Започнаха да наричат последните събития в арабския свят революция. Придържайки се към класическата схема за определение на понятието "революция", ще бъдем принудени да отбележим, че то подразбира смяната на един обществен строй с друг, се казва в коментар на арабиста А. Бистров.

В арабския свят става дума за нещо по-различно, а именно за привеждане на социално-икономическото устройство на страните със съществуващите там реалности. Никой не възнамерява да се отказва от частната собственост или кардинално да променя начина на производство. Там желаят да сменят едни или други политически дейци, които заради дългия си монопол върху властта просто сериозно са нарушили системата за разпределение на социални блага и съществуващия баланс на силите.

Всяка арабска страна има своите проблеми и протестните движения във всяка една от тях преследват свои конкретни цели. В Египет, Либия, Йемен и Тунис – това е ликвидиране на монопола на малка управляваща група върху икономическите блага. В Бахрейн, Ирак и Саудитска Арабия – противопоставяне по линията сунити-шиити, в Кувейт и Йордания – недоволство на бедуинската върхушка от "забравяне" на техните права от управляващите династии; в Обединените Арабски Емирства става дума за несъответствие в системата за заплащане на гастарбайтерите, които изпълняват по-голямата част от всички дейности там. При това във всяка страна недоволните преследват свои конкретни цели. Ще започнем с това, че половината от тези "революции", които наблюдаваме в момента, се финансират добре от чужбина. В Египет, Либия и Тунис свалените или наполовина свалените управляващи обвиняват във всички "злини неправителствените организации или Израел". Ще оставим на тяхната съвест тези обвинения, защото нито едно НПО не е в състояние да организира масовите размирици, а Израел въобще е в паника от събитията в съседен Египет. Всичко казано е вярно и по отношение на САЩ. Но въпреки това протестните настроение се финансират, част от емигрантските групи /Либия/, част – от местния недоволен елит /Йемен/, а част от други държави /в случая с Египет от Катар/. Би било напълно неправилно да заявим, че подобно финансиране е довело до всички тези протести, то само ги е стимулирало. Сам по себе си този факт е важен за нас от друга гледна точка – вълненията бяха успешни, защото бяха изключително изгодни за пълнокръвното влизане във властта /и икономиката/ не просто на тълпата протестиращи, а за новосформиралите се елити, които са се "ояли" и чието желание да се "оядат" още повече се сдържаше от егоизма на вече грохналите управляващи групи. Тези вълнения, които избухнаха в по-голямата си част спонтанно, бяха подкрепени далеч не от бедните хора, които не можеха да влязат във властта заради или лична антипатия или отсъствие на "необходимия" произход. При това мнозинството от тези хора са направили "успешна кариера в чужбина". Подобна е ситуацията в Йемен, където от президента Али Абдула Салех са недоволни заможните хора. Същата е ситуацията в Либия или Египет. В йеменския или либийски варианти – това е монопола на управляващата група върху добива и износа на въглеводороди; в египетския - усилването в икономиката и във властта на "стария елит", който не желаеше да допуска там по-младото поколение. Впрочем, последните събития в Кайро ни убеждават в това още по-силно. Нападението срещу щабквартирата на тайната полиция трябва да се разглежда не като стремеж на народа към демокрация, а като опит на новия елит да ликвидира компрометиращите го документи в навечерието на новата предизборна кампания. Затова и пожарът в "крепостта на злото" толкова закъсня. В ОАЕ и Саудитска Арабия недоволството по чисто икономически причини отсъства по определение. Там си имат свои собствени проблеми. В Саудитска Арабия това е ръста на шиитското население, което се чувства онеправдано. В ОАЕ – намаляването на заплатите на гастарбайтерите и прогнозирания ръст на цените на храните, което прави работата там неизгодна за чужденците. Това ще стимулира бягството на работна ръка и като следствие от това кризата в икономиката, защото чужденците са голямото мнозинство и то върши основната работа. Пикът на посочената криза трябва да се очаква към края на тази година. Бахрейн /както и Саудитска Арабия/ стана жертва на страха на сунитското ръководство от шиитската експанзия: вместо да допуснат в правителството няколко министри шиити, управляващият режим реши да я сдържа с чисто силови и репресивни методи. При това уроците от случилото не са научени. Вместо това, Манама и Рияд сключиха през февруари тази година таен договор, който предвижда оказването на техническа помощ от страна на саудитското разузнаване на техните бахрейнски колеги и даже навлизането на саудитски войски в Бахрейн в случай на криза.

А сега за възможната радикализация на идващите на власт в арабския свят режими. Ще рискуваме да предположим, че тези опасения до голяма степен са необосновани. Отново всяка страна – това е отделен случай, но е необходимо да отбележим, че за момента никъде не се наблюдават "радикално-ислямистки" доминанти. "Мюсюлмански братя" са на задни позиции в тези събития. Протестните движения се оглавяват от по-скоро светски хора и да се говори, че те са готови да издигнат зеленото знаме на исляма би било неправилно. Естествено, че умерените ислямисти ще дойдат на власт. Но те ще приличат много повече на турския аналог, отколкото на иранския. Въпросът е в това, че задачите на идващите на власт елити са кардинално други. Тяхната задача – получаването на печалби, което е невъзможно без интеграция в световната икономика. А световната икономика се плаши от всякакъв радикализъм. В тази връзка ще направим още едно рисковано предположение. Цялото това сътресение на обществено-икономическата система в арабския свят означава, че времето на "Ал Кайда", като основен изразител на протестните настроения в мюсюлмански свят, изтича. Този инструмент не сработи като средство за постигане на политическите цели и намаляването на общия градус на социално напрежение у дома. Нещо повече, арабските режими, които се опитваха да използват това движение за собствените си користни цели, слизат от политическата сцена. Ще предположим, че новите режими ще заложат на други "козове", от типа на заемане на господстващи позиции в световната икономика и усилване на собствената си политическа тежест в международните организации.

Но има още време до това. Общото движение в арабския свят не се е успокоило, а и не може да се успокои, докато последователите на предишните режими се опитват да останат на власт. Оставките на "обвързаните" с предишните държавни глави премиери на Египет и Тунис са добро потвърждение на тези думи. "Отиват" си тези, които със своя административен ресурс, могат да създадат проблем на предстоящите избори. А това вече е свидетелство за по-конкретен подход в борбата за власт. Както и в Либия, където основните сражения се водят за контрола над петролните полета и нефтопреработващи рафинерии. По принцип тези сътресения ще отнемат още много време и ще грозят с различни рецидиви и инциденти. Към това трябва да се отнасяме философски и да не се плашим от началото на поредната вълна демонстрации. Да градим – не да разрушаваме, това изисква време. /БГНЕС