Руско-украинската война продължава. Въпреки че руският президент Владимир Путин даде знак, че е заинтересован от преговори, администрацията на Байдън ескалира боевете, като съвсем наскоро позволи употребата на американско оръжие за удари по цели в Русия. Гласовитата европейска партия на войната настоява дори за повече.

Вината за започването на конфликта пада пряко върху Путин, който реши да нападне съседите си. Независимо от това, съюзнически официални лица създадоха обстоятелства, които подстрекаваха започването на войната. Западните лидери наистина разбираха добре, че агресивната им политика след Студената война прави конфронтацията вероятна.
Например, през 2008 г. администрацията на Джордж У. Буш оказа натиск върху съюзниците си да разширят НАТО до Грузия и Украйна. Офицерът от Националното разузнаване Фиона Хил, която по-късно работеше в Националния съвет за сигурност при Тръмп, осведоми Буш, предсказвайки: „че господин Путин ще приеме стъпките за приближаване на Грузия и Украйна близо до НАТО като предизвикателен ход, който най-вероятно ще провокира превантивни военни действия от страна на Русия.“ 

Уилям Бърнс, посланик на Буш в Русия и директор на ЦРУ при Байдън, изпрати известната грама, предупреждавайки администрацията, че „влизане на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин).» Подобна стъпка би «създала плодородна почва за руска намеса в Крим и източна Украйна».

Беше очевидно какъв е залогът, когато Путин усили военните си части по границата с Украйна в края на 2021 година. Генералният секретар на НАТО ген. Йенс Столтенберг призна: «Предисторията беше, че президентът Путин заяви през есента на 2021 г., и всъщност изпрати проект на споразумение, в което те искаха НАТО да подпише, че обещава да няма повече разширявания. Това ни изпрати той. И това беше предварително условие, за да не нападне Украйна. Разбира се, ние не го подписахме... И той тръгна на война, за да предотврати НАТО, повече НАТО, близо до границите си.»

През март 2022 г. дори Зеленски призна същото: «Гаранции за сигурност и неутралитет, безядрен статут на нашата страна. Готови сме да се съгласим на това. Това е най-важната точка. Това беше първата основна точка на Руската федерация, доколкото си спомням. И доколкото си спомням, те започнаха войната заради това.» Но САЩ помогнаха руско-украинските преговори да бъдат торпилирани.

Продължаващата война е очевидна катастрофа за участниците, най-вече за Украйна, тъй като тя представлява по-голяма част от бойното поле. Силните прогнози в края на 2022 г. и началото на 2023 г., за това, че Украйна може да освободи Донбас, да си върне Крим, да свали Путин от власт, да предизвика смяна на режима в Москва и може би дори да разбие Руската Федерация, сега са отдавна отхвърлени фантазии. Пожелателната надежда, че правителството на Зеленски може да изгради нова офанзива следващата година изглежда нереалистична с оглед на сериозния недостиг на човешка сила на Украйна, който доведе до драковновски мерки за мобилизация на мъже.

Противно на гръмките твърдения на Зеленски, Украйна се бори за себе си, не за Запада. По отношение на сигурността, Украйна никога не е била от голямо значение за Америка или Европа. Континентът страда икономически от войната, но САЩ бяха слабо засегнати. Въпреки че конфликтът е хуманитарна катастрофа, той причини по-малко цивилни жертви, отколкото незаконната инвазия на Вашингтон в Ирак и кървавата подкрепа за нападението на Саудитска Арабия над Йемен.
Напоследък много се раздува вероятността победоносният Путин да се превърне в нов Хитлер. Очаквано, Зеленски разпространява най-радикалната идея: «Сега сме ние, после Казахстан, Балтийските страни, след това Полша, после Германия. Поне половината от Германия.» Но какво печели Москва от подобен опит? Четвърт век след началото на властването му, за Путин е малко късно да се опитва да създава империя. Той никога не е казвал, че иска да възстанови Съветския съюз, вместо това ясно е отхвърлял подобни твърдения. Във всеки случай такава кампания е невероятна, ако не и невъзможна, предвид цената на руската война с Украйна.

Най-важното, както Столтенберг призна, е, че Путин тръгна на война, за да предотврати присъединяването на Украйна към НАТО, защото алиансът предлагаше гаранции за сигурност от Съединените щати. Твърдението, че сега той би нападнал много членове от мултинационалния алианс, е странно само по себе си. Разбира се, Европа не трябва да приема сигурността си за даденост, но европейците са съвсем способни да се защитят и най-сетне харчат повече, за да могат го направят.
Някои анализатори се страхуват, че намалено американско присъствие може да доведе до завръщане на вътрешноевропейски конфликт. Нежеланието на големите сили на континента за въоръжаване дори 80 години след Втората световна война демонстрира липсата на воля за война. Едва сега виждаме по-широки, макар и лимитирани, военни усилия, след като Москва неволно обедини континента.

Най-сетне, твърди се, че победа на Русия ще окуражи Китай да атакува Тайван и други. Но агресията се предопределя от локални интереси и условия. САЩ отказаха да се бият в Европа. Вместо това желанието на Вашингтон е да доставя оръжие на Украйна, а това едва ли би убедило Пекин, че американците са склонни да рискуват ядрена война за Тайван.
Във всеки случай воденето на прокси война не е евтино за западните правителства. Неизпълнените засега заплахи за ескалация от страна на Москва накараха някои съюзници да изключат тази възможност. Въпреки това множество натовски правителства са активни участници във войната и открито, макар и индиректно, убиват хиляди руски войници и разрушават огромно множество руско оборудване. Американски официални представители анонимно, но публично си приписват заслуги за убийствата на руски генерали и потапянето на руски кораби. Правителството на Путин смята, че побеждава и това е единствената причина да се въздържа, приемайки непочтеното индиректно участие на Запада в конфликта.

Но рисковете от ескалация са константни. Администрацията на Байдън оторизира ограничено използване от страна на Украйна на американски оръжия за нападение на цели в Русия. Военен персонал на НАТО е ангажиран във военни операции в Украйна. Франция предложи директна намеса на европейски войски в боевете. Очевидно Париж и Киев обсъждат разполагане на френски инструктори в Украйна – стъпка, която украинският командващ ген. Олександър Сирски каза, че се надява «да окуражи и други партньори да се присъединят към този амбициозен проект». Тази стъпка, писа колумнистът на «Вашингтон Пост» Лий Хокстадер, «би представлявала квантов скок в ескалацията – не само тежък метал за укрепване на отбраната на Украйна, но и жива сила и потенциал за жертви сред европейски войски.»

Да добавим към това натиска върху Байдън да улесни разширени атаки на Украйна в Русия, дори след като Киев удари част от руската система за ранно ядрено предупреждение. Зеленски продължава да настоява за много повече, включително директна въздушна подкрепа от съюзниците. Независимо, че на предстоящата среща на НАТО във Вашингтон на Украйна няма да бъде предложено членство в НАТО, администрацията на Байдън подписа споразумение за сигурността, което превръща Киев де факто в съюзник.

В по-широк план, поставяйки Москва и Запада в нарастващо противоречие, войната превърна Русия във враг на глобалните интереси на Америка и тласна Москва в ръцете на враговете на Запада. Русия заздравява прегръдката си с Китай, търгува оръжия с Иран и Северна Корея, активно противодейства на американското влияние в Африка и изгражда подкрепа от страна на Глобалния юг. Москва също така предупреди, че може да започне да въоръжава други съперници на Америка, като йеменските хути.

Да си представим, че Украйна започне да печели. Москва тогава ще има мотив и средства да създаде ескалация с драматичен потенциал. САЩ и СССР излязоха от Студената война без директна битка, макар и на косъм при Кубинската криза, както и отново по-късно, при учението „Ейбъл арчър“. (През 1983 г. НАТО провежда военно учение за изстрелване на ядрено оръжие, което Москва смята за маскировка за нападение и подготвя ядрените си оръжия за изстрелване – б. пр.) Би било крайно безразсъдно да се рискува сблъсък с Русия днес.

В интерес на САЩ и Европа, както и на Украйна и Русия, е да се сложи край на войната, колкото е възможно по-бързо. Това не означава принуждаване на Киев да приеме всеки възможен изход. Вместо това, съюзническите държави трябва да настроят политиката си за прокарване на своите интереси и да позволят на Украйна да отговори съобразно с тях.

Трезвите представители на западните власти все повече признават, че в крайна сметка преговори ще бъдат необходими, така че според мнозина целта на Запада е да засили предимствата на Украйна в тези преговори. Действително, секретарят по отбраната Лойд Остин наскоро призна същото по време на изслушване в Конгреса. Тази цел обаче изисква стратегия, която да е различна от просто продължаване на войната.

Представители на съюзниците настояват Путин да бъде заставен да разговаря, но той имаше желание да го направи още преди инвазията, както призна Столтенберг. Украински официални лица признаха, че Киев и Москва са преговаряли в Истанбул скоро след началото на руската инвазия, като процесът е бил осуетен от САЩ и правителства на съюзнически страни. Путин наскоро потвърди интереса си за провеждане на разговори, но настоя, че Киев трябва да признае „новите реалности“ след две години и половина война. Единственият начин да научим дали Москва е сериозна, е да опитаме.
Противно на това, Киев демонстративно отказва да обмисли преговори, а Зеленски на практика забранява подобни обсъждания, настоявайки първо за капитулация на Русия. Реализмът обаче сякаш все повече обзема отделни висши украински представители, които признават, че е най-добре Крим и Донбас да бъдат приети за загуба.

Друг известен спор е, че на Путин не може да се има доверие, поради което всякакви споразумения биха били безсмислени. Съперниците обаче рядко се прегръщат, дори когато сключват мир. А честно казано и съюзниците доказаха, че не може да им се има доверие, след като нарушиха множество обещания за разширяването на НАТО и признаха, че никога не са имали намерение да се съобразят със споразуменията от Минск.

Във всеки случай, подобни възражения не вземат предвид военната ситуация. Слабо вероятно е Киев да бъде в по-силна позиция през следващата година. Русия има повече армия и произвежда повече оръжия от Украйна. Очевидна е военната умора на Украйна, а съпротивата срещу мобилизация расте, докато популярността на Зеленски пада. В действителност, след изтичането на мандата му и отлагането на изборите, легитимността на правителството също спада.
Съюзниците трябва да положат основата за преговори днес, когато позицията на Украйна е най-силна. Все още е възможно да се запазят независимостта и суверенитетът на тази страна, като се приемат военни ограничения и загуба на територии. В какъв размер – ще зависи от преговорите.

Вашингтон и Брюксел трябва да обсъдят възможни споразумения с Москва във връзка с икономиката и сигурността. Например, Украйна би могла да бъде военно необвързана – така Русия ще има сигурност, че няма да е изправена на границата си пред враждебна държава, съюзена с Америка – но все пак ще бъде свободна да установява икономически и политически връзки с Европа. Ако Русия сключи мир, може да бъде свободна да възстанови икономическите и политическите си връзки със Запада. Съюзниците могат да предложат да върнат замразените средства и спобствености на Москва и на индивидуални руски граждани.

Продължаващата война е човешка катастрофа. Даването на още помощ, с надеждата, че може да произлезе нещо добро, не е стратегия. Този подход гарантира продължаване на смъртта и разрушението и рискува военна ескалация и експанзия.
Вместо това, САЩ и техните европейски съюзници трябва да се фокусират в приключването на Руско-украинската война. Това означава да прекратят военната помощ и да създадат стабилен, мирен ред. Това няма да е лесно да бъде направено. Но е единственият път, който предлага надежда за положително бъдеще за Украйна, Русия и останалата част от Европа.

Дъг Бандау е старши сътрудник на Института „Катон“. Бил е специален помощник на президента Роналд Рейгън, автор е на книгата „Задгранични безумия: Новата глобална империя на Америка“.

Източник: theamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова