Струва ми се, уви, все още не…

Вчера, впрочем, гледайки пълната зала № 1 на НДК (там, където някога се провеждаха конгресите на БКП, там, където триумфираше преди не толкова много години Тодор Живков), в която се учредяваше “партията на генерал Борисов”, партията на бодигарда на Т.Живков, ме облъхна спомена за онова време, за времето, което свързваме с комунизма. Не знам защо, но имах чувството, че тази зала пак е пълна със същите ония хора, които тогава ръкопляскаха на Т.Живков, а днес аплодираха по същия верноподанически начин неговия самоуверен… бодигард. Как тогава да си е отишъл комунизмът, та нали преди време същия този Б.Б. е предпочел да се раздели с МВР (като пожарникар), понеже не е искал да се раздели с така милата му… БКП. Като гледах и слушах “генерала”, се запитах дали пък “Атака” не е малкото зло…

Нашата олигархия – а това се все същите ония, които преди се наричаха комунисти и които ни тъпкаха 45 години – в лицето на “генералската партия” прави отчаян опит да осигури господството си под маската на “дясна” и “проевропейска”: понеже много добре знае, че в Европа такъв путинизиран олигархичен режим като нашия няма да бъде допуснат. Напълно отчаян е този опит на олигархията ни – това е последната й надежда.

В Европа путиновско-лукашенковски-първанизирани режими не може да има. Затова на Бойко Борисов е “спусната” историческата задача да спаси (”пост”)комунистическата ни олигархия, която е длъжна да си сложи едно такова було, за да може “дегизирана” да се намърда и в общия европейски дом. Вчера беше даден старта на най-грандиозната манипулация в най-новата ни история. Не трябва обаче да допускаме една такава манипулация да заблуди милиони хора у нас, а също и цялата европейска общност!

Както по отношение на “Атака”, така и сега по отношение на “генералската партия” (ГЕРБ: “Генералът и… европейското развитие на България?”) загадката става прозрачна ако си поставим един най-прост въпрос: “Qui bono?”, т.е. “Кому е изгодно?”.

Текстът по-долу показва същината, корена на комунизма - това, което никога не трябва да бъде забравяно. Писал съм го преди няколко години, а ми се струва, че като че ли е писан не за миналото, а за сега, за тези наши дни, в които живеем така напрегнато и дори в някакво смътно отчаяние.

… Към средата на 19 век се появяват парадоксални хора, пренебрегнали изцяло личното или частното си дело, но за сметка на това безкрайно загрижени за “общото дело”. Не сполучили в собствения си живот, те отправят жаден взор към чуждия живот и започват самоотвержените си опити да го съсипят, продължаващи вече век и половина. Заражда се комунизмът като блян на абсурдни и непълноценно живеещи хора, преизпълнени с ненавист към живота на ония, които свободно разполагат с живота си и го реализират в дела, изразяващи тях самите, тяхната уникална самобитност.

Знаме на комунистите е абстрактното и разсъдъчно постигнато “общо дело”, както и лицемерната загриженост за “човека в лицето на човечеството”, който страдал и бил нещастен в условията на свобода и частна собственост - истинската територия на свободното действие. Те съвсем основателно преценяват, че коренът на тяхната собствена непьлноценност е неразбирането на свободата и живота - и затова се изпълват с такава дива озлобеност срещу тях: гледката на един свободен, разполагащ с живота си човек, търсещ истината за себе си и за живота си, ги изпълва със злоба на основата на личната им неадекватност спрямо живота и свободата, носеща им само беди, правеща ги неумолимо абсурдни хора, безкрайно объркани и нещастни хора. Точно затова цялата енергия на такива хора се насочва към борба срещу устоите на живота и свободата, срещу устоите на човека и човещината. Техен идеал е комуната или “обществото-мравуняк” (Достоевски), в което свободата е премахната и унищожена, но за сметка на това тъкмо неразбиращите и мразещите свободата и живота “комунисти” могат неограничено да развихрят своята сатанинска бесовщина (Достоевски), да реализират своята злост и дива омраза и озлобеност.

За да се постигне идеала на комуната е необходимо насилие, чрез което да бъде изтръгнат живота от ръцете на свободно живеещите, или “революция”, която да изтрие всички достижения по пътя на свободата, всички институции и традиции на човешкия съвместен живот, революция, която да потопи в кръв и да удави всеки порив към пълнота на съществуването и към човечност. Нихилизмът на комунизма, така ярко показан от Достоевски, който предрича варварската “система”, бъдещето и дори логичния край на комунизма (”който ще се удави в океана кръв, който сам ще падне в пропастта, която е изкопал”), категорично беше демонстриран през целия XX век, в който духът на свободата беше поставен пред най-големи изпитания и влезе в решителна схватка с комунизма за да защити живота и човека.

Комунизмът-нихилизмът методично избиваше богатите (кои “богати” – богатите телом, богатите духом, богатите със способности и инициативност, богатите с жизненост, богатите с имане – каквото и да е то??) за да осигури “щастие” на бедните (тук също може да се запита: кои “бедни” – бедните телом или духом, ощетените от природата или сами себе си ощетилите, бедните спрямо жизненост, способности, всякакво имане??), а също и за да изравни, да направи равни едните с другите - стига първите да бъдат оставени живи, което рядко се е случвало в условията на комунизъм в кървавия ХХ век.

Вакханалията на комунизма трая почти век, огромни територии на планетата бяха превърнати в “пустинен остров” на несвободата, терора и страха, съсипан беше животът на цели поколения и милиони човешки същества, реки от кръв потекоха, “железни стени” и “завеси” се издигнаха, потъпкани бяха без изключение всички Божии заповеди, а ощетените от живота играха десетилетия див и бесовски танц върху живи тела и души, нанасяйки трудно зарастващи рани. Ако не се разбере корена на комунизма то той никога няма да бъде проумян, а ще си остане вечна загадка и “чудо”, по което могат да се захласват нови и нови ощетени от живота същества, а това ще ни носи нови беди. Аз тук посочвам точно този корен, той е: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живееш в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, “дарове”, способности, душевни и телесни качества и т.н. Този е смисъла на “общото дело”, с което се заемат само ония, които предчувстват тоталния си провал по отношение на своето лично и отговорно, изцяло самостоятелно жизнено дело.

И така, оказа се, че хората изобщо се делят на два човешки типа: на “обичащите живота” и на “ненавиждащите живота”, на свободни и “роби”, на които обаче се иска да бъдат някакви фалшиви “господари”, на здрави и болни (телом и духом), на силни и слаби (на слаби, на които заради тяхната собствена слабост и когато са много им се иска да тъпчат силните!), на естествени “егоисти” и на безкрайно фалшиви поборници за “общото дело”, дори на “хора, които си гледат работата” и на “хора, които не знаят с какво да се заемат и затова предпочитат поне на другите да пречат”, т.е. на разбиращи и неразбиращи живота хора. Кои са мнозинство и кои – малцинство, оставям всеки сам да прецени. Нека се опитаме също сами да определим кои са истинските водачи и кои трябва за вечни времена да бъдат “подчинен елемент” – да не употребя някоя друга, по-изразителна дума. Струва ми се, че казаното е добра предпоставка за такива размисли…

Удивителното обаче като че ли е най-вече в това: “мръднал” ли е поне малко напред светът от своята зора та до днес, когато предчувстваме “здрачаването”, предвестник на залеза? Или това е зората, възвещаваща раждането на нов ден?

Кой знае?

Ангел Грънчаров/angeligdb.wordpress.com


Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в гр. Долна баня, Софийска област. През 1979 г. постъпва в СУ “Св.Климент Охридски”, във философския факултет. През 1980 продължава образованието си в Русия и през 1983 г. се дипломира по специалността философия в Университета в Санкт-Петербург. През 1985 г. спечелива конкурс и е избран за асистент по философия в Пловдивския университет “П. Хилендарски”, където работих до 1992 г. От 1992 завежда създадения от него Център за развитие на личността, в който група философи, психолози и социолози провеждат изследвания върху проблеми, свързани с човека. Автор е на книгите “Животът на душата: психология” (1997, изд. ЛИК; прераб. изд. - 1999, изд. ЛИК и 2001 г., изд. A&G), “Универсумът на свободата” (2001, изд. АНИМА), “Изкуството на мисълта” (2001, изд. АНИМА), “Преследване на времето. Изкуството на свободата” (2002, изд.A&G), “Тайнството на живота. Въведение в практическата философия” (2006, изд. Изток-Запад). Работя в областта на психологията и философията: “Изкуството да се живее: етика на достойнството” (1998, изд. A&G), “Лаборатория по философия, или Книга за опитващите се да разбират” (2002 г., изд. A&G) и др. През годините Ангел Грънчаров е публикувал много свои статии във вестници като “Култура”, “Искра”, “Глас”, “Пловд.Новинар”, “Демокрация”, “Век-21?, “Свобода”, “Про и анти”, “Стандарт”, “Подкрепа”, “Капитал”, “Седем”, “Гласове”, “Парижки вести” и др.