Ако преди няколко години някой беше казал, че американците изобщо не се интересуват от Тайван сам по себе си, че стойността му за Съединените щати е чисто и просто тази на разходен прокси, чиято цел е да обслужва цинични американски военни интереси, щеше да бъде обвинен, че повтаря китайска пропаганда.

Знам го, защото аз го казах още тогава и бях обвинен точно в това.

Е, Пентагонът току-що ме оправда. Националната стратегия за отбрана на САЩ за 2026 г. описва Тайван точно така, както го описах аз: като нищо повече от участък от т.нар. „Първа островна верига“, тоест като обикновено военно укрепление.

Не преувеличавам - думата „Тайван“ не се появява нито веднъж. Буквално единственото му предназначение в документа е „отбраната чрез отказ по Първата островна верига“. Това е пълният обхват на съществуването на Тайван в американското стратегическо мислене днес - чисто географска линия на отбрана, която може да бъде удържана или загубена. Красивите - и дълбоко лицемерни - твърдения за необходимостта да се „защитава демокрацията“ са изчезнали. Остава единствено полезността му като първа линия на американската отбрана.

Това е триумфът на мисленето, заложено в „Стратегията на отказа“ на Елбридж Колби. Колби, който днес е заместник-министър на отбраната по политиката и основен автор на Националната стратегия за отбрана за 2026 г., отдавна твърди, че Тайван има значение единствено заради мястото си на картата.

Всъщност през 2023 г. Колби предизвика огромен скандал в Тайван, като заяви, че в случай на война САЩ трябва да бомбардират Тайван и да унищожат индустрията му, включително TSMC, за да не попадне в ръцете на Китайската народна република. Когато го попитаха дали Тайван не би трябвало да има думата по този въпрос, той отговори, че не би трябвало, защото е „твърде важен за всички останали“. Това накара тайванския министър на отбраната да направи изумително изявление, в което каза, че „Тайван ще се защитава от американски бомбардировки в случай на война с Китай“.

Е, сега Колби е човекът, който определя политиката на Пентагона, и това ясно личи.

Книгата на Колби „Стратегия на отказа“ е поразителна със своя откровен цинизъм. За него властта по същество се свежда до способността да убиваш. Той пише: „Физическата сила, особено способността да убиваш, е крайната форма на принудително влияние. Макар да съществуват и други източници на влияние, всички те са доминирани от силата да убиваш.“ И продължава: „Този, който има способността да убие друг, ако е готов, може да ескалира всеки спор до това ниво и по този начин да надделее. Ако не бъде адресирана, силата надделява над правото. Затова, за да защити интересите си, САЩ трябва да бъдат особено загрижени за използването на физическа сила.“

Цялата книга произтича от тази основа. Китай е представен като заплаха, защото се движи по траектория, при която Съединените щати един ден може да не са в състояние да го заплашват. САЩ трябва да запазят способността си да убиват Китай, а перспективата Китай да избегне тази възможност е представена като „китайската заплаха“.

С други думи, „китайската заплаха“ не е нищо друго освен отказът на Китай да остане уязвим за убиване.

Хората в Тайван изобщо не влизат в неговите сметки. Всъщност книгата съдържа един от най-потресаващите пасажи, които съм чел в литературата по международни отношения. В случай на война той препоръчва американската стратегия да се съсредоточи върху „възпрепятстване, с всички практически средства, на способността на Китай да нанася прецизни удари“, за да се предизвикат максимални „цивилни щети“. Той представя това като изключително полезно за САЩ, защото „атаките срещу цивилни са много по-вероятно да породят гняв“ и „да демонстрират колко жесток може да бъде Китай“. Накратко, той иска да предизвика Китай да убива тайвански цивилни и да разрушава цивилна инфраструктура заради пропагандната стойност на това, тъй като би показало предполагаемата китайска жестокост. Иронията да напише това черно на бяло в книга очевидно му е убягнала.

Всичко това би трябвало болезнено ясно да подтикне Тайван да прочете надписа на стената. Сега те са изрично възприемани от своя „защитник“ като разходен терен. Място, чиято стойност се изчерпва с това да бъде първа линия на отбрана в американската военна стратегия - място, което може да бъде бомбардирано, за да бъде отказано на противника, и чието население може, при необходимост, да служи за създаване на полезни пропагандни кадри, ако бъде избито - убийства, които биха били активно улеснявани от американска стратегия, проектирана да максимизира цивилните жертви.

Има и още един сигнал в еволюцията на формулировките за Тайван и Китай в Националната стратегия за отбрана за 2026 г. спрямо предишните версии. Целта сега е просто постигането на „баланс на силите в Индо-Тихоокеанския регион, който да позволи на всички нас - Съединените щати, Китай и другите - да се радват на приличен мир“. Изрично се казва, че този мир трябва да бъде „при условия, благоприятни за американците, но такива, които Китай също може да приеме и с които може да живее“.

Това е език на преговорите. „Мирът“, за който се говори, все още не е договорен; стратегията очертава какво иска Америка от бъдеща сделка, която, според документа, „президентът Тръмп ще договори“. Пише се, че тази сделка трябва да „предотврати Китай да доминира над нас или нашите съюзници“, но ключовият момент е, че Тайван не е съюзник на САЩ. Съюзници са само Япония, Южна Корея, Филипините и Австралия. Всъщност САЩ официално дори не признават съществуването на Тайван като суверенна държава и поддържат само неофициални отношения с Тайпе.

Ако бях в Тайван, щях да си задам няколко много трудни въпроса, като например: ако стойността ми за САЩ се свежда до военна география, до звено във верига, която може да бъде преначертана, и ако САЩ изрично заявяват готовността си да сключат сделка с Пекин - сделка, която Китай „може да приеме и с която може да живее“ - какво точно е на масата? Може би, само може би, това съм аз?

Това не е спекулация. Именно това си казват много хора в Тайван. Гоминдан - водещата партия в Тайван по брой места в парламента - чрез новата си председателка Чън Ли-вън вече заявява, че „трябва да имаме собствена субектност и ясно усещане за нашите интереси, вместо да се превръщаме в пионка на Вашингтон или да позволяваме да бъдем източвани до край. Това е неразумно“. Тя препоръчва Тайван да поеме инициативата за преки преговори с Пекин, вместо да следва линията на Вашингтон. Което е напълно рационално: по-добре е да си на масата, отколкото върху нея.

Националната стратегия за отбрана за 2026 г. само допълнително доказа правотата ѝ. И това е ключовата ирония тук, както и в голяма част от американската външна политика при Тръмп: като изрично представят другите като лишени от субектност фигури на шахматна дъска, чиято единствена цел е да обслужват циничните интереси на САЩ в свят на „Америка на първо място“, те ги тласкат да търсят алтернативи, които в крайна сметка работят срещу американските интереси. Видяхме това миналата седмица с Канада. Същото важи и за Тайван.

Истината е, че стойността на Тайван за САЩ винаги е била цинична. Той никога не е бил повече от стратегическа карта срещу Пекин. Но има и стойност в поддържането на привидността - онова, което Марк Карни в речта си нарече „живот в лъжа“, защото лъжата „беше полезна“. Когато започнеш да казваш на партньора си, че връзката ви никога не е била основана на любов и че изобщо не те е грижа за него като личност, че той има значение само дотолкова, доколкото ти е полезен, не се изненадвай, ако той започне да търси другаде.

Националната стратегия за отбрана за 2026 г. говори за значението на „здравия разум“, но е поразително как не разбира, че здравият разум работи и в двете посоки. Да, за Америка е здрав разум да поставя собствените си интереси на първо място. Но е също толкова здрав разум и за Тайван - или за Канада, или за който и да било друг - да прави същото. И когато току-що си обявил, че другите съществуват единствено, за да ти служат, техният здрав разум ще им подскаже да търсят изхода.

Здравият разум означава да разбереш, че не обявяваш публично, че другите съществуват само за да поемат куршумите вместо теб, дори ако това е военната логика. Когато махнеш фикцията, ти не ставаш „реалист“ - ти просто се превръщаш в чудовището, с което никой вече не иска да работи.

Но може би, без да искат, са направили услуга на Тайван. Нищо не изяснява ума така, както осъзнаването, че пастирът винаги те е водел към кланицата.

Превод: Гласове