиста всичко е отчетливо и ясно с изключение на това, което най-много се нуждае от точност и яснота, а именно определението в какво е нейното начало и край. В същото време, в което либералът възприема основните въпроси на битието като в мъгла, реалистът е по детски наивен: за него те просто не съществуват, за него въобще няма нищо освен очевидното.

-------------------------

Безжалостният реалист и “търсач на истината” Ницше, прелъстен от образа на “свръхчовека”, завършва с пробуждането на стремежа си към неистина и стремежа към власт. Марксическият реализъм в името на революционния хилиазъм (земен рай – б. пр.) завършва с чудовищна лъжа и измама, каквито светът дотогава не е познавал.

Любовта към истината, изгубила своя истински обект, минава за ирационална причина и се превръща в принцип на гибелта и разрушението, става враг на Истината, която не е могла да достигне, враг на всяка система, основана изцяло или частично на Истината, и в края на краищата във враг на самата себе си. Тя се превръща фактически в най-съвършената пародия на християнската Истина. Там, където християнинът търси окончателния смисъл на всичко и не се удовлетворява от нещо, докато не види, че той се опира на Бога и Неговата воля, там реалистът също се съмнява във всичко, но само за да отхвърли всяко предположение за нещо висше и да опрости и сведе всичко до най-очевидното и “основополагащо” обяснение. И докато християнинът във всичко вижда Бога, реалистът вижда само “расови” или “полови отношения” или “начин на производство”.

Витализъм

При либерализма и реализма нихилистическото заболяване е все още повърхностно, принадлежащо в основата си към областта на философията и разпространяващо се сред интелектуалния елит. При витализма, както и при марксизма - най-крайната проява на реалистическото съзнание, тази болест се развива не само качествено, но и количествено: за първи път обикновените хора започват да проявяват признаци на нихилизъм, който преди е бил ограничен сред неголеми общности.
Това обстоятелство несъмнено се намира в пълно съответствие с вътрешната логика на нихилизма, тъй като той, подобно на християнството, което е призван да унищожи, се стреми към всеобщност. В средата на XIX век най-възприемчивите мислители вече са предвидили перспективата “събуждане“ на масите, от които трябва да се възползват “ужасните опростители”, а във времето на Ницше, един от най-могъщите “пророци” на витализма, това предчувствие прераснало в увереност. Ницше вече е можел да види как “смъртта на Бога хвърля своята първа сянка в Европа” и макар “събитието само по себе си да е твърде велико, твърде отдалечено, твърде превъзхождащо възприемателните възможности на повечето хора, за да се предполага, че съобщението за него е могло да стигне до тяхното съзнание”, децата на този идващ век, век, ако си спомним, на триумфа на нихилизма, са станали такива хора като Ницше.

Християнската Истина, която се стремял да подрони либерализмът и която реализмът нападал, не е просто философска истина, а Истина на живота и спасението, и когато сред масите, възпитани в тази Истина, започва да се разпространява убеждението, че Тя повече не е достойна за доверие, в резултат се получава не просто излъскан скептицизъм, с който се утешават някои либерали, а духовна катастрофа с гигантски размери, чиито последици ще бъдат осезаеми във всички сфери на човешкия живот и мислене. 

След нихилизма

И действително, без съмнение, паралелно с описаното от нас, породено от нихилизма отчаяние, разочарование, ачовечност, се развива и направление оптимистично-идеалистическо, произвеждащо на бял свят свои собствени “нови хора”. Сред тях има младежи, идеалисти и практици едновременно, с готовност решаващи трудните проблеми на днешния ден, стремящи се да разпространят американския или съветския или някакъв по-универсален идеал, стоящ над тях, в “изостаналите” страни. Това са учените-ентусиасти, събарящи всички възможни “прегради” в протичащия днес процес на “вълнуващо” търсене и експериментиране. Това са пацифисти и идеалисти на ненасилието, борещи се за мир, братство, световно единство и преодоляване на вековната ненавист. Това са “сърдитите” млади писатели, ратуващи за справедливост и равенство и носещи в този печален свят колкото успешно, толкова и достъпно, новото “благовестие” за радост и творчество. Тук се отнасят и тези художници, чиито изображения на съвременния човек ние така безжалостно критикувахме по-горе, защото те се стремят да разобличат света, който го е произвел, и по такъв начин да му покажат друг път. Това са и голям брой обикновени млади хора, които са щастливи да живеят в толкова “възхитително” време. Те са честни, добропорядъчни, с увереност и оптимизъм гледат в бъдещето, където светът, най-малкото, ще познава щастието вместо скръбта.

По-старото поколение, прекалено деформирано от тази ера на нихилизма, през която то е преминало, за да сподели ентусиазма на тези млади хора, възлага на тях всички свои надежди. Може ли да се случи така, че ако затова благоприятства духът на времето, техните мечти да станат реалност?

Преди да отговорим на този въпрос, ще си зададем друг, по-фундаментален: каква е природата на вярата и надеждата, въодушевяваща подобни мечти? Отговорът е очевиден: тази вяра и тази надежда принадлежат изцяло на този свят. Художествените и научните новости, благосъстоянието и комфортът, изследването на нови светове, “мира”, “братството” и “радостта” в това им значение, в което ги разбира общественото съзнание – ето благата на този свят, които се постигат и които, ако се стремим към тях с тази преданост, с която прави това оптимистично настроеният “нов човек”, са духовно вредни. Истинският и вечен дом на човека не е в този свят. Истинският мир, любов и радост в Христа, които вярващият познава още в този живот, имат съвсем друго естество в сравнение със светските пародии, които “новият човек” изпълва с празни надежди”.

Съществуването на този “нов човек”, чиято вяра и надежда са ориентирани изключително към този свят, се явяват още едно доказателство за успеха на нихилистичната програма.

Даже днес, когато хората са станали така слаби, че не могат да гледат истината в очите, не трябва да се смекчава реалността на бъдещия живот. На тези, които се осмеляват да смятат, че познават волята на Живия Бог, и да го съдят за Неговата “жестокост” – било то нихилисти или по-сдържани хуманисти – може да се посочи това, в което всички те вярват – достойнството на човека. Бог ни е призовал не към съвременните “небеса” на покоя и съня, а към пълната обожествяваща слава на синове Божии, и ако ние, които Бог счита достойни за това, отхвърляме неговия зов, тогава за нас са по-добри адския пламък, мъката, служеща като последно и ужасно доказателство за високото призвание на човека и Божествената неугасима любов към всички човеци, отколкото нищото, на което се уповават нихилистите и маловерците в нашата епоха.

Човекът е достоен само за ада и нищо друго, ако не е достоен за Небесата.

-------------------------------

Юджийн Дениз Роуз е роден на 12 август 1934 г., град Сан Диего, Калифорния. На 14-годишна възраст Юджийн приема кръщение при методистите, но по-късно отхвърля християнството и става атеист.

През 1952 г. Юджийн завършва гимназията в Сан Диего. Есента влиза в колежа „Помона“, Южна Калифорния. През втората година от следването си в колежа Юджийн посещава лекция на английския философа Алън Уотс, която отваря интереса му към дзенбудизма.

През 1955 г., докато още е студент в Помона, Юджийн участва в лятно училище на Американската академия за азиатски изследвания в Сан Франциско. Записва се в курс, преподаван от Уотс, който е и ръководител на академията. В добавка към часовете Уотс, Юджийн и още трима практикували дзен медитация веднъж седмично.

Роуз завършва с отличие „Помона“ през 1956 г. и се записва като редовен студент в Академията за азиатски изследвания.Там се приобщава към бохемската контракултура на 50-те и се потопява в източните религии и философии. Под ръководството на даоисткия учен Джъ-мин Сие, Юджийн започва да изучава китайска философия.

Съквартирант на Роуз по това време е Джон, който е приел православното християнство. По препоръки на Джон, двамата отиват на православно богослужение в Руската задгранична православна църква „Всех скорбящих радост“ в Сан Франциско.

През есента на 1957 г. Юджийн се записва в Калифорнийския университет – Бъркли, за да довърши магистарската си степен по източни езици, като не прекъсва сътрудничеството си с Джъ-мин. По време на следването си Роуз приема християнството.

На 12 февруари 1962 година приема Свето Кръшение в православната църква, като получава името Евгений. След няколко години завършва с отличие боголовското училище в Сан Франциско, основано от архиепископ Йоан Максимович.

През 1967 г. Юджийн, заедно със своя приятел Глеб купуват земя близо до град Платина, Калифорния. Там построяват манастир и му дават името „Св. Герман Аляскински“.

През октомври двамата послушници са постригани в монашество - Юджийн получава името Серафим, а Глеб - Герман. През 1977 г. Серафим е ръкоположен за йеромонах от епископ Нектарий.

На 2 септември 1982 почива в Платина.

Източник: draganbachev.com