Може би „се паля“ прекалено много, но като нормален българин „се пукам от яд“, че за пореден път съвсем преднамерено президентът на Франция г-н Макрон раздели уж обединена Европа не на две, а на три скорости!

„Sic transit gloria mundi (Тъй преминава световна слава)“ или за соаретата на Макрон

Проф. д.н. Стоян Денчев

Много чуждици, много нещо – латински, френски. Вече в самото заглавие обяснихме за „световната слава“, сега да кажем няколко думи и за „соаретата“. Според речниците на чуждите думи в българския език, френската дума „soiree“ най-общо означава „домашно събиране, увеселение, вечеринка“.

Може би „се паля“ прекалено много, но като нормален българин „се пукам от яд“, че за пореден път съвсем преднамерено президентът на Франция г-н Макрон раздели уж обединена Европа не на две, а на три скорости!

Преди няколко дни, след нормалните действия на САЩ спрямо войната в Украйна (телефонния разговор на г-н Тръмп с г-н Путин и речта на г-н Ванс пред форума в Мюнхен), г-н Макрон свика ръководителите на няколко европейски страни и на най-важните европейски институции на някакво съвещание в Париж. Явно е, че нещата не са се получили така, както той е очаквал, защото един ден след това свиква втора среща, като отправя покани и към други не представени на първото събиране държави. Какви са тези Ad hoc формати не е ясно, но цинично ясното е, че това не са официални формати на прокламираната европейска солидарност.

Абсолютно право е на г-н Макрон, като държавен глава на Франция да си кани в Париж когото си поиска, стига тези срещи да не предполагат  след това вземане на решения за обща и единна, наложена от Франция, политика на Европейския съюз.

От чисто човешка и егоистична гледна точка е обяснимо защо Макрон не кани например г-н Радев на тези срещи. Не го кани, защото още от началото на конфликта в Украйна, президентът на моята страна твърдо отстояваше позицията, че украинският конфликт трябва да се реши само и единствено по пътя на диалога и дипломацията. Между впрочем, такъв се оказа подходът и на сегашната американска администрация, който „обърна каруцата“ на декларативните войнолюбци.

Ето защо си мисля, че срещите на Макрон не са нищо повече от едно соаре, на което войнстващите политици и държавници на Европа да разберат, че няма нищо ново под слънцето и да се утешат от факта, че и за тях съвсем скоро ще премине световната слава.

И накрая, на нас, на „простосмъртните“, не ни остава нищо друго, освен силно да извикаме „Кралят умря! Да живее кралят!“.