Николай Милчев, поет*

ДА ПРОСИЯЕ ЛИЦЕТО НА БОГА

За интервюто на Патриарх Даниил по БНТ

Имам нужда от добри и благи думи. Имаме нужда от добри и благи думи – от думи, които са честни, човешки, които успокояват. 

Омръзнало ми е думите да приличат на бодли, а не на меки зелени листа и на цветове. Омръзнало ми е думите да раздират, а не да съшиват и съединяват.

Българската национална телевизия тази сутрин излъчи интервю с Патриарх Даниил. Темата беше за въвеждането на вероучение в училище. Младият ни Патриарх каза неща, които не бях чувал досега от висш духовник. Призна си неща, които никой висш духовник не бях чувал да си признава, призна си неща, които ние, обикновените хора, много често крием. 
Каза например, че като ученик – по времето на социализма, е гледал твърде отстрани на Църквата, че е бил пионерче, че е членувал в Комсомола. Каза, че едва ли не - не е вярвал в Господ. И се прекръсти, и поиска прошка, че е стоял встрани от Църквата. 

И на мен някак си ми олекна – олекна ми от това негово признание, защото иначе излизаше, че едва ли не само аз съм бил пионерче и комсомолец и че всички останали са били насила с червени връзки и изключени от Комсомола.

Наглед е проста работа признанието и изповедта, но няма по-трудно нещо от това да си признаеш. Да си признаеш, че преди да бъдеш Патриарх, преди да бъдеш писател, лекар, шофьор, фаянсаджия и козар на село, си бил дете, младеж, девойка, бил си човек. 

Имам нужда от истинни и честни думи. Имаме нужда от истинни и от честни думи. Имаме нужда от неща, които ни събират, които ни помагат да живеем заедно, да се намираме. 

Дали това е религията, не знам. Дали е източното православие, или исляма – също не знам. Но знам, че трябва да има добри думи, че трябва да има добри примери и разкази, че трябва да има морал, че трябва да си държим на думата. Че трябва да стоим и да седим един до друг.

Останах много впечатлен колко земно и човешки говори българският Патриарх. Усетих го като човек със собствено мнение, със собствена позиция. Не усетих бялото патриаршеско було да го е замаяло. Не усетих, както много пъти съм усещал, владишката корона да прави от човека полубог. Или надута кукла. 

Извинявам се за тези думи, но така съм си мислел и това съм чувствал, когато съм гледал много от владиците. 

Едни от първите сведения, които са останали за образованието в света изобщо, са от шумерската цивилизация. В училище тогава – близо три хиляди години преди новата ера, са се изучавали шумерски език, рисуване, зоология, биология, теология. Имало е началник на училището и двама помощници. Единият от помощниците е бил отговорник за камшиците. Става дума за наказанията. Наказвали са учениците за непослушание, за нехайство, за вдигане на шум и, забележете – за лош краснопис. Оказва се, че камшиците са били важно възпитателно средство. Сега за камшици и дума не може да става, защото вместо училищните камшици има хиляди други невидими камшици, които съдират кожата на младия човек по всички линии – житейски, социални, политически. Дрогата например – какъв по-голям камшик от нея? Или отчуждението, или сенките на улицата, на отчаянието, на всепозволеността. Камшик до камшика ги чакат младите хора в живота.

Регулатори обаче трябва да има. Картините трябва да имат рамки, морето трябва да има хоризонт и бряг, планетата трябва да има небе… А човекът трябва да има координатна система и компас. И какво лошо, ако религията помогне за това? 
Колкото повече трупам години върху гърба си, толкова повече разбирам, че лошите дела и думи, загърбването, изолирането са път без изход. Те могат и да те успокоят временно, но не успокояват нищо около теб. 

С интервюто си тази сутрин, дори ако щете – с начина, по който се беше попрегърбил младият ни Патриарх, докато седеше, си мисля, че трябва да се върви по този път - по пътя на близостта, по пътя към оная съкровена тайна, която се нарича Бог, Природа, Вселенски разум или кой знае какво. 

Особено ме впечатли финалът на интервюто. Може и да греша, но когато започва да говори, че ние не можем да бъдем изгубено стадо, което върви без пастир, Даниил безсъзнателно поклащаше глава ту наляво, ту надясно, както правят овцете, когато пасат. Ето ви го Пастирът, ето ви го и стадото. Когато се слеят, лицето на Бог просиява.

Имаме нужда от добри думи. Аз самият имам нужда от добри думи. И съжалявам, че понякога правя обратното – че повече късам, отколкото да съшивам. Измъчвам се от това. Тежат ми лошите думи.

Да просияе лицето на Бога – това каза накрая Патриарх Даниил. Ами нека да просияе – по-хубаво от това няма. И като просияе лицето на Бога, и по нашите лица ще има повече светлина. 

Сега виждам през прозореца какви големи бели свещници са запалили кестените пред двора на църквата. Нацъфтели са и цветовете им са досущ като запалени свещници – сияят.

* Николай Милчев е един от най-известните и четени съвременни български поети. Бил е член на редакционната колегия на сп. „Родна реч“. Сътрудничи на целия литературен печат, негови стихове са излъчвани по Българското радио, БНТ и др. Бил е член на Съюза на българските писатели от 1993 г.  и на неговия управителен съвет. Напуска СБП през 2016 г.

Носител е на много литературни награди сред които -  „Божидар Божилов“, „Петя Караколева“, „Биньо Иванов“, „Теодор Траянов“, лауреат е на конкурса „Златен ланец“ на в. „Труд“ и др. Два пъти е бил номиниран за наградата „Балканика“.