Да оставим настрана сделката на ремонта на изтребителите МиГ-29. Да не спорим на колко всъщност реално възлиза руския дълг към България и дали да се връщат в България Майкъл Чорни и Денис Ершов. Така или иначе такива обществени дискусии не се водят в двете славянски държави. Отговори на всички въпроси вече 12 години поред дават тези, които в момента са на власт и подопечните им чиновници.

Днес затопляме отношенията, утре може би ще ги охлаждаме или обратно. Гледани отвън обаче, българите и руснаците се оказват в неочаквано близки категории на безпомощността си да осъзнават процесите в бързопротичаща история на прехода и да си вадят от тях поуки.

В специалното издание на британското издание "Икономист"- "Светът през 2002" има едно прелюбопитно изследване - кои нации по света се самоопределят като най-нещастни. От него става ясно, че първите три места си поделят Молдова, България и Русия - не защото са най-бедните в света или защото са били сполетени от опустошителни войни или катастрофални природни катаклизми, а защото такова е колективното усещане на техните народи.

За Молдова не знам, но ако хвърлим поглед назад, ще видим, че България и Русия извървяха сходни пътища - от ентусиазма на перестройката, през спускането на демокрацията отгоре, до днешната смес от озлобление и апатия, която дава сумарното усещане за нещастност, непоправими грешки и липса на перспектива. България днес е управлявана от бивш цар, а Русия от бивш кагебист - две фигури, за които, както и за комунистите, думата "бивш" е неуместна. Пътят, довел обществата в Русия и България към този пореден проект на храма, е удивително сходен.

И в двете страни се състоя невиждана по размерите си кражба на ресурси и преразпределение на собствеността, въпреки че липсваше главната предпоставка за това - кървавата революция. И в двете страни обществата позволиха низвергването на дисидентите и интелигенцията и подмяната им със самозванци и безогледни кариеристи.

Приличаме си с Русия по дела на сивата икономика, по високото равнище на престъпността и наличието на престъпни групировки, по корупцията, бездействуващата съдебна система - тоест по всичко, по което България и Русия не си приличат с тези, които бяха приети в НАТО и които ще бъдат приети в ЕС. Масовите очаквания на двете нации за икономически прогрес и благоденствие се оказаха също толкова несбъдващи се, колкото и очакванията за свобода. Ако сравняваме това, което казва днес в България Стефан Цанев с обръщението отпреди два дни на руски правозащитници от калибъра на Елена Бонер към нацията, ще видим, че прозират едни и същи изводи -криза на демократичното развитие, отчуждаване на властта от обществото и на обществото от властта. Липса на средна класа, липсата на реална опозиция и тотално пасуване пред експериментите на управляващите.

Допреди няколко години в България се подсмихваха на управлението на Елцин, който с началнически глас нареждаше на поредното си марионетно правителство: "Направете ми демокрация, направете ми пазарна икономика" сякаш ставаше дума за изпълнение на комунистическа петилетка. Днес никому не прави впечатление, че паролата от премиерския кабинет на "Дондуков"е "направете ми народно благоденствие" - вярно, без театрални заплашителни вопли, но със същия резултат на изпълнение като при Елцин. Приличаме си с руснаците и по мързела и безотговорността, колкото на пръв поглед и да няма прилика между гибелта на ядрената подводница "Курск" там и трагичния инцидент в столичната дискотека "Индиго" у нас.

Преди бяхме братя по оръжие, днес сме събратя по нещастие. Неспособните да се самоорганизират общества са задължително нещастни заради вечно стоварваните упования върху "другите" - добрия цар, добрия президент,премиер, чиновник и така нататък.

Общ и за двете нации се оказа манталитетът на пасивното очакване за чуждо снизхождение или добродетел вместо манталитета на инициативата, собствената воля правото на избор и солидарния граждански контрол. Чудно ли е при това общо болестно състояние, че за управниците в София и Москва играта "топло-студено" е същевременно и самият смисъл на играта, с която те се легитимират като национални водачи? Българо-руският обществен манталитет от години насам се самодоказва като главна пречка за израстването на двете нации до равнището на целите, които те биха могли съзнателно да си поставят и последователно да отстояват.

Досегашният резултат от развитието в прехода свидетелствува, че нито българите, нито руснаците бързат да се разделят с груповия си инфантилизъм. По това най-много си приличаме, когато говорим колко много се различаваме. И е излишно да се коментира, как тази прилика оказва влияние върху оценката на цивилизования свят за България.

Асен Гешаков/ радио "Свободна Европа"