Петко Добрев

Време е българите поне да започнем да пишем и произнасяме правилно името на цар САМОИЛ.
Дойде време останките на българския цар Самоил да бъдат погребани в съвременните български земи. Дойде време и да спрат манипулацаите с историята на цар Самоил и неговите наследници.

Като начало ще кажа, че името му е Самоил и така то е изписвано както от неговите съвременници и родственици, така и от българските историци през Възраждането. С появата на платените академични историци се провежда и преименуването му в Самуил. За срам на българските историци и общественици, в Северна Македония името на българския цар се изписва правилно – Самоил.

Самоил не само е български цар, който е част от Крумовата династия. Натанаил Охридски в неговото произведение „За Юстиниановите права на Охридската Архиепископия“ говори за предание, според което синовете на комит Никола построили Зографската света обител и произхождали от род и племе на Юстиниан Велики.

Това предание дава отговор и на твърдението на Папа Инокентий Трети, че Калоян произхожда от знатен римски род. Какъв по-знатен римски род може да си представи човек от рода на последния велик римски император - Юстиниан Велики, който е от тракийски произход?

Следователно българската владетелска средновековна династия, която започва с Крум, по времето на Самоил влива в кръвта си и тази на Юстиниан Велики.

Но все пак трябва да погледнем и сведенията за това, как българите съвременници на Самоил са го възприемали и запомнели.

Ще започна от факта, че неговият брат Давид, който е царувал много кратко и поради своята миролюбива политика не се харесвал на българските боляри и той се оттеглил от престола, за да не настане гражданска война. За това говори авторът на Зографската история.

Но едновременно с това той сочи, че:
„Третият е светец цар Давид; оставил царството доброволно на своя брат Самоил, отишъл в манастир и приел монашески чин. И преживял свето и богоугодно за кратко време, представил се на бога и неговите мощи били извадени нетленни и пренесени в Охрид“.

Това ясно показва, че Давид е бил канонизиран за светец, за което сочи и Паисий.
В нашата академична историография Самоил е прочут и славен владетел. Има обаче един факт от неговия живот, който хвърля сянка върху делата му. Изворите от български произход не потвърждават твърдението за измяна от страна на Арон и негово съглашателство с Византия. Нещо повече - според автора на „Зографската история“ Самоил „неправедно изби“ царската фамилия. А според Паисий: „Така Самоил заради проливането на невинна кръв, когато избил своя царски род, прогневил много бога и бог изпратил гнева си върху него и върху цяла България и ги предал на гръцки ръце за много време, както ще се каже “.

Това е пореден случай в историята ни, когато се избива българска аристокрация. Този път се избива част от царския род. Според Паисий пролятата кръв е невинна, т.е. тук имаме саморазправа, а не законно постановени и изпълнени присъди.

След смъртта на Самоил на българския трон застанал неговият син Радомир. Според академичната ни историография неговото име е Гаврил Радомир. Но според Паисий Гаврил е друг син на Самоил, когото в последствие българите изгонили във Влахия. Случайно ли се появява твърдението, че царят е Гаврил Радомир, т.е. нямаме друг син на Самоил - Гаврил? Не е случайно според мен и това е свързано с продължението на българската царска династия.

Царуването на Радомир било кратко, защото станал жертва на убийство подготвено от Никифор. Според Паисий Никифор изпратил човек, който по време на лов убил Радомир: „След Самоила на престола се качил неговият син Радомир, но царувал една година и бил убит на лов по подстрекателство на гръцкия цар Никифор. Той тайно изпратил едного и го убил на лов“.

А авторът на Зографската история дори посочва името на убиеца – Владислав. На него Никифор обещал да даде българското царство. Има ли по това време обаче гръцки цар Никифор? Става въпрос за Никифор Фока, който вдигнал бунт срещу Василий и се провъзгласил за император. И поради тази причина той е търсел съюзник в лицето на Владислав срещу Василий.

В историографията ни се наложи твърдението, че със завладяването на България от византийците се прекъсва и българската владетелска династия. Не е на същото мнение обаче Паисий. Според него Асеневци са кръвни наследници на прочутия български цар Самоил: „Така патриархът по божие повеление повиква Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се казва във Влахия“.

За Гаврил – изгоненият от българите във Влашко син на Самоил пише и Иерисхимонах Спиридон: „Българите изгонили Гаврила, Самоиловият син, във Влахия и поставили Йоан, Ароновият син.“

Натанаил Охридски пише в „За Юстиниановите права на Охридската „Архиепископия“, че:
„В Царственик българский се казва, че около 1170-1190г Свети Димитър Солунски се явил на Търновския Патриарх Свети Йоан и му казал, че Бог си спомнил за дома и рода на българските царе и ме прати на помощ да възобнови Българското Царство. Поради това трябва да помаже Асен за Български Цар и с Бог да въздигне Българския Скиптър. След тази заповед Свети Йоан извикал от Влашко Асен и брат му Петър, които бяха от царско поколение, потомци на Гаврила сина Самоилов“.

Историята на Цар Самоил трябва да се знае от българите. Дори и с тези сенки на съмнения, в правилността на неговите решения и действия.

Съдбата му очевидно е поставила пред него задачата да съхрани българската независимост. Ако погледнем на този въпрос от военна гледна точка, то той е загубил битката с Византия.

Но в разрез с историческата логика, той успява да съхрани Крумовата династия чрез своя син Гаврил, когото българите изгонили.

И българите изгонили Гаврил именно заради убийството на семейството на Арон, което извършил Самоил. Така това отношение към сина на Самоил – Гаврил, станало причината той да продължи династията със своите правнуци Асен и Петър, които възобновили българското царство.

И завършвайки тези редове се обръщам към всички българи с призива да започнем да изписваме и произнасяме правилно името на Цар Самоил. И нека не се страхуваме от историческата истина, която не винаги е тази, която е отразена в академичната историография.