УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИ,
ПРИЯТЕЛИ!

Защо от Коалиция ДА ЗА ВАРНА издигнахме Антон Луков за кмет и защо се кандидатирах за общински съветник?

РАВНОСМЕТКА,
НЕ РЕВАНШ
1999-та.
Роди се синът ми. Ремонтираха Аспаруховия мост. После Кирил Йорданов стана кмет.
2011-та.
Синът ми стана на 12. Мостът не е ремонтиран. Кирил Йорданов си е все тъй кмет. Иска да е кмет поне 16, а вероятно и 30, 40, 50 години?

РАБОТА,
НЕ ВИСОКОМЕРИЕ
„Успехите” на управлението крещят от всяка дупка по улиците на града. Разтрисат ни, като автобуса по неремонтирания с години Аспарухов мост. Те вонят от задръстената и грохнала от годините безхаберие пречиствателна станция. Подсмихват ни се ехидно, докато чакаме на опашки за прием в училище… И докато търсим връзки с някого, там горе във „високата сграда”, за да намерим детска градина на децата си. Шумолят като нови банкноти, докато висим пред поредното гише за скица, виза или разрешително за строеж.

РЕАЛИЗЪМ,
НЕ САПУНЕНИ СЕРИАЛИ
Оглеждам се. Да! Беше лято. Досущ като на Карибите. И весело ни повяваха кметските палми – тъжен декор на 12-годишния сапунен сериал. Но, нека си спомним и десетките зими. Потънали в сняг. Сковани от лед. Отново и за пореден път изненадани от тази нечувана природна стихия – Зимата! А после? Бедствено положение. След него – киша и кал до полуда. А в кишата тръгват закъснелите снегорини. И весело зейват ями безчет. И така, отново и отново, омагьосаният кръг ни връща в поредната уличната дупка. 12 години кошмарен сън!

УЛИЦИ,
НЕ ДУПКИ
Синът ми научи всички подробности по ходовата част на колата. Знае какво е шарнирен болт, каре и джанта. Крива джанта! Знае как се прави реглаж и баланс. Познава по име половината гумаджии в града. Допускам, че даже е научил и някоя неприлична обида по адрес на оня – там горе във високата сграда. А синът ми е дете. Малък е за тия работи. Той има нужда от мечти!

ГРАЖДАНИ,
НЕ КРЕПОСТНИ
Всъщност синът ми не е малък. Става на дванайсет. Връстник е на сегашното управление на Варна. Израсна с дупките, опашките, гишетата и кишата! И може би няма нужда от мечти?! Сигурно трябва да свиква, че кметовете се возят на мерцедеси S класа с поръчкови номера „11111”?! Че тези единици показват не веднъж, а цели пет пъти, че кметът е „Номер 1”?! А ние, „гражданите” на Варна, ще си ходим в кишата, ще чакаме на опашки, ще чукаме по гишета и ще си трошим колите?! Дали да не обясня на сина си направо, че ние, „нормалните хора”, трябва да си купим номера на колите с четири нули. Или направо с две нули?! За да ни напомнят, къде ни е мястото!?

МЕЧТИ,
НЕ ИЗМИСЛИЦИ
Разбира се, обясних му друго! Разказах му за детската си мечта. Даже направо му я показах. Изгледахме „Васко Да Гама от село Рупча”. След филма му казах: „Ето за това мечтаеше всяко варненско момче! Да бъде моряк! Дори капитан! Да бъде свободно! И нямаше сила, която да го спре! Нямаше сила, която да убие Мечтата и Свободата! Няма я и сега!

ОТГОВОРНОСТ,
НЕ БЕЗХАБЕРИЕ
Мъжът няма място в кишата! Мъжът се грижи за семейството си, за съседите си, за града си, за Родината си! Мъжът е достоен. Не са го допускали прадядовците ни, дядовците ни, бащите ни! За да не живеят децата им в киша. А ти, ако се налага, като пораснеш, ще направиш същото. И на същото трябва да научиш и своето дете. Вие сте деца, които ще живеят в Европа! Вашето място не е в кишата. Там не е мястото на нито едно българско дете!

ПРОМЯНА,
НЕ ПРИМИРЕНИЕ
Всъщност, детската ми мечта не е била да се занимавам с избори. Но, нека се замислим?! Нормално ли е да живеем в мексикански сериал? Нормално ли е, сценаристът на сериала да ни се присмива от скъпия си мерцедес, докато газим в кишата? Нормално ли е, дори номерът на колата му да ни напомня, че той е Номер едно, а ние сме някаква подробност от пейзажа с палмите и дупките? Нормално ли е самопровъзгласилите се за местни аристократи, трийсетина души, да изсмукват енергията на нас – останалите триста и петдесет хиляди?! А ние весело да им ръкопляскаме?!

Приказките свършиха!!! Време е за действие!