Сръбският президент Томислав Николич, чиято победа през пролетта стана изненада, отново посети Русия и се срещна с Владимир Путин. Това е второто рандеву на президентите – веднага след избирането си Николич пристигна на конгреса на "Единна Русия", където незабавно говори с Путин.

Посещението предизвика много приказки за това, че Белград прави рязък завой към Москва. Този път Николич заяви: "отворихме абсолютно нова страница в отношенията между Русия и Сърбия, в отношенията, които се основават не само на общата история, религия, традиции и култура, но и на взаимната икономическа изгода".

Разположението на акцентите е напълно разбираемо – икономиката е преди всичко. И все пак.

Относно завишените очаквания

За руснаците Сърбия има особено значение, с нея са свързани много исторически, културни и религиозни асоциации, така че случващото се в сръбската политика предизвиква жив интерес и у широката руска публика, и у ръководството на страната.

Освен предимства, това има и недостатъци. Историческият опит и идеологически стереотипи понякога пречат трезво да погледнем настоящия политически контекст, пораждайки завишени или изкривени очаквания.

Трябва да започнем с това, което Русия няма да бъде нито за Сърбия, нито по принцип. Русия няма да стане системна алтернатива, т.е. страна, която ще се опита да разпространява на Балканите собствена орбита на геополитическо или културно-религиозно притегляне, да строи форпостове на влияние, както през ХІХ и отчасти през ХХ век.

В недалечното минало националистическите политици в Белград, включително и бившите или настоящи съратници на Николич, призоваваха за съюз с Русия за противопоставяне срещу НАТО. В Русия те намираха отглас сред консервативния фланг на политическия спектър. Днес подобни идеи почти няма. Във всеки случай, те са маргинални.

Евроразслоение

Москва не възнамерява да отправя предизвикателство към Европа в името на абстрактното влияние на Балканите. Даже руският национализъм, чието влияние в определени кръгове на руското общество расте, е от съвсем друг вид от този, който беше приет да се обсъжда през 90-те години. Тогава национализмът беше инерционно имперски, зареден с експанзия, днес е по-скоро изолационистки, предполагащ обособяването на Русия.

Всъщност, и Томислав Николич стана президент благодарение на това, че се премести по-близо до центъра, зае умерена позиция по европейския въпрос, иначе щеше да отблъсне мнозинството от избиратели. Сръбското общество се навоюва през 90-те години в резултат на политиката на Слободан Милошевич, така че сега иска спокойно развитие, което традиционно се асоциира с Европейския съюз.

Въпросът е дали подобна асоциация е вярна. Или по-точно дали днешният и бъдещ Евросъюз може да осигури това.

В Европа е неизбежно скорошното разслоение на ядро и периферия, и ако с ядрото /Западна Европа около Германия/ всичко е почти ясно, то съдбата на периферията, особено такава политически и икономически проблемна, каквито са Балканите и Гърция, е обхваната в мъгла.

При най-неблагоприятното развитие на събитията ядрото може да свали от плещите си отговорността за създаващите проблеми страни, дистанцирайки се от тях. Друга държава или сила, която би желала да бъде техен патрон, няма. Единствено Турция проявява интерес към Балканите, но на нея сега и стигат грижите с Близкия и Среден Изток.

Такива различни Европи

Русия, въпреки използваната от време на време великодържавна риторика, преценява своите амбиции и възможности. Изкушението да поиграеш в голямата балканска или по друг начин казано "православна" политика /по отношение на Гърция и Сърбия, например/ се корени в историческата традиция и затова на теория може да предизвика рецидиви. Но, по принцип, съвременна Русия е далеч от подобна самоидентификация.

Това, естествено, не означава, че Москва е напълно безразлична към държавите, които са свързани с нея исторически. Но контекстът на действията се променя.

Въобще, разпространената представа, че Русия и ЕС водят "голяма игра" за влияние върху "промеждутъчните" страни, не е напълно коректна днес даже спрямо постсъветските държави. Балканите както и преди са привлекателни за Русия, но именно в общоевропейски план.

Откакто е на власт Владимир Путин последователно се опитва да постигне сближаване между Русия и ЕС, създаването на голямо европейски пространство. Наистина, неговите представи за принципите на подобно сближаване се различават от тези на Брюксел. Москва не е готова автоматично да приема норми и правила на ЕС, както се предлага на страните-кандидати.

Русия винаги е изхождала от позицията, че голяма Европа на бъдещето трябва да стане продукт на съвместната работа на ЕС, Русия и страните, намиращи се между тях. До неотдавна на европейците това им изглеждаше като откъсната от реалността картина – съществува ЕС, а останалите, които искат да станат истинска Европа, трябва да приемат неговите принципи. И или да влязат /Балканите/, или да останат извън /Русия, Украйна, Турция/.

Днес всичко се променя

Европейският съюз не изглежда като константа, бъдещето му е обхванато в мъгла. В тази ситуация пред Русия се откриват нови възможности, а страните членки и кандидатите за ЕС са заинтересувани от укрепването на своите позиции за сметка на разширяването на връзките с големите външни партньори. Русия е първият и най-перспективният от тях.

Традиционната картина на геополитическо противопоставяне в Zwischeneuropa, което е генерирало войни, е остаряла. Днес всички се стремят към процъфтяване, което зависи от степента на икономическо взаимнопреплитане.

Именно към това винаги се е стремял Путин, който е убеден, че "голяма Европа" може да бъде построена на основата на взаимното зачитане и съвместяване на икономическите интереси /преди всичко с енергийната област/, нормативната и ценностна общност е способна да израсне от това, а не обратното. По същество това е близо до първоначалния модел на европейска интеграция, както тя беше замислена от нейните велики основоположници в средата на ХХ век.

Сърбия е естествен партньор на Москва по всички обективни показатели. Но не за създаването на опозиция срещу съществуващите европейски институции, а затова те да бъдат трансформирани и да се увеличи изгодата от сътрудничеството.

По тази причина на срещата в Сочи президентите ритуално отдадоха на думи дължимото на културно-историческото братство. А след това бързо се захванаха за работа – газопроводът "Южен поток", с помощта на който Москва разчита още по-силно да обвърже единна Европа към себе си.

Фьодор Лукянов, главен редактор на списание "Россия в глобальной политике", специално за РИА "Новости". /БГНЕС