Продължение...

---

Нека не забравяме имената на обвинителите и съдиите, поименно назовани в съдебните протоколи - сред обвинителите е неизвестният днес писател Никола Ланков, съдии са официозните комунистически литератори Димитър Полянов и Веселин Георгиев Андреев, както и театралът Георги Костов, бащата на “небезизвестния “специален пратеник”Владимир Костов. Свидетели на обвинението на ІІ-я върховен народен съд са проф. Николай Райнов, тачен като литературен класик, бъдещите соцреалисти Людмил Стоянов, Георги Томалевски, Христо Радевски, Славчо Васев, Лозан Стрелков, както и адвоката Нисим Меворах - родител на уважавания поет Валери Петров.Зад тях се спотайват мрачните сенки на идеолозите на терора Георги Димитров, Тодор Павлов и комунистическия поет Крум Кюлявков. Какви “творчески “ мотиви или само червен фанатизъм и класова и лична злост карат тези лица да се нагърбят с ролята на сатрапи спрямо хората на духа и перото, да осъждат и малтретират всепризнати личности и творци заради техните убеждения и заради тяхното родолюбие - това е предмет на социалната психопатология. Нашият дълг е да помним както интелектуалните жертви, така и интелектуалните палачи и подбудители, преди да сме ги помирили, както непрестанно ни призовават. Днес обвинителните мотиви звучат парадоксално, но срамната истина е, че български комунисти, а не сърби съдят Змей Горянин заради “антисръбска шовинистична пропаганда” и заради репортажите му от Македония, а повечето от подсъдимите са обвинени заради “антисъветска пропаганда”, за уреждане на “антисъветска изложба” или заради “клеветата спрямо СССР”, че масовите гробници в Катин и Виница са дело на болшевиките. А в наше време, след като руските власти признаха, че същите масови убийства са извършени от съветското НКВД и Борис Елцин се извини на полския народ, то българският съд оправда ли осъдените по това обвинение като невинни? Такъв акт не дочакахме и след двете демократични правителства, а демократичната общност си мълчи и нехае за тази вероломна историческа фалшификация.
Една част от творците, минали през килиите на Държавна сигурност и Централния затвор, без съд и присъда са изпратени направо в концентрационни лагери, създадени със специален закон и именувани ТВО - Богданов дол, Куциян, Росица, “Св. Врач”, Белене, Дупница. Там се озовават писателите Димитър Талев, Славчо Красински, Чавдар Мутафов, Павел Спасов, Звезделин Цонев, Йордан Вълчев, художниците Александър Божинов, Александър Добринов, Константин Каменов. Защо обаче и до днес,след 15 години демокрация, просветните и научните корифеи гнусливо загърбват истороческите факти и нямат ни най-малко намерение да вместят тези злокобни пространства в литературната география и в политическата историята на българската култура? Ако го сторят, може би ще се анулират досегашните теории - ще се види, че тя не е само “балканска”и “котловинна”, а и затворническа и концлагеристка, не е само бунтовническа или сиромахомилска, а и “трагико- мъченическа”.
Към затворниците от първата “деветосептемврийска вълна”след две години, през 1946 -1947 се присъединяват нови страдалци - заедно с хиляди опозиционни дейци от БЗНС/ н. п./ и БРСДП жертви на терора стават емблематичните имена на легалната опозиция и на борбата срещу камуфлажното образувание ОФ - Трифон Кунев и Цвети Иванов - главни редактори на вестниците “Народно земеделско знаме”и “Свободен народ “и освен това писатели, публицисти, авторитетни общественици и борци за свобода. Тяхната съдба споделят земеделският поет Йордан Ковачев и писателят - демократ Петър Горянски. Изправени на съдбовен исторически рубеж, всички те са осъдени да изстрадат, както политическите и моралните си компромиси, така и достойната си борба в защита на демократичните идеали и независимостта на България. Редом с политически водачи като Никола Петков и Кръстьо Пастухов, писателите поемат на плещите си тежкия кръст на поробения отново народ и доказват, че истинският творец е готов на саможертва в защита на националното достойнство. Осъден формално заради миротворческата си статия “Не разрушавайте всички мостове”, Цвети Иванов загива на 36 г. в концлагера Белене. Трифон Кунев два пъти е съден за едно и също нещо - предговора “Няколко разяснения от автора “ към книгата с фейлетони “Ситни дребни като камилчета”/ 1946/ и шест години тлее в комунистическите затвори- Софийския и Сливенския. Опрощават му половин година от присъдата, защото е тежко болен от сърце и диабет. Когато се завръща в столицата, в последните три години от живота си, е обграден от щатни агенти и многобройни доносници - посещават го и в квартирата му за да го провокират,следят го по улиците и подслушват разговорите му. Съсипан физически, но не и духовно, този неуморим пресмехулник, поет и фейлетонист, доблестен изобличител на бандитските изстъпления и националните предателства остава завинаги в литературната ни история с прочутите си фейлетони. Те са вечно актуални, както Ботевите и Алековите сатирични произведения, защото са огледален образ на един катастрофичен отрязък от историческия път на страната ни. Но идва момент, когато миналото остро поставя въпроси към настоящето - кога и дали изобщо неговите творби, заедно с антикомунистическите фейлетони на Славчо Красински, с патриотичните възрожденски повести и македонските записки на Змей Горянин, както и публицистиката на родолюбеца Димитър Талев, ще се върнат в учебните програми на филолози и журналисти или правдивото им слово ще продължава да плаши мимикриращите наследници на преименуваните партийци. А те, както се знае, диктуват всичко в тази държава.
Какво правят обаче университетските интелектуалци, за да върнат забравеното литературно наследство в българските училища и университети, в панорамата на националната литература и в културния хоризонт на младите поколения ? Няма никакво обяснение и оправдание на факта, че позициите на пролетарските поети Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров в учебните програми са непоклатими, а за демократичните им събратя по перо и талант Владимир Василев, Фани Попова, Чавдар Мутафов, Яна Язова, заедно с избороените по-горе имена, няма най-малко местенце в тях. Излиза, че политическата дискриминация спрямо едната половина на националното културно богатство и до днес продължава.

---

Продължава тук...