Всекидневното производство на политически скандали е толкова интензивно, че поправката в Наказателния кодекс, която предвижда затвор за снимка, направена без съгласието на снимания, може да не успее да предизвика полагащото й се обществено възмущение.

А скандалът, съдържащ се в нея, е далеч по-голям от това Волен отново да се сбие с някого голям, защото тя не е насочена, както се опитва да изглежда, в защита на правата на гражданите. Тя е размахан пръст срещу журналистите да не упражняват своята критическа функция по отношение на политиците.

Това личи по несъразмерността на наказанието -

за снимка да
отиваш в затвора,
да ти се срине
животът

Снимането е банално масово занимание на съвременния човек, нещо като шофирането, да речем. Все едно, ако паркираш неправилно, санкцията да е затвор.

Образът е част от личната неприкосновеност и тя трябва да се пази, но пропорционално. Само тогава може да се каже, че законовата норма е грижа за гражданите.

Непропорционалността показва, че основната й функция е сплашване. При това насочено към фоторепортерите, защото именно те носят най-голяма опасност за спокойствието на елитите. Много по-лесно е да се постави под съмнение написаното, Ю

докато
снимката има
репутацията на
документ

Действително личната неприкосновеност на гражданите е много атакувано от медиите, особено жълтите, човешко право и защитата му е въпрос на демократична култура и цивилизованост. Но у нас това се прави далеч по-малко в полза на т. нар. обикновен човек, отколкото на публичните лица и преди всичко на политиците. Което преобръща логиката и смисъла му, защото, както е известно, тъкмо публичните лица имат по-нисък праг на лична неприкосновеност. Отказът от нея е част от самата им публична роля.
Неслучайно говорим за “роля”, т.е. когато си политик, влизаш в нея, изпълняваш я според определени очаквания, поведенчески и риторически конструираш публичен имидж. Докато в своите частни отношения си автентичен, проявяваш моралната си същност и скритите си мотивации.

Затова е много важно обществото да може да надникне в частния живот на публичните лица. В този смисъл христоматиен пример стана скандалът с Клинтън и Моника Люински. Една изцяло частна история, която, ако Клинтън не беше президент, щеше да се ползва от защитата на личната неприкосновеност.

Но след като е, човешкото право отстъпва на обществения интерес и хората непременно трябваше да научат за нея. Тъй като в нея се оглеждаха важни за общността въпроси, доби далечни публични проекции, доведе дори до падането на долара.

В такива случаи никой няма право да пречи на журналистическия поглед - което значи погледа на обществото, тъй като журналистите са негови посланици - да стигне до “разголената снага” на политиците и въобще на публичните фигури.

За тази цел е съществено да бъде дефинирано понятието “обществен интерес”. И каквито и норми да пазят личната неприкосновеност, когато става дума за обществен интерес, те трябва да падат. Дефиницията е необходима първо, за да може журналистите да се ориентират, когато навлизат в частна територия, а после, за да им осигурява защита.

Както впрочем не е излишно да се дефинира и понятието “публична личност”. В представителната демокрация такива са именно тези, които ме представляват, взeмат решения вместо мен, а после аз живея според решенията, които са взели.

Казано накратко, те управляват моя живот и моите пари и затова

имам право да
надзъртам зад
публичните им
маски

Разбира се, можем да разширим понятието и да включим в него звездите от шоуто, спорта и пр., чиито поминък също, повече или по-малко, е да са част от публичността. Те това работят и щом са си избрали такава професия, трябва да могат да носят повече, отколкото “обикновения човек”, тежестта на чуждия поглед.

На практика това значи публичните личности да не пречат с политически средства на медиите да си вършат работата. А и още нещо: всеки, който приема норми, засягащи медиите, трябва да помни опита с унгарския закон, който беше твърде ограничителен по отношение на независимостта им, и предизвика остра реакцията на европейските институции. Тогава Европа показа, че е твърде чувствителна по тази тема и поставя правата на журналистите над тези на политиците.

Би било печално да изпаднем в положението на унгарците, тъй като и без това падаме все по-надолу в класациите за свободата на словото, но имаме поне една привилегия пред Унгария. Нашето законодателство е относително либерално, заложило е общи принципи, които пазят свободата на словото. Ако изгубим и нея, тогава няма да има какво повече “да ни измие очите” пред света.

Пък и цялата Мара втасала, та сме опрели до това да пазим личната неприкосновеност с по-радикални норми от другите държави в ЕС. Вместо тези политически импровизации на гърба на свободното слово, много по-належащи са законите, свързани с корупция, енергетика, със здравеопазване, с какво ли не.

Затова си мисля си, че предложената разпоредба в момент на криза на представителната демокрация издава страх политиците от самите тях - те се боят, че в своето публично поведение се излагат и понеже нямат убеденост, че могат сами да регулират собственото си поведение и говорене, предпочитат да не допускат то да бъде показвано пред обществеността.

Преди време си бях позволил да кажа, че трябва да има закон за публичното говорене на политиците, както има закон за публичното говорене в медиите. В него, например, да се забранява използването на враждебна реч. Политическото говорене също има силно влияние върху обществото. Откъде накъде в медията - и това е съвсем логично, да не може да се използва враждебна реч, а някой политик да може? И даже тази реч да преминава в юмручни жестикулации.

Ограничаването на
снимането със

заплаха от затвор естествено ни връща в спомените от годините на соца. Тогава работих в единственото фотографско списание - “Българско фото”, където наистина нямаше цензура, тъй като то беше за творческа фотография, а ЦК на БКП не се интересуваше много от нея. Смяташе, може би с право, че тя е твърде маргинално занимание, за да повлияе на социалистическото възпитание и изграждането на “новия човек”. В останалия печат обаче, с малки изключения (например сп. “Отечество”) имаше ясна граница, която фотографията нямаше право да престъпва. Снимките трябваше да представят витринно и пропагандно качествата на социалистическия начин на живот, на трудовия делник, на работника с каска, а най-добре беше върху каската да е кацнал гълъб.

Тогава основен инструмент на цензурата беше социалната метафора “заден двор”. “Защо си донесъл снимка от задния двор?” - това значи на нещастни хора, на срутени къщи, на бедност, нищета, всичко това, което беше част от живота, но което п нямаше право да се показва. Имаше къде изречена, къде интуитивна забрана и редакторите, които се грижеха за кариерата си, правеха необходимото, за да скрият задния двор. Това ставаше във всекидневната фотожурналистическа практика. Разбира се, и произведения на художествената фотография понякога попадаха под ножа на цензурата, например на еротичната или дори пейзажната, защото липсвало социално чувство.

Една от най-цензурираните снимки беше на Гаро Кешишян, известния варненски фотограф. Той беше подредил в кадър голи до кръста трудоваци на строг режим, които строят път. Композицията по внушение напомняше монументална скулптурна група на партизанска тема. Така деликатно пародираше цялата фалшива героика на онова време. Това беше повод тази фотография да не намира място в изложбите. Сега със сигурност тя е едно от значимите произведения на ъндърграwнд културата от соца.
Впрочем не за първи път се прави опит да се гласуват в парламента рестриктивни

текстове по отношение на
свободата на
словото и медиите

За радост обаче в такива моменти нашата колегия, която колкото и иначе да е разединена, формира обща позиция, оказва съпротива и те не се приемат.

Ако подобен текст все пак се приеме, най-вероятно ще предизвика европейски реакции. Има и още нещо, на което ще можем да се осланяме - съдът да не го прилага. По при всички случаи той ще бъде притискан от този текст, а и политиците ще притискат него.
Но най-големият проблем всъщност е, че той ще е вътрешна задръжка за фотографите. Тази поправка пренавива механизма на автоцензурата. Това й е функцията - да започнеш да внимаваш, да избираш между истината и затвора. Защото няма как да получиш от един политик съгласие да го снимаш и да кажеш нещо журналистически важно чрез тази снимка. Той дори несъзнателно ще се стреми тя да го рекламира. Така от само себе си снимката ще се превръща в протоколна или в пиарска фотосесия. Всички издания повече или по-малко ще станат “лайфстайл издания” с кадри на едни хубави, усмихнати политици. А от очите им струи доброта.

И затова имам право да знам кои са те, защото в определена ситуация те са аз самият. Публични личности са и тези, които управляват публични средства, т.е. моите пари. /24chasa.bg