Моята майка беше пушачка. От най-страстните. От тези, дето дръпват от цигарата с такъв устрем, сякаш ще я изгълтат. Баща ми също пушеше с удоволствие. Цигарите отмерваха времето му за работа и за почивка и бяха някак естествен аксесоар към цялостния му мъжкарски вид. И двамата ми родители мразеха цигарите, въпреки че първото нещо, което правеха сутрин, беше да запалят по една. Докато ми правеха закуска, фасовете им димяха по пепелниците, а те с присвити от лютивия дим очи ми обясняваха колко вреден е навикът да пушиш и колко добре би било никога да не се хващам за него.

Семейството ни беше твърде артистично и гостите у дома бяха постоянна величина. Заедно с тях и цигареният дим. Пъплеше навсякъде, омирисваше детската ми стая, дрехите, играчките. Сутрин в класната стая веднага се разпознаваше кой идва от семейство на пушачи - бяхме си една малка воняща на тютюн групичка. Не знам дали заради вдишания цигарен дим в детството, заради изброените стотици минути, в които майка ми задържаше пушилката в тялото си, или пък поради рака на белите дробове, от който в крайна сметка си отиде баща ми, аз така и не пропуших.

„Майчински“ урок

Всички тези цигарени спомени от детството ми избуяха в паметта ми, когато видях онова клипче с майката, която прилежно учеше детето и племенничето си да пушат. С целия възможен ритуал на това толкова безсмислено забавление - през държането, тръскането, пиенето на кафе. На всичкото отгоре тази млада жена, съвсем в духа на съвремието, в което нищо не се е случило, ако не е снимано и качено в някоя социална режа, тя беше документирала своя майчински урок. Без никакви угризения и съмнения. Напротив - с ентусиазма, с който собствениците на кучета документират и разпространяват видеа, в които домашните им любимци пеят песни или казват I love you. За тази майка урокът по пушене не е нищо друго освен забавен сюжет, в който малките деца като малки маймунчета правят някакви възрастни неща по възрастен начин. И това несъответствие в собствената й система за ценности изглежда безобиден виц. Малка шега, на която приятелките й ще се посмеят.

Девалвиране на ценности

По повод на този телевизионен урок по детско пушене някой някъде изтърси, че деветнайсетгодишната майка не съзнавала, че прави нещо лошо. Айде бе! Убедена съм, че това момиче на възрастта на собствената ми дъщеря е абсолютно наясно с вредата от цигарите. Чух гласа й, когато репортери я търсеха за обяснение, и останах изненадана от думите, които употреби, и фразите, взети сякаш от американски филми за адвокати - „Оставете ме на спокойствие“, “Нямам какво повече да кажа“. Щом сама е качила видеото с децата, значи разполага с компютър и има необходимата техническа грамотност. Дори от снимката й човек може да си направи извода, че тя е едно от многото търсещи себе си момичета, чието време преди забременяването е минавало в самоснимане с телефона с нацупени устнички, колекциониране на лайкове из Фейсбук или бройкане на мъже в сайтове за запознанства.

Проблемът обаче е различен. Той не се състои в този тип момичета, защото тях винаги ги е имало под една или друга форма във всяко общество. Проблемът не е и само в запалените цигари, така изкусно държани в детските ръце. Дупката от цигарата е само ключалката, през която можем да видим нещо по-страшно - тоталното ни опростачване.

Лавинообразното девалвиране на ценности, в което дори идеята за здравето е пометена от представата за „готино“, за „смешно“, за „забавно“. Този процес е толкова вкоренен в една огромна част от съвременното световно общество, че е в състояние да унищожи природното и естественото в името на някакъв вид собствено утвърждаване.

Малки женички

Когато през деветдесетте станах майка, редовно разхождах детето си в една типична квартална градинка между панелни блокове. Там попаднах в компанията на млади майки като мен, с които обсъждахме пюретата, детските лекари, ината на свекървите си. Някои пушеха, разбира се, случвало се е да пием бира, докато децата ни спят в количките. От това обаче те не станаха нито хаймани, нито хора без ценности.

В един летен следобед една от майките дойде в особено приповдигнато настроение на площадката. Възбудено взе да разказва как гледала по телевизията един от онези американски конкурси за малки момиченца, в които на подиума се появяват издокарани като кънтри певици дечица, и как искала и тя да отиде и да представи своята малка принцеса (разбира се, че се казваше нещо като Дженифър или Мегън...) там. Не можех да повярвам на ушите си, защото бях гледала това шоу. Бях се потресла от болните амбиции на някакви пълни и невзрачни американски жени да шият кукленски дрешки с пайети и волани на дъщерите си, да им подготвят бляскави обувки с токчета и да ги гримират с часове. В истинско недоумение бях проследила един такъв конкурс, в който нормално четиригодишно момиченце се превърна в малка Доли Партън, която сладострастно размахваше ласо над тупираната си коса, примигваше с изкуствени мигли и раздаваше мокри целувки с премрежен поглед на журито. Цялата история изглеждаше толкова налудничаво, че първо бях помислила, че съм свидетел на някакъв зловещ ритуал в забранена със закон секта. А когато разбрах, че става дума за съвсем истински конкурс, с всичките му там разрешения и съгласие от отговорните за детското възпитание институции, останах безмълвна.

Нещо тотално се е сбъркало в разбирането ни за човешко достойнство, щом родителите могат сами, съвсем съзнателно и напълно отговорно да превръщат децата си в нещо грозно, пошло, неестествено, но печелившо според техните възрастни „родителски“ критерии. Цялата тази изкуствена трансформация на малкото дете в някакво зловещо възрастноподобно джудже има едно-единствено послание, което отеква в детската душа. И то е „Такъв, какъвто съм, аз не ставам за нищо“.

Всичко е загубено...

Извън обозрителната си поза на пишещ и обобщаващ видяното човек аз съм майка. И като такава изобщо не ми пука дали опростачването е само български или световен проблем. Пука ми обаче за тези две малки деца. За хубаво вдишания навътре в дробчетата им цигарен дим между две прицоквания с биберона. За детското им щастие, че мама им се радва и ги наставлява как да го правят като големите. За детските им усмивки, че са като нея и че всичко е наред, щом тя чистосърдечно се смее. Радвайте се, невинни хлапета! Ликувайте, недостойни родители! Утре вместо цигарите, ще са вдигнатите детски щракащи пръстчета на фона на музика, в която се пее „врътни го, глътни го“. После ще са малките кражби. След тях ще са леката и тежката дрога. Неизменно ще дойде ред и на разплащането и придобиването на блага чрез търговия със собствената плът. Децата ще го правят, ние ще им се радваме, докато не ни стане страшно. Може би тогава ще разберем, че виновни са не само деветнайсетгодишните глуповати майки и шеметната деградация на доброто. Виновни сме всички, защото отдавна живеем в това и го подминаваме с „кво толкова“. Докато случайно в социалната мрежа не попаднем на снимка на малкото си прилежно момиченце, на която то е с надути, леко и сластно отворени лъскави устнички, разпиляна над голото рамо коса, разголено деколте и поглед на опитна проститутка. Тогава сред всичките около петстотин лайка и коментари от тринайсетгодишни момчета, от които ушите почервеняват, ни остава само едно - пустото, самотно, безнадеждно страшно, че всичко е загубено... /pressadaily.bg