На 28 август 1943 г. България губи своя цар. Борис III умира внезапно в двореца в София, едва на 49 години, след кратко и тежко заболяване. Само дни по-рано той се е завърнал от Германия, където се е срещнал с Адолф Хитлер. Смъртта му остава една от най-дискутираните загадки в българската история, а последиците от нея променят политическия курс на страната само за година.

В 16:22 часа на 28 август 1943 г. цар Борис III издъхва в София. Официалното съобщение определя кончината му като резултат от кратко и тежко заболяване. В медицинските документи са посочени сърдечни и белодробни усложнения.

Но около смъртта му още от първите дни се появяват съмнения.

Цар Борис III се завръща в България след среща с фюрера в Германия. Малко след това здравословното му състояние рязко се влошава. На 26 август дворецът официално съобщава за сериозното му заболяване. На следващия ден е разпространена информация, че състоянието му временно се подобрява и опасността изглежда преодоляна. Ден по-късно царят вече е мъртъв.

Именно тази скорост на развитие на заболяването, както и политическата обстановка, в която настъпва смъртта, дават началото на една от най-упоритите исторически мистерии у нас.

Появяват се версии за отравяне, включително предположения за германска намеса. В общественото пространство се разпространяват и други хипотези. Доказателства, които категорично да установят убийство обаче, не са намерени. Историческите публикации продължават да разглеждат въпроса, но официалната медицинска версия остава тази за естествена смърт вследствие на тежко заболяване.

Царят между Берлин и София

Цар Борис III управлява България от 1918 г. – период, белязан от последиците от Ньойския договор, политическа нестабилност, преврати, авторитарно управление и в крайна сметка Втората световна война.

През 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. Страната влиза в германската сфера на влияние, но царят се стреми да запази пространство за маневриране. България не изпраща свои войски на Източния фронт, въпреки германския натиск.

Цар Борис III остава и фигурата, при която България възстановява Южна Добруджа през 1940 г. след Крайовската спогодба. Именно тези събития допринасят за изграждането на образа му като „цар Обединител“.

В същото време управлението му не може да бъде отделено от тежките политически решения на епохата. България е съюзник на Германия, обявява „символична война“ на Великобритания и САЩ, а страната преживява тежки съюзнически бомбардировки през 1943–1944 г.

Така в последните месеци от живота си цар Борис III се намира под огромен външнополитически натиск. Германия очаква от България по-активна подкрепа, докато войната постепенно започва да се обръща срещу Хитлер.

Един шестгодишен цар

Смъртта на цар Борис III поставя България в изключително деликатна ситуация.

Наследникът му е шестгодишният княз Симеон Търновски. Съгласно Търновската конституция още на 28 август 1943 г. той е провъзгласен за цар Симеон II. Поради малолетието му управлението на страната трябва да бъде поето от регентство.

На 9 септември за регенти са избрани княз Кирил Преславски, професор Богдан Филов и генерал Никола Михов. Те поемат управлението от името на малолетния монарх.

Но регентството наследява не стабилна държава, а страна, попаднала в центъра на световна война, чиито изход вече изглежда все по-ясен.

Само година след смъртта на цар Борис III – на 9 септември 1944 г. – властта е свален от преврат. Монархията оцелява още две години, но през 1946 г. е премахната, а цар Симеон II напуска България като дете.

Погребението в Рилския манастир

Смъртта на царя предизвиква огромен обществен отзвук. След поклонението в София тялото му е погребано в Рилския манастир – мястото, което цар Борис III приживе особено почита.

Историята на гроба му обаче е не по-малко драматична от тази на живота му.

След установяването на комунистическата власт останките на царя са извадени от гроба. Тялото е преместено и впоследствие съдбата на останките му се превръща в отделна трагична страница от българската история.

Документите и свидетелствата за този период показват доколко силно отношението към цар Борис III се променя след 1944 г. – от „цар Обединител“, за когото се говори с почит, до символ на монархическото минало, чието наследство новата власт се стреми да заличи.

Наследството на един обичан цар

Цар Борис III остава историческа фигура, около която и днес няма единодушие.

За едни той е владетелят, който в изключително трудна международна обстановка успява да върне Южна Добруджа и да не изпрати български войници на Източния фронт. За други неговото управление е свързано с авторитаризма, ограничаването на политическите свободи и съюза с нацистка Германия.

Именно противоречията правят последните години от живота му толкова важни за разбирането на българската история.

На 28 август 1943 г. смъртта на Борис III не просто слага край на едно 25-годишно царуване. Тя оставя България без владетел, способен лично да взема решения в момент, когато Европа е в пламъци.

На престола идва шестгодишно дете.

А само дванадесет месеца по-късно България вече е друга държава.