- Проф. Камбуров скоро отбелязахте своя 70-годишен юбилей. От дистанцията на времето каква е вашата равносметка за изминатия дотук път?
- Юбилейната годишнина, която ме застигна, е чудесен повод да направя една рекапитулация на живота си. Роден съм във Варна в навечерието на Великден през 1938 г. Завърших средно образование в Добрич, а висше в Софийския медицински университет. По разпределение бях назначен за главен лекар на участъковата служба в Шабла, Добричка облас, и бях там в продължение на 5 години. Четиридесет години работя в една и съща болница – МБАЛ “Св. Анна” или бившата Окръжна болница. Четиридесет години се занимавам с хирургия и съм оперирал над 17 000 болни. 37 години преподавам медицина. Започнах от най-ниското стъпало от ниво ординатор. След това с конкурсен изпит станах асистент, старши асистент, главен асистент. Защитих научно-образователна степен кандидат на науките през 1982 г. Станах доцент през 1985 г. След което защитих научна степен доктор на науките, станах професор, станах ректор. В продължение на шест години бях председател на ректорите на висшите медицински училища. Девет години бях ректор на Медицинския университет – Варна, след което бях избран от Министерския съвет за областен управител на Добрич. От там се озовах в парламента, в който и досега съм народен представител вече втори мандат.
Никога не съм спирал да работя, да върша неща, които считам за полезни за хората. Бил съм възнасян и прославян, бил съм укоряван, видял съм много добро от разбиращите същността ми хора, преживял съм и много огорчения и разочарования. Горчивини на израстването, може би. Горчивини на развитието на институцията, която ръководих, на специалността ми – ортопедия и травматология, на обществото, на личности. Много от неприятните моменти съм изтрил от съзнанието си. Запазил съм обаче дълбокото, стоплящо добро, което винаги съм чувствал.

- Как решихте да станете лекар? Вашите родители повлияха ли на избора ви?
- Ако има човек, който е щастлив, това съм аз, защото от дете исках да се посветя на тази професия и да бъда хирург. Щастието ми се усмихна и аз осъществих своята мечта от детството.

- Удовлетворяват ли ви постиженията ви в медицината?
- Човек е твърде затруднен, когато трябва да говори за себе си и за успехите си. Но когато си започнал от най-ниското ниво, от селски лекар, и си достигнал в йерархията до най-високото стъпало, да си ректор на Медицински университет и председател на ректорите в България, мисля, че не мога да искам повече от съдбата. Тя ми е дала достатъчно. Считам, че като ректор бях строг, но справедлив. По отношение на кариерата любимата ми област е хирургията на ръката и кандидатската ми дисертация, и докторската ми дисертация са посветени на хирургията на горния крайник. Бил съм председател на Националното дружество по ортопедия и травматология, член съм на Световното дружество на хирурзите на ръката, на Световното дружество на ортопедите и травматолозите. Участвал съм в много световни и европейски конгреси – в Португалия, в Испания, във Франция, в Германия, във Финландия, в Канада, в Съединените щати, в Гърция, Турция и т.н., и т.н.

- Голямата ви дъщеря е поела по вашия път, как приемате това?
- Голямата ми дъщеря е рентгенолог в Берлин, в престижната Университетска болница "Шерите". Това безспорно ме радва и съм доволен, че тя се развива много добре. Защити научна степен. Радва ме и фактът, че внукът ми, който е на 18 години, също има желание да учи медицина. Досега той не е изразявал подобно намерение, нито пък ние сме му влияели да вземе своето решение. Това е голямата ни радост, в края на краищата.

- В продължение на три мандата вие бяхте ректор на варненския Медицински университет, какво се промени през това време?
- Като ректор се опитах, и това го признават всички, да извадя варненския Медицински университет от тишината на провинциалната монотонност. От атмосферата на примирение и безразличие. Тази атмосфера трудно понасях, защото имах много по-големи амбиции. Опитах се да ангажирам за съдействие всички умствени и материални сили на университета, на варненската общественост, на държавните институции. Мисля, че успях да сложа началото на промяната и другите след мен продължиха това, което започнах. Безспорно е, че това ме изпълва с удовлетворение, а удовлетворението е вид щастие.
Считам за голямо достижение и развитието на международната дейност във варненския Медицински университет. Имам предвид връзките и взаимоотношенията, които създадохме с Парижкия университет, с университета в Брюксел, Белгия, с университета в Маастрихт, Холандия, с университета в Берн, Швейцария, Виенския университет, както и университетите във всички балкански държави. Тези възможности на международен обмен създадоха основата на развитието на много наши сътрудници в университета, повишиха тяхното самочувствие. В ролята си на ректор отделих голямо внимание на укрепването на цели сектори в болниците. Особено спешните центрове. Секторите за интензивно лечение към всички клиники и катедри на университета. Спомогнах да създадем базата за добра информатика – библиотеките, информационните средства, информационния обмен между отделните специалности и университети. Подобрихме значително и финансовото обезпечаване на труда на работещите в университета. Първи в страната от 1992 година насам въведохме един тържествен ритуал с тоги, когато се връчваше дипломата и се полагаше Хипократовата клетва за правоспособност на лекарите. Създадохме и други възможности, които гарантираха една връзка между отиващите си поколения и тези, които наследяваха техните позиции. Т.е. всичко това, което определя атмосферата в един университет.

- Какво от работата си като областен управител бихте откроили?
- Ставайки областен управител, аз съблякох престижната, романтична тога на ректор и се постарах да мултиплицирам богатия управленчески опит, който имах зад гърба си. Бях областен управител само 13 месеца, но през това време се постарах да науча всички да уважават институцията и да се отнасят към нея с почит.

- Като наблюдавате парламентарния живот, в каква посока върви парламентът – в низходяща или възходяща градация?
- За съжаление парламентаризмът в България е в криза. Тя се определя от много неща. При влизането си в парламента аз се водих от един принцип, принципа на демокрацията и правото на всеки за изказ, за мнение, становище и т.н. Оказа се, че в парламента попадат и случайни хора с доста съмнителни качества. Аз деля хората в парламента в две големи групи. Така наречените експерти и така наречените политици. Озовах се в парламента през 2001 г. и там, както и в живота си съм отстоявал принципите на демокрацията, националния напредък, в основата на който според мен стоят, убеден съм при това, грамотност, култура и интелигентност. Попаднах случайно в политиката. Преди това не съм членувал в партии и не съм познавал никого от държавното ръководство. Не мога да се нарека в истинския смисъл на думата политик. Безспорно е, че подкрепям една дясна линия, а в качеството си на лекар, на човек, който преподава, аз съм експерт в областта на здравеопазването, на науката и образованието. Затова и в парламента, както на 39–ото народно събрание, така и на 40–тото, аз съм заместник-председател на Комисията по образование и наука.
Според мен, ако има някаква промяна в българския парламентаризъм, тя трябва да бъде в избирателната система. Да има мажоритарен избор на личности, които да дават облик на съвременния парламент. И второ, редукцията на народните представители. Не е необходимо при един народ от седем милиона и половина те да бъдат 240. Депутатите могат да бъдат 200 или 180. Това дава възможност още повече да се засили влиянието и авторитета на парламента и хората, които влизат в него, да бъдат личности, които определят авторитета му като цяло.

- В този смисъл смятате ли, че има професия депутат или това е въпрос на отговорност и призвание?
- Аз смятам, че има професия политик. За съжаление истинските политици в България са малко, защото ние имаме два вида политици. Едните, които са такива до следващия мандат и до следващите избори, и политици – държавници, които мислят с години напред това, което трябва да се случи и да бъде направено като цяло за държавата.

- Как ще коментирате последните промени в кабинета?
- Самите промени в кабинета са една мимикрия. Те са промени, които целят единствено завършването на мандата и нищо повече. Те бяха извършени с голямо закъснение, защото за всички беше ясно, че много министерства просто не вървят. Не само Министерството на здравеопазването, там случаят беше фрапантен и съвсем очевиден. Не може един министър да бъде министър, ако той е само професионалист. Безспорно в случая на здравеопазването проф. Гайдарски е добър професионалист, но той е слаб ръководител и мениджър. Ние от три години чакаме това министерство да предостави възможност и да се даде стратегията, приета от правителството за развитието на здравеопазването през следващите години. Ние имахме стратегия от правителството на ОДС през 2001 г. за развитието на здравеопазването. Сега няма такова нещо. Имаме доста слаби министри, които до голяма степен проявиха слабости по отношение на ръководството в министерството, по отношение на селекцията и кадровия въпрос. А кадровите въпроси са свързани с изграждането на едно министерство, и, когато не са решени, има много случаи на корупция и срастване на престъпната власт с отделни хора от ведомствата. За съжаление такива има и в Министерството на вътрешните работи. Аз имам една сентенция, че ако хората на Запад преди години мислеха, че в държавата им има мафия, ние стигнахме до състояние, в което можем да твърдим, че мафията в България има държава, а това е много жалко. Ако само 10 % от това, което изнесе генерал Танов за министър Петков е истина, това означава, че в България няма никаква държавност.

- Какво трябва да се промени в областта на здравеопазването?
- Първото и същественото е, че трябва да се увеличи ресурсът за здравеопазване. Не може една партия като се яви на избори и каже, че процентът от брутния вътрешен продукт, отделен за здравеопазване, трябва да бъде най-малко 5 %, а след това вече три години да се получават между 4,1 и 4,3 %. Това е недопустимо, защото България е на последно място в Европа, даже Албания е преди нас, по заделени средства от БВП за здравеопазване. На второ място финансирането на пътеките боледува от хронично недофинансиране. Не може за едно заболяване чрез парите, които отделяш от касата и обезпечаваш около 55 % до 60 % от необходимите средства. Останалите средства трябва да се вземат от някъде. А те се вземат от болните, легално и нелегално. Бих дал един пример от моята специалност, за да не бъда голословен. От всички импланти държавата поема само заплащането на изкуствените стави, и то половината от цената им. Цената им варира между 2700 до 4000 лв. И всичко останало от малкия бинт до остеосинтезната система, всичко се заплаща от пациента. Какво здравеопазване имаме ние? В момента, когато възрастният човек дойде със счупване в областта на бедрената шийка, тръгват да търсят близките му, за да осигурят средства, които да заплатят остеосинтезния материал. А какво представлява лекарствената политика? Тя е огромно перо. Там се въртят средства от порядъка на над три милиарда лева. България е страната с почти най-висок данък добавена стойност. Имаме 20 % ДДС, докато в Гърция и други страни от Европейския съюз е от 6 до 8 %. И всичко това е на гърба на хората. Защо след като говорим за социална политика имаме ляво управление, защо не намалят данъка добавена стойност върху лекарствата, както са обещали в предизборната си кампания? Лекарствата са много скъпи. Ниско е заплащането на лекари и сестри. След като влязохме в Европейския съюз, няма никакви проблеми да напуснат маса млади лекари и сестри. Всичко това ме кара да гледам доста песимистично на това, което ще се случи през следващите години, защото целият икономически вакуум, който се наблюдава в здравеопазването, изниква. Другият много тежък въпрос това е тежкото състояние на лекарската гилдия. Имам предвид моралните взаимоотношения, отношенията между правителство, министерство и Лекарския съюз. Този баланс е силно нарушен. Всичко това рефлектира върху работата на хората, които се намират в полето на здравеопазването, в доболничната помощ, пред което безспорно стоят много тежки въпроси за разрешаване. Един от тези въпроси е приватизацията на болничните заведения. Една държава като България не може да има 300 болници. Една Холандия, една Австрия, една Швейцария имат по 10 болници в големите центрове. Но тук възниква и политическият проблем, намесват се лобитата да не бъде закрита определена болница в малък град. Тук идва и въпросът за безработицата, ако щете. Вярно, в България тя няма да настъпи, защото има нужда още от лекари и от сестри, но така или иначе при закриване на една болница персоналът бива елиминиран. Затова ние бързо трябва да навлезем в пазарните аспекти на здравеопазването и да ги приложим по най-добрия начин. Трябва една стратегия да се изгради експресно за следващите пет–шест години и да излезем от блатото, в което се намираме сега. Ако това не стане до близките 14 до 20 месеца, състоянието на здравеопазването просто ще бъде много тежко. И последно, въпросите на здравеопазването са свързани със здравето на нацията. Средната продължителност на живота на мъжете в България е 69 години, а на жените е около 73 години. Докато в развитите европейски страни и САЩ средната възраст на преживяемост за мъже и жени стига до 78 години. България е на първо място по сърдечносъдови заболявания и като причина за смъртността сред населението. Правят се само пиарни кампании, които се използват за политически цели от министерството. Трябва да кажа, че през последните 7 – 8 години ние нямахме добро ръководство на Министерството на здравеопазването. Особено последните две правителства имаха слаби министерства.

- Известно е, че много държите на семейството си, какво ви дава то?
- Каквото съм постигнал в живота в обществен и в личен план, аз считам, че дължа изключително на семейството си. На моята съпруга, д-р Камбурова, която ме е обграждала с внимание, обич, вярност, както и ме е отбременявала от редица ежедневни грижи и ме е радвала с присъствието си. Много дължа на верните си приятели, към които изпитвам признателност и преданост. Много благодаря на децата си, на брат си, на сестра си.

- На кого искате да благодарите?
- Ако има хора, на които най-много дължа всичко, което съм постигнал, това са моите родители. Покойните ми родители. Те бяха прекрасни хора, които ме възпитаха на изконните патриархални добродетели в едно семейство.

- А какво си пожелавате вд личен план оттук нататък?
- Аз дълбоко вярвам в доброто бъдеще и затова на всички хора пожелавам повече вяра, радост и щастие.