Алексей Учител е роден през 1951 г. в Ленинград (Санкт Петербург). Завършва Държавния киноинститут (ВГИК) в Москва, а след това работи като режисьор в Ленинградската студия за документални филми. През 90-те години създава продуцентската компания „РОК”. В началото на перестройката снима документален филм за съветския рок – „РОК”, в който главни герои са култовите групи Аквариум, Кино, ДДТ, АВИА, както и Борис Гребенщиков и Виктор Цой. Автор е на множество документални и на шест игрални филми. Сред тях са „Дневникът на неговата жена”, посветен на писателя Иван Бунин, „Манията на Жизел”, „Космосът като предчувствие”, „Разходка”. Всички те са отличени с награди от руски и европейски кинофестивали.

Учител е народен артист на Русия. Той преподава режисура във ВГИК. В началото на май Учител беше в България, тъй като е продуцент на два българо-руски филма – „Похищението” (реж. Пламен Масларов) и „Бариерата” (реж. Михаил Пандурски), чиято подготовка върви в момента. Алексей Учител наскоро завърши филма си „Пленникът”, който също е заснет с българско участие. През лятото филмът ще участва на фестивала във Венеция, а след това ще се състои и официалната премиера в Русия.

-Алексей Ефимович, медиите във вашата страна определиха новия ви филм „Пленникът” като руския аналог на „Планината Броукбек”. Така ли е наистина?
-Ако искахме да направим нещо подобно на американския филм „Планината Броукбек”, щяхме да го направим по-добре. Но това е в кръга на шегата. А иначе в разказа на Владимир Маканин „Кавказки пленник”, по който е направен филма, наистина става дума за физическото влечение между един руски войник и едно чеченско момче. Аз обаче казах на Маканин, който е и съсценарист на филма, че на мен този аспект на мен не ми е интересен и затова помолих да го махнем. Той прояви разбиране и позволи във филма да не засягаме тази тема.

-Каква е историята във филма?
-С две думи филмът разказва как трима млади мъже, които са почти връстници – единият е на 17 години, другият – на 18, а третият – на 20, прекарват един ден заедно. Два от тях са руски войници и пленяват чеченско момче. Докато го конвоират обаче между тях се заражда симпатия. Аз изследвах защо след като са били заедно няколко часа вече могат да говорят на всякакви теми, дори могат да се чувстват приятели, макар че по принцип са врагове. Интересуваше ме защо, когато възниква критична ситуация руският войник, въпреки доброто си отношение към чеченското момче, го убива. Идеята на филма е да се замислим в кой момент се превръщаме във врагове. За мен не беше важно физическото влечение между героите, а психологическите отношения между тях. И точно това ме занимава като режисьор.

-Какви бяха отношенията ви с чеченците, които участваха във вашия филм?
-Да, наистина във филма се снимаха много чеченци, включително и деца. Много от тях бяха от чеченската столица Грозни и бяха избягали в Москва. Те бяха любимците на нашия снимачен екип. Отношенията ни с тях бяха великолепни и се разбирахме прекрасно. Но аз знам, че ако настъпи критичен момент, чеченецът може да грабне оръжието и да тръгне да воюва. Защо това се случва – ето за това е нашият филм. Къде е границата, която престъпваме? Въпреки че можем да разговаряме заедно, да се смеем, да си разказваме вицове, изведнъж отношенията ни могат да се променят. Именно тази граница ми е интересна и се опитах да я разгадая.

-Защо се насочихте към чеченската тема?
-Във всеки случай, не защото е актуална. Аз винаги съм се интересувал от необичайните, гранични състояния, в които изпадат хората. Интересуват ме нестандартните личности, които са леко смахнати и налудничави. Историята във филма можеше да се случи навсякъде, не само в Чечения, а и в Ирак или Афганистан. Именно затова махнах думата „кавказки” от името на филма и остана само „Пленник”. Освен това не исках да се прави аналогия с известното произведение на Лев Толстой „Кавказки пленник”, както и с филма на Сергей Бодров-старши, който е със същото заглавие.

-В предишните ви филми няма сцени на насилие. Да не би тук да изневерявате на това?
-В този филм има доста жестоки сцени, но те не са направени само, за да се лее кръв, а са направени с умисъл. Има сцени на удушаване и затова на терена дежуряха двама лекари. Вижте, зверства има и от чеченска, и от руска страна и това е показано във филма. Това е разрез на действителността.

-Как избрахте актьорите?
-По време на работата над филма имаше много подводни камъни, свързани най-вече с подбора на актьорите. Издирвах ги половин година. Исках те да не са известни и да не са от Москва или от Петербург. Най-накрая след като обходих цял Кавказ и много руски градове успях да намеря тримата мъже, които ми бяха нужни. Дотогава те не се бяха снимали никъде. Единият актьор – Слава Грекунов е от Владивосток, Петя Логачов - от Орловския театър, а чеченското момче го намерихме в грузинско училище в Москва. То трябваше да бъде красиво и да те впечатли от пръв поглед, независимо дали си мъж или жена.

Преди това обаче обиколихме Грузия и Азербайджан и не можехме да намерим такова момче. Най-накрая го намерихме в Москва. Оказа се, че то нелегално е доведено от Грузия в Русия и почти не говори руски. Живяло е с баба си и дядо си в едно грузинско село, където няма нито ток, нито телевизор. То беше като Маугли –диво и красиво. Името му е Ираклий Мцхалая. Той е много интересен, талантлив и самоук. По време на снимките бяхме отседнали на едно място, където имаше билярд. Тази игра впечатли Ираклий и след седмица той започна да побеждава всички, макар че дотогава никога не беше играл на билярд. Той има сложна съдба – майка му го е изоставила, а баща му е лежал осем години в затвора.

-В Кавказ ли снимахте?
-Не, отказах се да снимам там. Снимахме в Крим. Не исках медиите да пишат, че героичният екип на Учител снима филм под дъжд от куршуми и непрекъснати взривове. Важното беше на екрана да се получи качествен резултат, а не да се правим на герои. Исках актьорите и целият екип да бъдат спокойни, а това нямаше как да стане в Кавказ. Вместо да наемем много охрана, да се договаряме с жителите на Чечения или някъде другаде на Кавказ избрахме място, което приличаше на Чечения и намерихме такова в Крим. Там снимахме спокойно.

-Вие как се отнасяте към актьорите на снимачната площадка и повишавате ли им тон, когато не сте доволни от тяхната игра?
-Не избирам актьорите във филмите си на принципа дали са звезди или не. За мен е важно как ще си паснат в човешки план. Актьорът е най-важният човек на снимачната площадка. Той е на първо място, дори и да капризничи. Актьорът въплъщава замислите на режисьора, без него нищо не се получава.

-Да не би да глезите актьорите?
-Може и да ги глезя, но понякога съм злодей. Например на Ираклий му беше трудно да прави някои актьорски номера. Доста го мъчих докато свикне. Изпълняваше доста опасни номера без дубльор, защото той така искаше. Карах го да тича няколко километра, за да може да изобрази чувството, което беше нужно. Така постъпвам и с другите актьори.

-Алексей Ефимович, вашата фамилия е Учител. Кой е първият съвет, който давате на студентите си?
-Моят баща Ефим е роден в молдовския град Тираспол и там фамилиите са давани според професията на човека. Вероятно някой от нашата фамилия е бил учител. Баща ми пък беше кинооператор. А иначе, първото нещо, което казвам на студентите си е, че въпреки фамилията си, аз съм ученик. Аз започнах да преподавам едва миналата година, преди това много се дърпах, тъй като мислех, че силата ми е на снимачната площадка. Уча студентите си на практическа режисура, не преподавам теория, тъй като от нея няма особен смисъл. Карам ги вместо един да снимат по два-три филма в година.

-За кого бихте искали да направите филм?
-Важното е моите герои да са леко смахнати и да са нестандартни.

-Преди време казахте, че искате да снимате филм за Алла Пугачова?
-Тя искаше да се снима в ролята на оперната певица в моя филм „Дневникът на неговата жена”. Но тогава Алла имаше турне и аз не можех да я чакам. Тя е безумно интересен човек и с нея сигурно е вълнуващо да се работи, още повече, че тя се отнася към тази категория хора, които са ми интересни. Тя също е леко смахната.

-Как се отнасяте към връзката между киното и политиката и към вашите колеги, които снимат филми за президента Путин?
-По принцип смятам, че страната има нужда от такива филми. Преди няколко години на мен също ми предложиха да заснема документален филм за Путин и за живота в Кремъл. Аз казах, че съм готов, но поставих условие. Имаше документален филм за Буш, който се наричаше „24 часа от живота на президента”. Обясних, че ако президентът Путин ми разреши да направя подобен филм като през целия ден непрекъснато го снимам какво прави – как става сутрин, как се бръсне, как започва работния си ден и т.н, тогава ще приема. Естествено, получих отрицателен отговор и затова отказах да работя според техните правила. За мен всичко друго, извън това, което бях намислил, не ми е интересно.

-Това не е ли творческо самоубийство – да откажеш да снимаш филм за Путин?
-Досега нищо не ми се е случило и този отказ по никакъв начин не се е отразил на кариерата ми. Преди врем пък ми предлагаха да стана член на управляващата партия „Единна Русия”, но на мен това не ми е нужно. Дори и да споделям нейната идеология, пак не бих станал член на тази партия. Според мен един творец трябва да е независим, макар че абсолютна независимост няма никъде. По принцип се отнасям със симпатия към Путин. Въпреки всички противоречия, той направи много за страната, макар че не всичко е положително.

По отношение на Путин ще ви разкажа една история от началото на 90-те години. Тогава той беше заместник-кмет на Петербург и отговаряше за международните връзки. По това време аз също работех в Петербург. Един ден служебният ми телефон иззвъня и от другата страна се чу: „Здравейте, аз съм Владимир Владимирович Путин, заместник-кмет на града.” След като се представи ми каза, че един от филмите ми е получил награда на някакъв фестивал в чужбина и ме покани да отида при него да си я взема. „Елате, тъкмо ще можем да обсъдим бъдещото си сътрудничество”, каза Путин. Аз благодарих, затворих телефона и казах на секретарката си да отиде да получи наградата. Откъде можех да предложа, че той ще стане президент след 15 години.

-Не е тайна, че медиите в Русия са подложени на натиск от страна на Кремъл. Според вас има ли цензура и в киното?
-Поне засега аз лично не усещам цензура. Макар че имам един проект, свързан със създаването на публични домове в Русия по време на Втората Световна война, който не мога да заснема. Това обаче е истинска история. По време на войната в Русия са създадени публични домове за американските и британските моряци, които са превозвали, оръжие, стоки и храна за съюзниците. Тези домове са били създадени в Мурманск и Архангелск. Имаше обаче протести на ветераните и засега не мога да пристъпя към проекта. Това е единственото, което усетих като цензура, макар че официално никой не ми е забранил да го правя. А иначе не всичко може да бъде излезе в медиите, както беше преди 5-6 години. В киното обаче не знам случай на цензура. Има проблеми, свързани с определени филми, но за забрана не съм чувал.

Държавата у нас обаче финансира годишно 70-80 филма, без да иска да й се връщат парите. Това е уникален случай и затова в Русия има много дебюти. Сега се носят слухове, че ще се появи нещо като държавна поръчка – т.е. държавата ще определя темата, по която да се снима определен филм, примерно на военно-патриотична тема. В момента съществува конкурсната система – вие кандидатствате с определен сценарий и държавата ви отпуска пари. Макар че вероятно държавата като продуцент има право да поръчва филми. Сега в Русия е модно и друго – дадена компания предоставя на филмова продукция определен асортимент и за сметка на това получава скрита реклама във филма, като например BMW предостави коли за филма „Бумер”. Само че този екшън се превърна в открита реклама на BMW. В други филми пък непрекъснато се набляга на определена марка водка, която също е спонсорирала продукцията. Аз лично не си подам по подобен род филми.
Vsekiden.com, Марина Чертова