Неговият подвиг е подвиг на молитвата и покаянието

Както и да проучват житието на св. Йоан Рилски, колкото и да търсят основания за неговия мистичен избор да се посвети напълно на Господа и да заживее живот в Него и в Неговата слава, трудно могат да се намерят кой знае колко (сякаш непременно са нужни много!) основания за избора му на пътя в неговото служение. Защото този път не е “бягство от несправедливостта”, нито резултат от разочарования и недоволство от лошото устройство на живота в държавата, както твърдят нашите историографи, а плод на вярата, на смирението, упованието в молитвата и пълната отдаденост на Бога. 

Св. Йоан е бил човек като всички останали и в семейството, и в село Скрино, където е роден, и във всички общности, в които се е подвизавал или просто е присъствал. Отличавали са го силната му вяра и съзнанието, че е грешен и немощен  без Божията помощ. Удивителна е била склонността му постоянно да се моли, за да изпроси за себе си и за всички около него прощение на греховете и да заслужи “живот вечен”. 

Такъв човек “по принцип” не е бил рядко явление през Средновековието, когато е доминирало религиозното обществено и личностно съзнание. Това че св. Йоан е обичал по-често да се замисля и да потъва в молитви, не е дразнело хората и те не са го възприемали като някакъв чудак и странник, комуто е омръзнало да работи, да се труди, да говори и да живее като селянин, чийто живот е да обработва земята и се грижи за добитъка. Него го е влечал светът, в който са се събирали двама-трима заради Бог и Бог е бил сред тях. По-удобно му е било да се моли в храма или пред иконите вкъщи отколкото в шума и суетата сред хората. 

Затова и семейството му, и съселяните, и всички, сред които св. Йоан е живял, раснал, възпитавал се и пребивавал, виждали неговата святост и отдаденост на Бога. И затова са се отнасяли с него като с “Божи човек”. 

В народното (безименно) житие на св. Йоан Рилски е казано за него: “И понеже имаше такава голяма вяра, той стана, та напусна света”. Това житие е съставяно от много хора и все през Средновековието, които разбират смисъла на тези думи и не са се удивлявали и чудили що за човек е този млад мъж, та заради вяра да напуска света и да потъва в планинската пустиня и да живее сам и без никой да се грижи за бита му, оставил се изцяло на своята молитва и на Божията мисъл.

Разбира се, не всички, които са вярвали силно, са постъпвали като св. Йоан. Бог не от всички иска такова самоотдаване и служение. Вярата може да се проявява и да се живее с нея в различни места, обстоятелства, среда и послушание. 

Аскетичният живот в монашество е бил за тези, които са се молили повече от всички останали и ревностно са пазили вярата, която сатаната се е стремял да опорочи и отнеме. 

За нас модерните хора с буржоазно и светско съзнание подвигът на св. Йоан трудно може да бъде разбран. Той отива в Руската пустиня, за да живее в уединение, в пост и молитва, разчитайки в молитвите си, че Бог ще го запази и винаги ще му помага и съдейства във всичко. Но ние дори само с маловерието си винаги ще се питаме, ами ако Бог не ни помогне, когато имаме най-голяма нужда и ни остави да бъдем жертви на диви животни, глад, студ, самота, мрак, дъжд, какво ще правим? Ето по това съмнение се различаваме от този свят мъж и от всички останали, които после, а и днес още са тръгвали по неговия път. Те нямат това съмнение. Или ако го имат (защото са все пак живи хора), измолвали са от Господа благоволение и са се оставяли напълно в Неговите ръце. И са оцелявали и оцеляват.

Без вяра и съзнание за Божието всесилие няма как да разберем как става това. Но то става само така: с вяра и съзнание за Божията милост, всесилие, любов и грижа. 

С рационални аргументи, с които си служи обикновено буржоазният човек, разчитащ на себе си и на своите способности и духовна и физическа сила, трудно ще осмисли подвига на св. Йоан и пълната му отдаденост на новото служение, които е истински подвиг в Божието име. 

Затова когато брат му, воден от силната си братска обич, тръгва да го търси,  съблазнен от сатаната, за да го върне отново в света, светият отец проси с молитва Бог да му даде сили и да не го оставя и да не проявява слабост, а да продължи по поетия път, се чува глас от небето:

“Радвай се, светило Мое в тая пуста снежна планина! Радвай се, моя светла деннице! Радвай се, мое светло слънце в Рилската пустиня! Радвай се, пустиннослужителю, който си ангел в плът! Стани, вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място, в пещерата под планината!”.

Можем да сме напълно сигурни, че всичко в този разказ е истина и е истинен гласът, който се е чул като повик към Божия човек и пустинножител. Защото подобни случки не могат да се измислят от хора вярващи и живеещи в Бога. А такива са били всички, които  са писали това забележително житие. 

Въпросното житие разказва за новото ежедневие на св. Йоан Рилски като пустинножител: “Той не почива нито денем, нито нощем: биеше се по гърдите, правеше коленопреклонения, обливаше се в сълзи, постеше и бодърстваше деня и нощя. За тези негови мъки Господният ангел донасяше на небето пред Бога. Бог узна за неговата търпеливост, та ангелът идеше при него да му носи манна”. В такъв труд се подвизава нашият небесен покровител и Бог го възнаграждава със Своята милост и му дава сили и твърдост, за да устоява на изпитанията. 

Единственият срещу когото отец Йоан се бори денем и нощем, е дявола. Борбата на светия отец е не срещу плът и кръв, а срещу поднебесните сили на злобата (св. ап. Павел). Тази борба е станала смисъл на неговия подвижнически монашески живот и той я води непрестанно. А Бог му дава сили и увереност, че е прав, за да не спира и да не се отчайва. Но и дяволът с цялото си войнство не престава да измъчва светия отец, да му пречи и да го тласка до отчаяние. Тая борба е по-мъчителна и тежка от борбата срещу плът и кръв. Но с Божията помощ отец Йоан отстоява и не се отчайва. Дори и когато дяволите уж го побеждават и го убиват, идва чудото и Бог го възвръща към живота с думите:

“Възлюбениче мой, мъжествувай и се крепи! Аз съм винаги с тебе. Не се плаши, а се радвай, сънаследниче на Моя пророк, предтеча и кръстител! Защото и той биде откърмен в пустинята, а ти възлюби пустинята. Той се роди от безплодна, а ти - от плод. Радвай се, пресветла моя деннице, в тази пуста гора! Радвайте се и вие, гори, които приехте светилника на пустинята! Тържествувайте, всички люде на земята, които се прекланяте пред мощите на пустинножителя Иван. Радвай се и ти, пустиньо, която прие своя светилник и моя събеседник, равен на ангелите, земен ангел и небесен човек!”.

И тогава при св. Йоан слиза св. Йоан Богослов, за да го окуражи и му вдъхне живителни сили и нова радост. 

Св. Йоан Богослов му съобщава, че Бог му е приготвил вече “венеца на славата” и му казва: “Стани, вземи си тоягата, иди в по-раншното ки място, където си приел монашеския образ и там остави тоягата си, за да служи на света за личба, а на тебе за помен, защото от Господа така ти е отсъдено”. 

Житията обикновено показват живота на светците като легендарен разказ за невероятни случки, пораждащи чудеса, творени от светите хора. Това са чудеса, защото не всеки може да ги произведе и покаже на народа. Нужно е човек да постигне висока степен на святост, да е преодолял тегобите на грешната своя природа, за да се доближи максимално до Бога и да получи Неговата благодат. И с нея да бъде вече друг човек.

Такъв “друг човек” е бил св. Йоан Рилски. Неговият подвиг е подвиг на молитвата и покаянието. Те са го отделили от света и от другите хора и са измолили Господа да му даде святост. 

Хора като св. Йоан Рилски напускат грешния свят, за да се уединят и в пост,  молитва и покаяние да измолят прошка от Господа. Господ дава тази прошка, но и натоварва благоверния човек не просто със святост, но и с отговорността да покровителства своя народ, да се моли за него, да помага на хората, да ги лекува и да върши чудеса за прослава на Бога и за лечение на болести и страдания на обикновените човеци. Както и за спасението на душите на хората, които вярват и се уповават на Господа.

Св. Йоан не е станал отшелник заради себе си и за спасението само на себе си. Такива хора обичат не само себе си, но и своите ближни и дори враговете си и се молят за тях. Те са добри по природа, но най-вече поради Божията милост към тях.

Светската историография, а и изследователи, размишляващи над това време, приемат, че решението на св. Йоан да напусне света и се пресели в Рилската пустиня като социален протест срещу несправедливостите в живота. В българската хуманитаристика това мнение произтича от нагласите да се революционизира миналото, за да се свърже по-лесно с новото време. А новото време е не само изпълнено с революционни борби и промени, но е време, в което се води постоянна борба срещу властта и за властта. 

Но през Средновековието времето е различно от модерното. Друга е била структурата на обществото, самото общество е било устроено по друг начин и класовите конфликти не са се проявявали в борба за власт. Защото всяка власт е от Бога и оспорването й  е оспорване на Божията воля. Затова различните проявления на стълкновения през тази епоха не бива да се разглеждат като политически борби за власт. Това се отнася дори и към т. нар. “богомилство”, което е просто е едно еретическо движение и опит за някакъв тип “реформация” на Църквата. Но ереста е по-скоро продукт на недостатъчно познаване на християнството в цялата негова сложност и диалектическо единство. Това непознаване често приема за неверни определения дори и на догмата. Например, за това кой е създал земния свят: Бог или сатаната? Изхождайки от съвсем елементарна логика, но и без да се познава християнството, богомилите твърдят, че нашия грешен свят е дело на сатаната. Бог не можел да създаде грешен свят.

Богомилството не е “нова вяра”, а ерес по отношение на догмата. И като ерес то е невярно и греховно. Твърде пресилено е да се възприема като актуално за времето си политическо отношение и още по-малко като идеология, насочена срещу официалната власт. 

Стана дума по-горе, че и духовният подвиг на св. Йоан Рилски няма никакъв политически смисъл и характер. Това изобщо не позволява да се правят сравнение между него и богомилството или по-конкретно с поп Богомил. А ако все пак се сравняват (въпреки всичко) е съвсем нелепо да се отдава предпочитание на поп Богомил, защото бил активен и искал по-добър и по-справедлив свят и друг тип Църква и религия.

Християнството е Божие откровение, а не създадена от човек религия. А богомилството е човешка ерес, която лъжливо оспорва догмата и разрушава Църквата, придавайки й човешки недъзи и грехове. Християнската Църква е създадена от Иисус Христос, който е и неин глава и тяло. 

Пиша това по повод известната статия на Петър Мутафчиев “Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история”, публикувана в сп. “Философски преглед” през 1934 г. 

В още по-ново време, за което свидетелства в своя дневник и акад. Петър Динеков (Вж. “Петър Динеков. Записки от “прехода”, С., 2020), подвигът на св. Йоан се оценява като пасивна съпротива, от която не се получава кой знае каква полза. Докато богомилството има реформаторски характер и неговият принос в българската история е значим. Този възглед споделя и самият Динеков заедно с Точно Жечев. 

Нелепо е по такъв начин да се сравняват двама духовника – единият низвергнат от Църквата, а другият канонизиран за светец от нея! Св. Йоан се стреми с цялото си същество да спазва Божиите заповеди и да следва неотклонно Христовия път, да живее в постоянен страх Господен и любов към Бога. А поп Богомил оспорва Христовото учение, не одобрява правилата на Църквата, дерзае за човешкото, развива и поощрява гордостта и суетата у себе си и у обкръжението си. 

Има ли смисъл да се правят тогава сравнение, та и да се твърди, че българите не са усвоили напълно християнството, защото им е било наложено. 

Светската историография винаги подчертава, че малобройни са фактите от биографията на свети Йоан. Но онова, което съдържат неговите жития е напълно достатъчно, за да знаем всичко за него. Защото те ни обрисуват образа на дълбоко вярващия човек, отдал се напълно на служение на Бога. Лишенията и изпитанията, на които се подлага, са преодоляване слабостта на светския човек. Те проверяват силата на вярата и подтикват към молитви и покаяние. А какво друго е необходимо да знаем за истинския Божи човек? 

Живял с истинска и силна вяра в Бога, обичащ хората и призван да им помага и да ги учи на добродетели, св. Йоан Рилски стана небесният покровител на българите, техен молитвен застъпник пред Господа, пазител на народа, чудотворец, който и до ден днешен изцелява болни и ги спасява от смърт. И продължава да прославя Бога и да го моли за нашето спасение!

Панко Анчев