Какво е нестратегическо ядрено оръжие и има ли Русия много от него?

Започнатите от Русия учения на нестратегическите ядрени сили предизвикаха повишен интерес към този многообразен и обикновено скрит от страничните наблюдатели вид оръжие. Едва ли въпросите, свързани с ядреното оръжие, ще загубят актуалността си в близко време, затова ще бъде полезно да се ориентираме, какво е това нестратегическо ядрено оръжие (НСЯО) и за какво служи.

За начало си струва ясно да определим предмета на изучаване. Най-често „малкото“ ядрено оръжие се нарича „тактическо“. Но това определение е колкото разпространено, толкова и размито. Разбира се, съществува схващането, че ядреният артилерийски снаряд е точно тактическо оръжие. А самолетната бомба? С нейна помощ могат да се решават и стратегически, и тактически задачи. Зависи от това дали тя е носена от стратегически бомбардировач, който смята да поразява цел дълбоко в тила на противника, или се носи от изтребител, който ще я хвърли върху средоточието на бронирана техника. Ще си позволя смелостта да формулирам такова определение: тактическо ядрено оръжие (ТЯО) е ядрено оръжие, предназначено за поразяване на първо място на войски и военни обекти на противника, непосредствено в театъра на военните действия, с цел оказване на пряко въздействие върху техния ход. В негова противоположност, стратегическото ядрено оръжие (СЯО) е предназначено за поразяване на цели дълбоко в тила: стратегически ядрени сили на противника, държавни и икономически обекти, включително градове, така че да се нанесе „неприемлива вреда“ (под това може да се разбира както лишаване от волята и способността за водене на война, така и унищожаване на държавата и нейния народ). Самите заряди на ТЯО и СЯО по нищо не се различават (на практика всичкото ядрено оръжие на развитите страни е от така наречения термоядрен вид, работещо с енергията на ядрения синтез на леките елементи, а не с разпада на тежките радиоактивни елементи).

Стратегическото и тактическото оръжие се отличават по средствата за тяхното доставяне.

Терминът „тактическо ядрено оръжие“ най-често се използва в чужбина. У нас в последно време, включително и когато стана дума за ученията и за разполагането на оръжие в Беларус, е прието да се използва изразът „нестратегическо ядрено оръжие“. Макар и по-тромав, той е по-разбираем. „Нестратегическо“ е всичко, което излиза от рамката на категорията „стратегическо“. А тя, от своя страна, е строго определена в договорите СТАРТ: Стратегическо оръжие е междуконтинентална балистична ракета (наземна ракета с обхват над 5 500 км), балистична ракета на подводница (с обхват над 600 км), стратегически бомбардировачи, носещи бомби или крилати ракети с далечен обхват (за такива се считат самолети с обхват над 8 000 км, ракети с обхват над 600 км). Всички тези средства, поне в САЩ и Русия, са известни и до скоро се отчитаха.

Тук стигаме до още един проблем, свързан с тактическото или нестратегическото оръжие – секретността. Това може да изглежда странно, но в случая с НСЯО тя е по-висока, отколкото при стратегическото оръжие. Между другото, за това си има разумни исторически причини: американските и съветските/руските стратегически ядрени сили (СЯС) още от 1970-те години са бли предмет на двустранни договори и ограничения. Москва и Вашингтон са си предоставяли взаимно повече информация, отколкото на собствените си граждани, но все пак и на тях се е съобщавало по нещичко. А понякога дори се е демонстрирало по най-нагледен начин, когато ракетите са участвали в паради на Червения площад. Освен това ролята на СЯС е най-вече сдържаща, демонстративна – скриването им зад плътна завеса от тайнственост е контрапродуктивно, на противника трябва да е ясно какво го заплашва.

Парад на войските от Московския гарнизон на Червения площад по случай 1 май, 1966 г.

ТЯО, напротив, се разглежда не толкова като фактор за глобално сдържане, колкото като оръжие на бойното поле. Поради това информацията за него се държеше в тайна. Освен това ТЯО никога не е било предмет на твърди договорености за ограничаване или съкращаване. Такива могат да се нарекат Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и малък обхват, но в действителност съветските „Пионери“, които можеха да поразят всяка цел в Европа и американските „Томахоук“, които можеха да достигнат Урал, бяха, разбира се, преди всичко стратегически инструмент, а не оръжие на бойното поле.

За най-важна договореност между Москва и Вашингтон по ТЯО може да се смятат така наречените президентски инициативи от 1991-1992 година. Това са неформални (едностранни взаимни обещания) мерки за ликвидиране на натрупаните през годините на Студената война огромни арсенали ТЯО. Запасите от него бяха толкова огромни, че самото им правилно съхранение и охраняване се превърнаха в проблем при рязкото съкращаване на въоръжените сили и отбранителните бюджети. Така един от идеолозите на съкращаването, сенатор Нан, остава поразен по време на свое пътуване в Европа от факта, че на места американските военни не могат даже да кажат с точност колко бойни глави се намират в тяхната част, и казва: „Не зная дали нашите ядрени оръжия са изплашили руснаците, но мен със сигурност ме изплашиха.“

В рамките на „президентските инициативи“ страните заявиха, че ще престанат да разполагат ядрени заряди на кораби в морето (разбира се, без да се броят стратегическите бойни подводници), ще ги върнат от чужбина (съветските бяха върнати още преди разпадането на СССР), ще ги вземат от непосредственото им местонахождение в бойните части и ще ги складират в централизирани хранилища, ще унищожат някои видове. Въпреки че това не е било детайлно проверявано, е прието да се смята, че независимо от периодичните взаимни обвинения „духът“ на тези споразумения се е спазвал: в САЩ поради рязката загуба на интереса към ядреното оръжие в периода 1990-2000 г., а в Русия заради традиционно по-строгото отношение към неговото съхранение и безопасност, както и поради съкращаването на финансирането, се наложи да се отсече всичко, което не се смята за приоритет.

В резултат на съкращаването постепенно беше ликвидирана голяма част от ТЯО от времето на Студената война. В Америка останаха на въоръжение само авиационни бомби от семейството на В61 (около стотина в базите в Европа и още толкова в самите САЩ), предназначени за използване с изтребители-бомбардировачи F-15E „Страйк Йигъл“ и F-35A „Лайтнинг II“. Бомбите, разположени в Европа, са част от програмата „съвместни ядрени мисии на НАТО“ и за тяхното използване са обучени пилоти от съюзническите страни с техните „Торнадо“ и F-16. Флотата от ТЯО (от дълбинни бомби до ядрени „Томахоук“) и армията от „Томахоук“ бяха напълно ликвидирани.

У нас често се изразяват съмнения, че американците наистина са направили всичко това. Може би всъщност в трюмовете на техните самолетоносачи са скрити ядрени бомби. Но тук става дума за различно отношение към ядрените оръжия. Действията на САЩ по неговото ликвидиране не говорят за тяхното миролюбие – в някакъв смисъл даже обратното. След края на Студената война ядреното оръжие заприлича на скъп „куфар без дръжка“. Оказа се, че в новата епоха са възможни само локални войни. А за победа в тях на Америка ѝ стига високотехнологично и високоточно оръжие, с което тя ще съкрушава смутителите в изостаналите страни. Предполагам, че ако в края на 1990-те години на американския президент му бяха предложили по някакъв вълшебен начин всички ядрени бомби да изчезнат от света, той би се съгласил, тъй като тогава военното превъзходство на САЩ дори над Русия и Китай би нараснало, а страни от сорта на КНДР биха били „наказвани“ без всякакъв страх. Като най-ярък пример може да се посочи американската стратегическа ядрена триада. Ако американците имаха различно отношение към ядреното оръжие, то арсеналът им нямаше да се състои от междуконтинентални балистични ракети, произведени през 70-те години на миналия век (целия сухопътен компонент), бомбардировачи В-52 от 1961-62 г. с крилати ракети от 80-те години на миналия век (по-голямата част от въздушния компонент на триадата). Относително нови са само подводниците от типа „Охайо“, но замяната им толкова се забави, че ще се наложи продължаване на гаранционния им срок за служба.

Континенталният щит

У нас, след разпадането на Организацията на Варшавския договор и СССР, отношението към ядреното оръжие е принципно различно. Дори и в най-трудните години ядреното оръжие, в съчетание с мястото в Съвета за сигурност на ООН, служеха като олицетворение на статута ни на велика сила, и в същото време като твърда гаранция за този статут. Ако стратегическите ядрени сили гарантираха стратегическото сдържане, то НСЯО решаваше проблема количествено и по места, поне до неотдавна, и качествения превес на силите, оформил се по границите на страните, след като бившите съюзници в надпреварата се хвърлиха да влизат в НАТО. Освен това, въпреки че сега не е прието да се сещаме за това, съветското и руското ядрено оръжие с „вътрешноконтинентален“ обхват винаги е било насочено и към сдържане на Китай, отношенията с когото от началото на 1960-те и до края на 1980-те години бяха едва ли не по-лоши, отколкото с Америка. Нестратегическото ядрено оръжие правеше неприемливо опасен всеки опит да бъдат разгромени въоръжените сили. В критична ситуация страната, която има качествено и количествено предимство в НСЯО, при това вероятно в пъти, би имала твърде много възможности да го направи.

Макар голяма част от съветския арсенал да беше ликвидирана (и това беше правилно: гаранционните срокове за съхранение не са безкрайни, а разширяването на ресурса отклонява сили и материали, нужни за производството на нови заряди), ние все пак имаме повече НСЯО от когото и да било в света. Както вече беше казано, въпросите, свързани с нестратегическото ядрено оръжие, се пазят в строга секретност и, разбира се, точните цифри не се разкриват, но, ако изхождаме от отворените данни, става дума за не по-малко от 1 500 заряда, и по-скоро дори за 2 000. Тоест те са или толкова, или повече от зарядите, разположени на носителите на стратегическата ядрена триада. Освен това в рамките на НАТО, освен САЩ, които значително съкратиха своя арсенал от ТЯО, от него напълно се отказаха Великобритания, която остави само балистичните ракети на подводниците, и силно ги съкрати Франция, която има по-малко от 50 авиационни крилати ракети ASMPA.

В Русия номенклатурата на НСЯО, разбира се, също се съкрати значително в сравнение с периода от Студената война. За официално потвърдени могат да се считат ракетите „Искандер-М“ (както балистични, така и крилати), морската крилата ракета „Калибр“, хиперзвуковата/аеробалистична ракета „Кинжал“ и въздушната бомба. В допълнение към „Калибр“ ВМС вероятно ще разполагат и с други видове НСЯО. Редица крилати ракети с далечен обхват и тактически ракети също вероятно ще имат версии с термоядрени бойни глави (не става дума за ракетите Х-55, Х-102 и други ракети „стратег“).

Противовъздушните ракети имат специални бойни глави, предназначени предимно за използване в противоракетна отбрана. Не е ясно дали са оцелели ракети „въздух-въздух“ с ядрени бойни глави (има открита информация, че таква версия е била създадена например за ракетата Р-33, която е основното оръжие на прехващачите МиГ-31). Ядрените мини, включително и преносимите в раница на гръб, най-вероятно са били ликвидирани, за да се изключи възможност за ядрен тероризъм. Отворен е въпросът дали са запазени ядрените снаряди на едрокалибрената артилерия. От една страна, се планираше тяхното ликвидиране, но от друга – модернизацията и съхранението в състава на сухопътните войски на редица специфични артилерийски системи позволява да се предположи, че може и да са се отказали от този план. При всички случаи най-вероятно те не са много и за основни НСЯО на сухопътните войски служат „Искандерите“.

Всички тези средства са предназначени на първо място за поразяване на военни цели на противника непосредствено в театъра на военните действия – от съсредоточие на войски, до летища, командни центрове, логистични възли, мостове. В случая с флота се добавя поразяването на особено големи и важни наводни и подводни цели. В годините на Студената война за цели на ядрено оръжие се считаха дори артилерийски батареи или колони танкове, но сега, разбира се, прагът на използване и ценността на ядреното оръжие са много по-високи. Противно на разпространените погрешни схващания, бойните глави на тактическите ядрени оръжия невинаги са по-слаби от тези на стратегическите оръжия, въпреки че те обикновено се нуждаят от по-малко енерегия. При липсата на официални данни за родните НСЯО, можем да се опрем на американските и да направим извода, че мощността на зарядите на ядрените артилерийски снаряди обикновено в един-два килотона (най-мощните достигат до 20 килотона), на съвременни тактически авиационни бомби – до 50 килотона, а на армейските оперативно-тактически ракети – не повече от 500 килотона. Последните напълно съответстват, а понякога дори превишават, мощността на леките и средните стратегически ракетни единици. Прието е често всичко да се сравнява с вече използваната в Хирошима бомба „Малчугана“ – мощността на нейния взрив е била 15 килотона (взривът на „Дебелака“ в Нагасаки е бил по-мощен, около 21 килотона).

До неотдавна руското ръководство рядко напомняше публично за наличното на негово разпореждане НСЯО. В голяма степен това беше свързано с все по-настойчивите опити на американците да вплетат тази тема в тъканта на преговорите за ограничаване на стратегическото въоръжение и стратегическата стабилност като цяло. Администрацията на Доналд Тръмп се отказа напълно да продължи договора СТАРТ-3, изисквайки от Москва да включи нейното НСЯО в процеса на контрол над въоръжението, като за начало ясно декларира неговото количество и се задължи да не го увеличава. Между другото, след като стана ясно, че в обозрима перспектива няма да е възможно договаряне с Вашингтон по въпростие на стратегическата стабилност, руското НСЯО започна да играе все по-голяма политическа роля. Неголямо количество НСЯО беше разположено в Беларус,  за симетрия с американските ядрени бомби в Европа, а сега, в отговор на „ястребските“ идеи на редица европейски висши представители, Москва направи нетипична за себе си крачка, започвайки публични учения за отработване на използването на нестратегическо ядрено оръжие (разбира се, планови учения редовно се провеждаха и преди, но се огласяваха крайно оскъдно, за тях можеше по-скоро само да се гадае). Сега само времето ще покаже дали нестратегическото ядрено оръжие ще може да изпълни своята нетипична роля на сдържащ фактор, ограничавайки се само с демонстративни мероприятия.

Александър Ермаков е сътрудник на Центъра за международна сигурност на Института за световна икономика и международни отношения РАН.

Източник: profile.ru

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчаерова