Никое поколение не е било в такова окаяно състояние

Не можем да наричаме днешните хора езичници. Те не заслужават такъв комплимент, не е хубаво това. Няма прецедент за сексуалния хаос и анархията на нашето време, няма исторически прецедент. Ние сме толкова извън релсите спрямо предишните човешки поколения. Какво да кажа, ние сме си загубили ума, наистина сме си загубили ума! Това казва отец Джозая Тренъм - клирик на Американската православна църква и свещеникът в православната църква „Св. Андрей“ в Ривърсайд, Калифорния. 

Ако дойдете в моята енория ще видите, как да кажа, богата колекция татуировки на северни божества, вещерски заклинания... хората са опитвали тези неща. Гледам ги, ами извинявайте, но има подобрение. Ако погледнем древния паганистичен свят, извинявайте, но древният паганистичен свят е бил много по-добър от нашето секуларно общество. Много по-добър, в много измерими отношения! Начинът, по който са се отнасяли към неродените, въпреки че по християнските стандарти те са били ужасни хора, е бил много по-добър от това, което ние правим. Езичниците са били много по-умни от нас. Имали са лоши богове, признавам, но поне са вярвали в божественото свръхестествено присъствие. Те са смятали, че дължат нещо на това присъствие, знаели са, че ще трябва да отговарят пред това присъствие, а днешните наши хора, въпреки всички доказателства за божественото присъствие във всяко общество от човешката история, изведнъж решават, че няма такова. Е, колко трябва да си глупав?!

И като малка утеха отец Джозая свидетелства за все по-големия брой американци, обръщащи се към православието: През времето на Ковид, аз имах може би 20 или 25 катехумени. Смятах, че това е доста добре, работехме много.  На следващата Пасха приехме в православието – това правим винаги на Велика събота, в навечерието на Великден – 110 катехумени. 62-ма от тях кръстихме и приехме в Църквата, другите имаха нужда от малко повече време. Оттогава се движим около 95, почти 100 човека и предполагаме, че ще има около 120-130 до Великден. Тези цифри просто продължават да се увеличават.

Обикновено правя 10 или 12 пътувания всяка година из Съединените щати, за да правя лагери в различни енории, университети. Навсякъде, където отида, Джонатан, навсякъде цифрите са огромни.

Има два важни символа, които всеки трябва да държи в ума си и да ги държи в правилен ред. Кръстът и националният флаг. Според мен това са двата много важни символа. За християните е много важно те да са в правилния ред. Да бъдеш енориаш, да бъдеш християнин и да принадлежиш към една църква, да станеш енориаш – тази дума идва от красивата гръцка дума „παροικος“ (парикос), която означава временно пребиваващ.

Християните смятат всяка чужда земя за родина и всяка родина за чужда земя. Това е библейска концепция. Когато Бог призовава Авраам от политеизма на Ур Халдейски – това е много развита култура в древна Месопотамия – Той го призовава да излезе от там и до края на живота си да следва Бог, да бъде временно пребиваващ. Строи олтари, установява богопочитанието като основа на живота си, изпълнява гражданските си задължения, има добри отношения със съседите си. Понякога отива на война, ако е за добри цели, но никога не действа така, сякаш привързаността му към земята е най-важната. В посланието си до евреите св. ап. Павел казва, че той търси града, чийто архитект и строител е Бог. Вечния град (Евр.11:10). 

Мисля, че ние, православните християни успяваме, когато пазим тези връзки ясно. Първенство на Кръста, а на второ място флага. Имаме дълг към страната си, обичаме страната си, но никога не слагаме флага над кръста.

- Аз съм Джонатан Пажо, добре дошли в „Symbolic World“. Здравейте на всички, много се радвам, че съм тук с отец Джосая Тренъм. Много от вас, които ни гледате, вече сте го виждали. Отец Джосая е свещеникът и пастирът на православната църква „Св. Андрей“ в Ривърсайд, Калифорния. Той ръководи също и издателство „Patristic Nectar“, което публикува книги, имат подкаст, имат видеа... И вие може би сте го гледали да говори за Православието и по други теми навсякъде в социалните медии. И така, отец Джосая, благодаря Ви, че разговаряте с мен.

- Благодаря Ви, Джонатан, много съм щастлив да бъда с Вас.

- И така, о. Джосая, ние сме се виждали няколко пъти, бил съм във вашата прекрасна енория – невероятно е това, което сте успели да направите. Сега има училище, изпълняват се всякакви видове социално служение, за които можем да се сетим – помагане на хората, правене на всякакви чудесни неща... Пълно е със семейства, има и нещо подобно на пивоварна, свързана с църквата... (смее се)

- Шшшт... (смее се)

- Забележително е, трябва да кажа. Почувствах се много въодушевен от енорията и нещо друго, което доста ме въодушеви, беше да видя усилията, които о. Джосая и енорията му полагат, за да се справят с етническия проблем на православието. Те обединяват по много красив начин музиката на различните юрисдикции – има византийски песнопения, има руски песнопения – песнопения от различните традиции са събрани заедно. Отец Джосая стои начело на нещо, което изглежда се случва в Америка, някакво действително пробуждане на хората за християнството, а в нашия случай по-конкретно – за православието. Отец Джосая, можете ли да ни кажете малко повече за това кога започнахте да виждате, че това се случва във вашата енория?

- Благодаря, Джонатан. Аз съм свещеник от 31 години, бях ръкоположен през 1993 г., и се опитвам да изпълнявам свещеническото призвание, част от което е евангелизацията. Всеки достоен пастир трябва както да води своите хора към Бога и да се грижи за стадото си, така също и да изучава културата. Такава е традицията на Църквата, свещениците трябва да бъдат ученици както на Писанията, които са непроменими, така и на културата, за да направят мост и да имат възможност да проповядват евангелието на хората. Така че, аз наблюдавах и бих казал, че видях множество движения и цикли през тези повече от три десетилетия, но най-вълнуващи бяха наистина последните четири години. Когато аз се обърнах в православието, това беше в края на 1980-те години – началото на 1990-те, имаше голямо движение по посока на православното християнство, което течеше от вече двайсетина години. Спомняме си времето от около 1955 г. насам, време на голям упадък за римокатолицизма, което просто избухва със смяната на века – от 1890 г. до 1955 година. Имаше хора като архиепископ Фултън Шийн, които доминираха телевизиите – той беше най-гледаната личност по телевизията през 1955 г. – можете ли да си представите?

- Как го правеше?

- Той имаше малко кепе, беше много образован човек, имаше докторат, и пишеше уроците по богословие с тебешир на дъска и това беше шоу номер едно по гледаемост. Холивуд изпращаше филмите си на архиепископ Спелман, кардинал Спелман в Ню Йорк, и ако той не вдигне палеца си нагоре, продуцентите се отказват или правят промени... Ние не можем дори да си представим такъв свят, но точно така беше. През 50-те години католиците имаха 6 милиона деца в училищата си. Днес имат 1,5 милиона. 75% спада, нещата наистина вървяха за тях през първата половина на 20 век, основното направление в протестанизма беше силно, но действително, от средата на 50-те години насам имаше някакво свръх асимилиране на американския живот. Само си представете президента Кенеди – първият президент-католик. По време на изслушването му пред предимно протестантския Конгрес и обществеността, дава ясно да се разбере, че „няма да позволи религиозното му изповедание да му повлияе в управлението“. Толкова е странно да кажеш подобно нещо! Как така няма да позволиш на твоята религия да влияе на това, което правиш? (Смее се)

Но е трябвало да го каже, за да го изберат, понеже е католик. И го избраха, което беше голямо постижение за латините. Но те преживяха многобройни скандали, пострадаха ужасно, загубиха много през последния половин век. Същото се случи и с основното протестантско направление – през повечето от последните 50 години протестантските църкви станаха много секуларизирани и много хора дойдоха в православната църква. Например човекът, който катехизира мен, преди това е бил много влиятелен епископален презвитер в Лос Анджелес до 1977 г., когато Американската епископална църква започва да ръкополага жени. И край, той напуска. Става православен, към покойния митрополит Филип Салиба, който беше изключителен евангелизатор на православието в Америка по време на архиепископското си служение от 1966 до 2014 г., почти петдесет години. Той прие много протестанти. Когато аз станах православен през 1993 г., срещнах много свещеници, много от които бяха покръстени от католически свещеници, от лутерански пастори, от епископални свещеници и сега бяха станали православни. Това беше средата, в която аз влязох.

След около 10 години, около 2004 г., това истинско нашествие в православната църква на неправославни свещеници спря и големият смисъл на православието, събиращо заедно различни групи от хора, с надеждата да стане Американска православна църква наистина се срина, около 2004 година. От това време чак до Ковид, бих казал че бяхме в период на много сериозен спад. Всички юрисдикции се свиваха, някои по-бързо от други, а след това, изневиделица, дойде катастрофата с Ковид. Смъртта показа лицето си и когато се опомнихме, трябваше да затваряме църквите си по нареждане на щатските власти – тук в Калифорния беше наистина тежко, нашият губернатор Нюсъм издаваше заповеди, с които ни забраняваше дори да пеем, буквално ограничаваше пеенето. Пълна катастрофа. (Смее се) Всъщност неговите разпореждания бяха отхвърлени пет пъти, той загуби пет дела, пред Върховния съд, без да признае, че е загубил и едно. И тогава нещата се облекчиха. За щастие, в общината, в която аз живея, ние не спазвахме нищо. Нашият шериф отиде при надзорниците на областта след първата анти-конституционна разпоредба, и им каза да не си мислят, че той ще подкрепи затварянето на църкви и ще налага техните анти-конституционни закони. Така че при нас нищо такова не стана, ние продължихме както обикновено. Но след това време, когато смъртта наистина показа лицето си, видях голямо, масивно движение към църквата. Ще ви дам няколко цифри. През времето на Ковид, аз имах може би 20 или 25 катехумени. Смятах, че това е доста добре, работехме много.

- Да, забележително за онова време.

- Да, тогава наистина бяхме доволни. Но, знаете, всичко е въпрос на перспектива. Работехме сериозно, постоянно се молехме за още и се опитвахме да изпълним дълга си да градим мостове между братята от нашата общност. Тогава удари Ковид и започна ескалация, без признаци скоро да спре. На следващата Пасха приехме в православието – това правим винаги на Велика събота, в навечерието на Великден – 110 катехумени. 62-ма от тях кръстихме и приехме в Църквата, другите имаха нужда от малко повече време. Оттогава се движим около 95, почти 100 човека и предполагаме, че ще има около 120-130 до Великден. Тези цифри просто продължават да се увеличават.

Обикновено правя 10 или 12 пътувания всяка година из Съединените щати, за да правя лагери в различни енории, университети. Навсякъде, където отида, Джонатан, навсякъде цифрите са огромни. Току-що бях в Бен Ломонд, преди два дни, бях в Уола Уола във Вашингтон няколко дни преди това, бях в Рали, Северна Каролина преди това, бях и в Норт Роялтън, Охайо преди това – всичко това през последните два месеца. На всички тези места имаха много – по 80 катехумени, по 54 – абсолютно впечатляващо

- Това е невероятно. Виждам, че някои църкви се удвояват и утрояват, строят нови сгради и те вече са им малки.

- Какъв проблем, какъв огромен проблем (Смее се)

- Огромен проблем, именно. (Смее се) Каква е причината, според Вас, дали е просто Ковид или има нещо друго? Преди да започнем записа, споменах за това, че сега абсолютно всеки втори започна да пише книги за преоткриването на вярата, някои хора изпреварват събитията. Познавам например Род Дреер, който вече от няколко години дълбае в тази тема, но сега дори и той не смята, че трябва да публикува книга за преоткриването. Според Вас случва ли се нещо духовно дори в по-голям мащаб от това, което става в Православието? Какво наблюдавате да се случва?

- Първо трябва да кажа, че всички тези хора, които издават такива книги, са благодарение на Вас, Джонатан – много от тях са Ви слушали, защото Вие от доста време ни помагате да мислим за тези неща. Добре е, че се пишат повече книги и Вашите послания се получават.

Според мен се случват много неща. С по-широките въпроси както културни, така и духовни. Когато казвам, че се разрази Ковид – това не беше просто вирус, не беше само болест. Болестта е сериозна, особено сред много заможните, отдадени на удоволствия, самодостатъчни култури – простете ми, аз говоря за Съединените щати, не искам да обидя канадците, но вероятно това се отнася директно и за вас. Има едно нещо, което ние не понасяме, и това е мисълта за смъртта. Просто не можем. Нямаме как да обработим това в нашата секуларна култура. Секуларизмът няма отговор за смъртта. Затова ние я крием. Работихме десетилетия, за да скрием смъртта. Всички традиционни ритуали, свързани със смъртта, не само християнските, но дори и на хората без религия, бяха потулени. Хората умират най-често сами, най-често в болница, а след това изчезват. В рамките на един час те обикновено се озовават в подземния етаж на болницата, в моргата, някой се обажда на погребалните агенти, те идват, взимат ги в техните подземни етажи срещу 250 долара на нощ – повече от стая в хубав хотел, наистина. Скандалът на това разнасяне на покойници, което е феномен от най-ново време и е индустрия за 85 милиарда долара, има огромни пропорции. Крием ги – на много от погребенията, дори и на нашите християнски погребения – вече не присъства тяло. Те вече са празник на живота, покойникът вече е кремиран или погребан някъде в повечето случаи, тъй като цената на кремацията е колкото струва да си купиш нова кола. Поради всички тези причини ние просто сме махнали смъртта и Ковид не може много да промени това. Беше твърде шокиращо. На всичко отгоре, наред с Ковид имаше и възход на този нов атеизъм. Едно безсмислено утвърждаване на класическия атеизъм, което беше много зле направено, много слабо, но много хора се вързаха, защото бяха крайно неудовлетворени след пропадането на религиозното начало в нашия западен свят. Както споменах, това се случи с католическата църква, с всички тези скандали в огромни размери. И дори не говоря за малките скандали. Най-големият римокатолически диоцез в Америка е тук, в Лос Анджелес. 4,4 милиона членове.

Архиепископ Гомез току-що подписа съдебно споразумение за 880 милиона долара – най-голямото в историята споразумение – за сексуалните злоупотреби на клирици. Неговият предшественик, кардинал Махони, беше абсолютен скандал и катастрофа в продължение на десетки години.

Затова мисля, че огромното отсъствие на водачеството на християнските общности в Америка улесни възгледа, че християнството е евтино и не е нещо сериозно. Дойдоха новите атеисти, много хора им повярваха. Едно от новите неща за катехумените днес в църквата е, че когато дойдат, аз искам от тях да опишат предишните си религиозни ангажименти, ако има такива, и почти всички те имат поне минимален опит в атеизма.

- Наистина е невероятно да видим това – атеистът се връща в Църквата. Това наблюдаваме.

- Да, да. Затова мисля, че е комбинация между много неща, едно които сме ние, които сме толкова лоши – ние имахме наистина ужасна втора половина на 20-ти век като християнско лидерство в нашата страна. Ако погледнем статистиката, например, за евангелистите в една от моите сфери на интерес и експертиза, която е бракът. Написах докторската си дисертация върху брака и светите отци, така че съм особено заинтересован от темата. Броят на разводите при евангелистите е по-висок от средния за страната. Какво правиш при това положение? Можеш ли да очакваш църквата ти да расте, когато свидетелството е толкова слабо? Нашият Господ казва, че най-добрият аргумент за увеличаване на Църквата е християнската любов, вярната любов. „По това всички човеци ще познаят, че сте мои ученици“ (Йн.13:35). Ако искаш да убедиш някого, най-добрият аргумент е да имаш любов като Христовата, самоотвержена любов. И, разбира се, ако изгониш съпругата си или ѝ изневеряваш, свидетелството изчезва, за жалост, напълно отсъства. И затова мисля, че е комбинация от нас, както и от западането на християнския принцип, появата на наистина гротескния секуларизъм, избухването на Ковид, плюс всички внезапно появили се неамерикански стандарти в областта на културния живот, на свободата на словото, на невероятната манипулация от страна на трибуквените агенции – всичко това. Като американец, чиито предци са дошли с „Мейфлауър“, Франсис Итън, 1620 г. – семейството ми е тук от страшно много време – да гледам напоследък появата на толкова неамерикански форми на съществуване е просто ужасно. Всички тези неща създадоха невероятна топка, която се търкаля надолу и смазва препятствията, които са предпазвали хората от радикални и нежелани промени в живота им. И сега, когато всички тези фалшиви основи бяха съборени, хората си задават по-големи въпроси. Много по-големи въпроси.

- Едно от нещата, които виждаме, или поне аз забелязвам, е, че преобладават младите мъже, които се обръщат във вярата. Не зная дали и Вие виждате същото, ако е така, на какво мислите, че се дължи?

- В моята енория те са мнозинство, но малко мнозинство. Но мисля, че сте прав, ако погледнем на Запад, по-голямото мнозинство са мъже. Много съм щастлив от това, наистина. Много съм щастлив. Това не означава, че всичко ще е наред – това е отделна тема, за която се надявам да говорим – но на този етап, когато сме в самото начало, се надявам. Да видим как ще се справят мъжете, които се срещат със сериозно изпитанaта във времето християнска вяра, и тук сега говоря смо за личния си опит като православен християнин. Едно от нещата, които ме привлякоха към Православието, беше усещането за солидност, фактът, че не бях твърде значим – моето мнение не означаваше почти нищо. Един човек ми каза забавна шега, когато започнах да се интересувам от Православието. Тя беше спомената просто като нещо банално, но на мен наистина ми повлия. Каза ми: „Виж, за да ни разбереш, трябва да разбереш следната шега. Колко православни епископи са нужни, за да сменят електрическа крушка?“ А аз си помислих „Ама какво ми говори този човек?!“ А той се усмихна и каза: „Да сменят?!?“ (Смее се) Това може да се чете двупосочно, разбира се. Единият вариант е генералното „ние не променяме нищо“, но също така и: това е просто крушка, тя понякога трябва да се сменя. Така че, понякога поради тази менталност не сме в крак с най-доброто. Но аз бях наситина впечатлен от това.

Бях роден и възпитан като презвитерианец. Докато учех в презвитерианската семинария, се явих на изпит пред местното пасторско тяло, презвитериумът, пред което трябва да бъдеш изпитан и да се защитиш, да бъдеш приет от останалите пастори, за да получиш лиценз за проповедник. Когато застанах пред тях и изповядах вярата си, използвах стандарта, който беше Уестминстърският символ на вярата. Те ме попитаха: „Искаш ли да направиш някакви изключения от това правило?“ Отвърнах, че в действителност искам. „Кажи ни, какви са те?“ и аз им казах всичките 15 изключения, с които бях несъгласен, най-вече заради православието. Бях изучавал православието, но още не бях готов да стана православен. Едно от несъглсията ми беше със забраната да се дава причастие на младенци. Презвитерианците по принцип не го правят и аз го посочих като изключение за себе си. Накрая въпреки всичко ме одобриха и ми дадоха лиценз, макар че един от преподавателите ми по богословие в Семинарията беше болен и, когато дойде да ме види след като получих лиценза, ми каза: „Ако бях там, никога нямаше да вземеш лиценз“. (Смее се) Те искат да удържат стандарта, но са приели 15 промени. Това са 15 изменения. Краят на 16-ти, 17-ти и началото на 18-ти век е период, през който са били написани много подробни символи на вярата както от католици, така и от протестанти. И проблемът с всички тези подробни символи на вярата е, че казват прекалено много. Казват прекалено много, след което трябва да бъдат ревизирани и това няма край. Какво можеш да махнеш, какво трябва да оставиш... Аз посещавах евангелски протестантски колеж за свободни изкуства в Санта Барбара, който се казва „Уестмонт“. Много обичам времето, което прекарах там. Тогава те имаха някакъв протестантски символ на вярата, а около 20 години след като завърших, получих имейл от президента на училището, с който ни информираха, че сменят символа на вярата и преминават от един много дълъг символ към много кратък, нещо като четири члена. Но не четирите члена на Никейския символ, а техни си членове. И си помислих за основателите – хората са вложили всичките си спестявания, за да създадат този университет, а след 40-50 години ръководството маха това, което те са смятали за основа на протестантизма и измислят нещо съвсем ново и опростено. Какво биха казали тези хора? 

Вероятно не биха дали парите си за нещо такова. Този феномен в западния протестантски свят е толкова евтин, че според мен, и това е вярно особено за младите хора, Православието и неговото нежелание да променя въпросите на вярата е разглеждано като нещо добро. Спомням си, че когато бях ръкоположен за православен свещеник, казвах на хората колко съм щастлив, защото ако застанех да проповядвам и кажех неща, които са нетрадиционни, които не са от символа на вярата, възрастните дами в храма буквално щяха да ме хванат за ухото и да ме изведат през вратата, това щеше да е последният път, в който проповядвам. Нямаше да им трябва епископ. Те щяха със сигурност да повикат и епископ, но междувременно щяха сами да се отърват от мен.

- Да, има канони в руската църква, които казват точно това – ако свещеник дойде във вашата енория и каже нещо, което е извън традицията, изгонете го. Не чакайте епископа. (Смеят се)

- „Хвърлете го в Босфора“.

- Едно от нещата, които се прави много добре във Вашата енория, е, че се отдава голямо значение на красотата. Както на църковните песнопения, така и на иконите. За тези, които не знаят, в енорията на о. Джосая има малък параклис, в който се намират едни от най-великолепните рисувани икони, които съм виждал в Северна Америка, ако трябва да съм честен. Красотата е скъпа, отче. Струва пари. Трудно е, скъпо е. Защо влагате толкова големи усилия в тази посока във Вашата енория?

- Това е нашият начин. Това е църковният начин. Да си спомним за иглата на вдовицата. Да си спомним за Мария, когато чупи вазата с драгоценното миро на стойност 10 хиляди долара заради Спасителя, а апостолите са скандализирани. Защо го правиш? Защо е този екстравагантен акт на преданост, когато тези пари могат да бъдат употребени по-добре за друго? Мисля, че нашето старание, исторически, да построим най-великолепните сгради и винаги те да са по-хубави от всички други, е като мярка за нашата любов към Бога. Църквата е 1) за Бога и 2) за хората. Гледаме всички онези, които са богати и имат красиви къщи и това не ни скандализира, а християните се събират във физкултурен салон. Какво е посланието тук? Имаш нужда от красота за себе си, но църквата може да си бъде грозна?! Не съм съгласен. Мисля, че това е мерило за преданост и е започнало веднага щом е станало възможно, след първите три века, в повечето части на Римската империя. Там където е имало военен гарнизон не можеш да строиш, защото ще бъдеш арестуван и наказан. Единствените археологически останки от църкви, които имаме преди Миланския едикт през 312 г., са в покрайнините. Като в Армения и други места. Там не е имало войници, които да ни избиват. Но дори тогава ние сме правели най-добрите сгради, на които сме способни и сме давали най-доброто от себе си да ги направим красиви. Имали сме красива утвар, красиви килими, красиво изрисувани евангелски книги, красиви кръстове, без да сме имали църкви, защото е било невъзможно. Но е било като потисната пролет и веднага щом сме били узаконени, веднага след като император Константин започва да връща собствеността на християните и ни позволява на практика да имаме имоти, пролетта просто избухва. И ние започваме да взимаме обикновени римски сгради и да ги правим подчертано християнски. Взимаме големите базилики и ги правим прекрасни и през 6-ти век вече сме изобретили широкия купол и това променя всичко. Винаги сме имали тази отдаденост на сакралните изкуства – архитектура, музика, иконография, дърворезба – всичко за слава Божия. Така прави Църквата.

Когато приемах Православието, едно от нещата, които наистина ме привлякоха, бяха сакралните църковни изкуства. Помня, че докато бях в Презвитерианската семинария, малко по-надолу по пътя беше построена православна църква. През цялото време карах покрай нея и наблюдавах, просто гледах как се развива архитектурата ѝ. Бяха сложили вътре нови икони и аз, тъй като бях твърде стеснителен да вляза вътре, гледах през вратите, които те оставяха отворени. Имах някакво усещане, че ако вляза вътре това ще е краят за мен. Така и стана, веднага щом започнах да влизам и да посещавам всенощните бдения – това беше краят. Ходех всяка събота вечер, а все още ходех и в моята протестантска църква, но много скоро погледнах жена си и казах, „Скъпа, защо толкова искам да ходя на гръцките бдения всяка събота вечер? Много повече, отколкото ми се иска да ида на църква в неделя сутрин?“ Красотата просто ме плени.

- Вие знаете, че макар да зададох този въпрос, аз съм напълно съгласен с Вас – иначе нямаше да правя това, което правя от толкова много години (Джонатан Пажо е иконописец – б.пр.) Но мисля, също така, че съществува и контраст, който е свързан със ситуацията около Ковид – контрастът между тази крайна самота при изправянето срещу смъртта и в същото време изправяне срещу тиранията, и от друга страна това истинско, органично, организирано литургично общение. Мисля, че е същото и с красотата. Нашите квартали са предимно грозни. Ако някои квартали не бяха толкова грозни, хората нямаше да построят и тези шопинг молове или търговски зони по магистралите. Има някаква грозота в нашия свят. Когато отидеш в старите градове на Европа, осъзнаваш колко много сме свикнали с грозотата, приели сме колко е грозен светът. И тогава става привличане от нещо абсолютно, безусловно красиво, както казахте, има някаква могъща сила в това. Но то не е в наше име. Можем да построим нещо голямо и позлатено по някаква причина, но когато е посветено на Бог... Какъв е смисълът да правиш нещо подобно за собствена слава? Не, никой наоколо няма собствена слава, това е посветено на св. Андрей, посветено е на Бога. Има неща, които ако поставиш в дома си, биха били абсолютно неприемливи, би било скандално да имаш толкова много лукс в дома си. Но когато е посветено на Бог, ние просто се усмихваме и му се радваме.

- Прав сте. Няма нищо користно в тези неща, това е за слава Божия и за разкриване на рая, за това, което ни очаква в бъдещето. Това е огромна доза кураж в сърцето на всеки дошъл в храма. Това е и една от причините, поради които идваме в църквата. Една от тях, има, разбира се, и много други причини. Ние наистина биваме извисявани. Влизаме и сърцата ни се променят, умовете ни се въздигат, дори физически, ако сме болни, се чувстваме по-добре. Когато сме в енорията, когато сме в църквата – това е Божествена територия, където небето и земята се смесват, където присъстват ангели, светии... И тази красота поглъща и освещава, лекува и е откровение за рая, но е също и за нас. Тя прави всичко нормално, всички различия в обществото идват в някаква хармония. Знаете, богатият и бедният са равни в църквата. Всеки има еднакъв достъп, всеки има еднакво преживяване, няма значение дали имаш средства или не. Може да си генерал от армията и когато дойде новобранец, вие ще се целунете и ще разговаряте помежду си на малко име, ще се причастявате от един и същи потир и ще се поздравявате в средата на храма. Така че, това е въздигащо, абсолютно великолепно и няма нищо общо с користта.

Помня една статия, която прочетох неотдавна, преди две години може би, за археологически разкопки в Рим. Император Нерон, този побъркан, имал огромна бална зала с огромен въртящ се под и имал огромна статуя на Аполон, изваяна статуя, а отгоре върху главата на Аполон, седял той. (Смеят се) Такава била находката, а аз си казах, «Значи това е неговата икона, неговото усилие да се самопрослави, да се самообожестви.» Римляните обаче си падали по това, обичали са да правят такива неща за императорите си. Искали са и ние да сме съгласни с това, но ние сме казали, не, не. Няма да ви се кланяме, няма да кадим тамян пред императорите ви. Но не защото сме били против идеята, не – била е грешната личност. Сложете лика на Христос там, и ние ще дойдем, абсолютно, за нас това ще е напълно разумно. Това е, което изразяваме в църковното богослужение – ние почитаме великия дар на Неговата любов.

- Навремето Нерон е бил прекомерен, но и днес имаме подобен род излишество при отделни частни лица. Има хора, които имат прекомерни притежания, които нямат никакво чувство за отговорност пред обществото. Нерон поне е трябвало да се преструва на загрижен за хората, но ние сме в един противоречив свят, където луксът е достъпен в изобилие повече от всякога, но хората нямат никаква отговорност, а църквата сякаш отново се оказва непреодолимо предизвикателство. Ние сме най-богатата цивилизация в историята на света – защо не можем да правим красиви църкви, защо за нас е толкова трудно? Някои хора го правят, ето очевидно Вие го правите, има и други примери, но много хора смятат, че за тях е невъзможно, въпреки това изобилие от лукс.

- Мисля, че това е донякъде проявление на нашата светскост в църквата, което трябва да поправим, трябва да се покаем. Идеята, че някой енориаш ще живее в къща, която е по-скъпа от сградата на храма – това просто е невъзможно. Цялата идея за нестяжението е много трудна за нас, американците. Изкушението да смятаме, че щом Бог ни обича, всичко ще се нареди, ще бъдем благословени, парите ще текат като река и ще отворим прозорец към рая и винаги ще имаме пари в джоба си и ще бъде велико! Това е нагласата. Но учението на църквата не е такова. За нас да бъдеш богат означава да нямаш очаквания. Може да имаш само няколко долара в банката и да бъдеш безкрайно богат, ако не искаш нищо. Ако имаш много пари, но искаш още и още, ти си просяк, ти си бедняк. Наричам това „златни белезници“. По нашите земи има много хора, които имат много пари, но те нямат какво да дадат, защото това, което смятат, че им е нужно, се увеличава пропорционално с приходите им. Затова те са винаги вързани, винаги са с белезници.

- Да, забелязал съм това. Има хора, които постоянно увеличават нивото на дълговете си, живеят в дългове до шия, имат хубави неща, но грижата за тях е толкова вредна за душите ни... Ние сме буквално роби на тези неща. Но това е модерен феномен.

- Да, това е епидемия в нашата култура. Аз съм шокиран, за мен е удивително, че в Америка, когато бях млад, републиканците постоянно балансираха бюджета. Това беше един от техните абсолютно неизменни принципи. И те говореха на всички това, което всички знаем – ако харчиш повече отколкото печелиш, ще задлъжнееш и ще съсипеш живота си. Всички ние разбираме какво означава това в личен план, на индивидуално ниво с кредитните карти. Но на национално ниво през последните десет-петнайсет години никой не говори за това – нито демократите, нито републиканците – никой няма план за това. Демократите и републиканците са абсолютно еднакви, и едните, и другите ще профукат нашите пари. Започнахме да използваме думата трилиони, както преди използвахме милиарди, а по-рано – милиони. Сега имаме 35 трилиона долара дефицит. Гледах интервю на президента Тръмп, преди изборите, за начините, по които той смята да балансира бюджета. Чувал съм го да говори за това и преди, така че не очаквах много, а той и не каза много. Каза, „Е, нали знаете, когато мислим за 35 трилиона долара, трябва да имаме предвид и лихвата върху нашия дълг“. Ние харчим повече за лихвата по дълга, отколкото са военните ни разходи, което означава нещо в Америка, където харчим най-много за военни неща. Отговорът му беше: „Трябва да помним какви са нашите активи – колко много петрол имаме под земята“. Казах си, ужас! Обнадеждих се малко, когато се появи Илон Мъск и каза, че е убедил президента Тръмп да го назначи като отговорен за ефективността, защото е убеден, че може да премахне два трилиона долара от годишния бюджет. Когато чух това, си казах „Благодаря ти, Господи, благодаря ти!“ Защото точно с толкова надхвърляме бюджета. Всяка година през последните четири години сме извън бюджета с два трилиона и ако Илон наистина може да направи това и да ни помогне да възстановим основното правило, че не харчиш повече, отколкото печелиш – това е основно, десетгодишните го знаят.

- Изумително е как сме стигнали до тук. Знаем, че даването на заем се смята за грях, трябва да идеш на изповед за такова нещо. (Смее се) А сега това е начинът, по който работи цялата система, на това се базира! Това е отличен пример за отдалечаването от християнството и за бързината, с която идват последствията. Те не са каквито мислехме в началото. Както казахте, ние обслужваме дълга си на най-високото ниво на бюджета. Когато обслужването на дълга на страната дойде на първо място, какво става ако той е по-голям от БВП? Не зная накъде отиваме, до какво води това...?

- Плюс увеличаване на медицинските разходи и застаряващо население, все по-малко приходи от данъкоплатци, защото хората не раждат деца – това е рецепта за катастрофа.

- Да, така изглежда. Искам да Ви попитам друго. Много от хората, които идват в църквата са много умни, имат интелект. В миналото хората, които идваха в църквата бяха предимно хора в криза на личността – изгубили някого, минаващи през много трудни времена, когато Бог им протяга ръка. Но сега хората идват в търсене на смисъл. Те са много умни, но понякога това ги поставя в голямо затруднение, заради множеството идеи, които имат. Питам се, как гледате на това, как се справяте с този въпрос?

- Споделям виждането Ви за това, което се случва и съм благодарен на Бог. Благодаря на Бога за множеството православни книги, за отличните педагогически инструкции за живота като цяло. Нямаше нищо такова, когато аз станах православен. Тогава имаше много малко православни книги. Една от най-възрастните наши енориаши, която погребах преди две или три години, която се беше обърнала прз 1963 г., беше получила от своя свещеник три книги на английски. Три книги. И бяха тънки. Днес имаме десетки хиляди православни книги. Не всички, разбира се, са качествени, но със сигурност имаме изобилие от катехизиращ материал. Защото е важно умът да бъде ангажиран, много е важно, но това е само началото. Винаги казвам на моите катехумени – това е не само началото, но е и най-лесната част. След това трябва да пренесеш тези мисли в сърцето си и в поведението си. И точно затова е много важно да участваш в сериозна катехизационна програма.

Катехизационната програма не е просто информационна програма. Разбира се, свещениците ще преподават вярата, ще ви учат какво е Бог, какво е човек, Кой е Иисус, какво е направил, за да ни спаси, Кой е св. Дух и как вдъхновява живота ни и ни свързва с Бога. Какво е църква, какво е покаяние, какво е вяра – всичко това са елементи, които съставляват катехизирането, те са основата. Но също толкова важно е да се посещават службите и да се научим как да стоим в присъствието на Бога. Да се научим как да постим, как да празнуваме – и двете неща трябва да бъдат научени. Да се научим как да прощаваме – това е огромен проблем и е много важен. Църквата има цели служби, посветени на това да ни научи как да прощаваме. Да се научим как да слушаме и да следваме. Да получим духовен изповедник – това е много важно. Да бъдем осъзнати. Да имаш духовен изповедник, разбира се, е благодат, защото имаме невероятна подкрепа, каквато никога не сме мислили, че може да имаме. Учим се как да се държим със свещениците, с епископа, учим се да имаме старци в живота си – това е още един от даровете на Църквата. Особено когато в църквата идват млади хора – те получават семейство, всички по-възрастни жени и мъже в църквата стават техни лели и чичовци, действително. Ние вярваме в реалността на духовните връзки, които се установяват при кръщението и причастяването, и които са толкова реални, а понякога и повече, колкото и нашите биологични връзки.
Всичко това взема време, поради което катехизирането по никакъв начин не може да стане бързо. Вникването и задълбочаването отнемат време. И има много други неща, освен мислите в главата.

Ако ме попитат кое е най-трудното християнско поведение, което трябва да бъде възприето от катехумените, аз бих казал, че това е да се научиш да устояваш на себе си. Да бъдеш търпелив при провал и да не се отчайваш. Да осъзнаеш, че не си светец, но Господ ще те направи такъв. И ти можеш много да напреднеш в тази посока през живота си, а може да напреднеш и по-малко, както и всичко помежду това, в зависимост от степента, в която си се посветил, но няма да направиш никакъв напредък, докато не се научиш да се справяш със себе си. Има само една добродетел, на която Иисус приписва спасителна сила и това е забележително вярно, защото той има толкова много добродетели и ни учи на толкова много добродетели със собственото си поведение, със собствената си педагогика. Но има една, която е специална и тя се нарича Υπομονή („ипомони“) на гръцки и означава „търпение“, „издържливост“. И за тази единствена добродетел Той казва: Който от вас има Υπομονή, който устои докрая, ще бъде спасен. Може да си отрепка, но ако успееш да издържиш, ако се държиш в църквата, ако продължаваш да се каеш и да се изправяш – ти ще бъдеш спасен.

- Отче, мисля, че това е изумително, аз самият имам точно такъв опит. Особено ако идваме от такъв контекст, от какъвто идвам аз – строг протестантизъм, при който помня как веднъж пасторът каза в църквата, че християните престават да грешат. (Смеят се). Или каза, че най-малкото вече не практикуват греха, нещо такова. Грешим понякога, но не практикуваме греха. И аз стоях там, деветнайсетгодишен, гледах го и не знаех какво да кажа, защото… вероятно трябва да заставам пред олтара всяка седмица и да правя моята протестантска версия на изповедта, защото аз определено грешах през цялото време. И това усещане, че понякога успяваме да победим себе си морално, идва от това, че се мислим за по-добри, отколкото сме. Мислим си, как можах да направя това, аз трябваше...

- Така е, съгласен съм.

- Научих това от изповедта, което не се случва с хора, които не са я практикували често. Аз трябва да призная, че напоследък, заради пътуванията си, не ходя на изповед достатъчно често. Имал съм в живота си периоди, в които съм ходил възможно най-често и тогава осъзнах, че съм нищо, че действително не мога да направя нищо. И тогава идва изненадата, че поне понякога, в някакъв момент, се случва нещо, без да знаеш как. Заради молитвата, заради ходенето на църква, заради взимането на причастие. Казваш си, ама чакай сега, това нещо, дето го изповядвах всяка седмица, изведнъж вече не е там! Почти го няма, какво стана?! И по някакъв начин разбираш, че Бог работи. Работи в нас, без ние дори да знаем. Разбира се, трябва да правим усилия, но Бог винаги работи. Дори и в моментите, когато мислим, че с нас е свършено, че нищо не помага, че постоянно падаме, Бог продължава да работи.

- Да. Обичам тези редове, които Господ Иисус цитира от Стария завет и отнася към нас, които гласят, че Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Смирението е толкова красиво! Когато иска от нас да гледаме себе си, а не другите, Църквата ни учи на смирение. Или както св. ап. Павел ни учи да смятаме другите за по-важни от себе си. И, разбира се, примерът на Иисус, който сложи кърпа на пояса си и уми нозете на учениците, смятайки ги за по-горни. Това привлича благодатта като магнит в живота ни. Колкото повече се научим да устояваме на себе си и да не си измисляме истории за това кои сме и колко сме успели, колкото по-малко гледаме хората отвисоко, толкова по-утвърдени сме в благодатта, която Бог излива върху хора, които стоят в смирена позиция. Това е най-сигурната от всички позиции. Само когато се изправим, ставаме несигурни. Само когато се въздигнем, е възможно да паднем. Ако стоим ниско, няма накъде да паднем – сякаш духовно пълзим по земята и гледаме нагоре към другите хора. Това е толкова умиротворяващо, толкова сигурно. Предпазва ни да не паднем в ужасното положение на осъждането.

Едно от нещата, в които се опитвам постоянно да убеждавам обърналите се във вярата, е, че когато видим нещо ужасно, някаква лъжа, или мрак – не минава и ден, без да видим подобни неща в нашата култура – ние имаме избор какво да направим. Как ще отговорим в момента, в който видим нещо такова. Ако избереш да сочиш с пръст, да критикуваш, да осъдиш, това означава, че сътрудничиш с онзи, когото в писанията наричаме „διάβολος“ – този, който сочи с пръст. Всъщност сътрудничиш на самия сатана, работиш с демон и подкрепяш тъмните духове на земята. Писанието казва, че Иисус не е дошъл да съди света, а да спаси света. Въпреки че Той е Съдията. Ако е искал да упражнява своя съд, е можел да го направи. Но не го е направил, Той поиска да ни спаси, не да ни съди. Така че, когато ежедневно виждаме нещо ужасно, имаме по-добър избор, можем да направим две красиви неща. Едното е да сътрудничим на Иисус и да доведем благодатта и спасението в живота на някого. Когато видим да става нещо ужасно, можем да издигнем ума си и да кажем „Господи, погледни на този човек, отвори някакъв небесен извор и излей благодат над този човек, защото той е в голяма нужда сега. Изпрати им милостта си веднага, спаси ги от тази катастрофа!“ И тогава ние действително сътрудничим. А второто нещо, което можем да направим, е да бъдем убедени, че Бог допуска неговите деца да виждат ужаси, за да могат да разпознаят някаква част от ужаса вътре в самите себе си. Каквото и да видим, то по някакъв начин е и в нас. И в този момент можем да се отвърнем от видяното и да кажем, „Господи, това е и в мен, моля Те, махни го, махни го!“ Това са две много благодатни, привличащи благодатта, действия. Те ще сътрудничат на Иисус в принасянето на благодат над целия свят, което е нашето предназначение. Аз искам всеки един човек на тази планета да бъде кръстен, да бъдат отмити греховете му, да слезе Господ и да заживее в него, да бъде въдворен в мира завинаги и да може да живее красив живот. Това е християнското разбиране. Ние се интересуваме от всеки един и искаме всеки един. И това е нашата задача.

- Сега ще сменя малко темата, защото има много неща, за които искам да чуя мнението Ви. Вие споменахте, че някои от хората, които идват в църквата, имат атеистичен опит. Моето усещане е, че има и много хора, които са ходили и във всевъзможните странни религиозни посоки, които съществуват и които обясняват, че не са религиозни, а спиритуални, в които всеки има своя собствена ню ейдж версия на духовност. Има ли във Вашата енория хора, които са ходили в тази посока и след това са се връщали обратно и каква е преценката Ви, какво наблюдавате в тези случаи? Кое е нещото, което докосва тези хора?

- Струва ми се, че разбирам какъв въпрос повдигате. Такова нещо съществува, но възвръщането невинаги има точното богословско определение. Ако дойдете в моята енория ще видите, как да кажа, богата колекция татуировки на северни божества, вещерски заклинания... хората са опитвали тези неща. Гледам ги, ами извинявайте, но има подобрение. Ако погледнем древния паганистичен свят, извинявайте, но древният паганистичен свят е бил много по-добър от нашето секуларно общество. Много по-добър, в много измерими отношения! Начинът, по който са се отнасяли към неродените, въпреки че по християнските стандарти те са били ужасни хора, е бил много по-добър от това, което ние правим. Как са се отнасяли към брака? Много от римските мъже са имали любовници, но са се грижели и за съпругите си, знаели са, че трябва да се грижат за децата си, иначе обществото би се сринало. Хората не са преставали да раждат деца – никой не е бил толкова глупав. Езичниците са били много по-умни от нас. Имали са лоши богове, признавам, но поне са вярвали в божественото свръхестествено присъствие. Те са смятали, че дължат нещо на това присъствие, знаели са, че ще трябва да отговарят пред това присъствие, а днешните наши хора, въпреки всички доказателства за божественото присъствие във всяко общество от човешката история, изведнъж решават, че няма такова. Е, колко трябва да си глупав?! Затова казвам, че не можем да наричаме днешните хора езичници. Те не заслужават такъв комплимент, не е хубаво това.

- (Смее се)

- Имах, как да се изразя, малка схватка, малко взаимодействие с ЛГБТ общността. Мисля, че това е област, в която има съвсем конкретни доказателства. Няма прецедент за сексуалния хаос и анархията на нашето време, няма исторически прецедент. Най-доброто, което можеш да направиш, ако си гей, е да погледнеш езическите гърци, но дори и там няма паралел с това, което се случва днес. Имам предвид връзките на по-възрастни мъже с по-млади мъже, сексуалните отклонения в древногръцката езическа култура – това е съществувало. Но е било много ясно, че това не отменя брака. Много от тези мъже са имали жени и деца. Не казвам, че са били добри с тях, но не им е хрумвало, че може просто да изхвърлят брака, че може да изхрълиш семейния живот и всичко ще бъде наред. Това не е вярно! Самите те са били 100% против неестествената същност – простете ми, че съм толкова образен – на аналния секс. Това е било „ферботен“, забранено в гръцкото общество. Не искам да продължавам в тази посока, защото аудиторията може да бъде скандализирана. Те са имали други начини, ако разбирате за какво говоря, но това не е било част от тях. Това е било смятано за разбиване на съсъда, възприемало се е като счупване, нараняване на самия себе си, разушаване на себе си. Това е единственият прецедент, на който можем да се позовем, а ние сме толкова извън релсите спрямо предишните човешки поколения. Какво да кажа, ние сме си загубили ума, наистина сме си загубили ума!

В някакъв смисъл, ако хората се въвлекат в някакъв идиотски религиозен опит, може би е по-добре от секуларния атеизъм.

- Добре. Сега трябва да задам въпрос, който очевидно следва от това. Става дума за нещо, което наблюдавах около себе си, но не очаквах. Отначало дори не знаех как да реагирам, защото това е толкова далеч от моя свят – говоря за психеделичните неща. Моят приятел Джордън Питърсън говори за психеделици, както и други хора, които съм срещал. Никога преди това, отче, не съм мислил за тези неща, но изведнъж срещам хора в моята енория, които ми казват, че са се обърнали в Православието заради психеделиците. Срещнах и хора, които са имали пълна психоза и са се побъркали от психеделици. Вие живеете в Калифорния, представете си, че трябва да се справяте с подобно нещо.

- Какво искате да кажете? (Смее се)

- Като свещеник (Смее се) Любопитен съм да чуя какво мислите и какъв е Вашият съвет към хора, които си задават същия въпрос за тези субстанции.

- Моят опит е много подобен на това, което описахте. Има всъщност много случаи, в които под наркотично въздействие се явява самият Господ. И може да привлече някого към Себе Си. Това обаче не означава, че самата случка е нещо разумно и оправдано като правило, по-скоро се случва точно обратното. Това е ужасяваща реалност. Това пък не означава, че ужасяващата реалност не може да изстреля някого към отрезвяване. Наскоро гледах клип за това как Тъкър Карлсън е бил нападнат от демон. Гледахте ли го?

- Да, да. Дори знаех за тази случка, но не мислех, че той ще говори за това публично.

- Аз пък не знаех за това, но го предполагах тъкмо поради неговото пробуждане.

- Бих казал трансформация.

- Да. Тъмнината се е появила като цяло в нашата култура и това пробуди хората за реалността на невидимия свят. И колкото и това да е тъжно, то в действителност ни помага. К. С. Луис в своите „Писмата на душевадеца“ говори много за това, че демоните се опитват да бъдат невидими, защото, ако могат да накарат хората да продължават да вярват, че няма свръхестествен свят, те са ги хванали. Държат ги точно там, където искат те да бъдат и така не трябва да правят нищо, което е твърде шокиращо и с което да ги пробудят за невидимия свят.

Днес става дума точно за това. Случват се толкова откачени неща в духовно отношение, че все по-малко хора успяват да поддържат заблудата, че няма нищо невидимо. Дали ще направят пълен кръг на християнската си позиция, за да стигнат до православната позиция, според която невидимият свят е първичният и най-важният свят, и който сам по себе си дава смисъл на видимия свят. Това раздовение, което е записано в нашия Символ на вярата, нали така, ние казваме „Вярвам в Един Бог, Отец, Вседържител, създател на небето и земята и на всичко видимо и невидимо.“ Това раздвоение е много важно в християнската теология. Винаги казвам на хората, че тази обсебеност от физическото, която вдъхновява нашата култура и особено нашето образование - СТЕМ (наука, технологии, инженерство и математика – б.пр.) и всичко това – винаги се смея и винаги се подигравам на нашите енориаши, много от които са учени. Винаги им се подигравам, защото, това е страхотно – подкрепям медицината, технологиите, инженерството, всичко е велико и чудесно – но никой не умира за тези неща.

- (Смее се)

- Всички най-важни неща в живота са невидими. Бог, душата, любовта, истината – това са нещата, за които умираме, това са нещата, които ни мотивират да станем и да свършим инженерната си работа. Ако го нямаше невидимото, какво те интересува физическото? Никой не го интересува. Днес обаче е точно обратното, всеки се прави сякаш СТЕМ е велико нещо и е толкова важно в обществото... Не, не, не, не. Чети философия, чети книги, открий душата си.

- Мисля, че сте прав. Струва ми се, че сякаш има констелация от неща, които са във възход – хората се увличат по нови моди, нови практики, хората взимат халюциногени, има обсесия по НЛО и свръхестественото. Има отново обсесия и по духове, астрология – това не го очаквах, изведнъж дъщерите ми казват, че всички техни приятели, всички тийнейджъри обичат астрологията.

- Какво правят, четат хороскопи ли?

- Да, именно, всички четат хороскопи, което показва, че в поп културата нещата се клатят, материализмът не им е достатъчен и хората се захващат за всички тези, често нелепи или най-малкото непълни начини. На мен например ми се струва, че НЛО изразява желанието да вкараш всякакъв вид опит в материалистични категории. Но всичко това ни показва, че има пукнатини, нещата се пропукват и бъдещето ще е религозно. Изглежда такъв е случаят. Така че, въпросът е по-скоро как ще изглежда това. Аз зная как ще изглежда в дългосрочен план – зная, че Христос побеждава, няма съмнение в това – но в краткосрочен план? А също и цялата идея с ИИ, това желание да се създаде интелигентна машина, която да ни повлияе – всичко това са симптомите на едно и също нещо, което се случва в нашето общество.

- Да, споделям Вашето усещане.

- Наистина ли? Питам Ви, защото усещам, че това се случва навсякъде. Какво мислите Вие за ИИ, например?

- Ох!

- Аз ли съм единственият, който Ви пита за това, отче?

- Един от моите катехумени заема длъжността на етически контрол на ИИ в голяма технологична компания. Имали сме общи действия по тази тема, има една голяма конференция, която мисля, че се провежда в края на този месец в Атина. Внесохме съвместно предложение за разговор относно етиката и изкуствения интелект. Успях да се извиня и да не участвам, за мое щастие, просто моите пътувания са влудяващи, просто не мога да го направя. Но независимо дали искаме да мислим за това или не, то очевидно ни се случва. Как бихме могли да не го мислим? Имам духовно чадо, който прави своята дисертация по Византология в голям университет, който няма да назова, тук в Америка, и който сега води упражнения в горните курсове и наскоро беше дал тест на завършващите студенти върху един много комплексен аспект от византийската история, между 12 и 14 век, което е една много пренебрегвана част от християнската история. Това означава, че източниците за този период са много ограничени и точно по този начин той открива, че дори и най-добрите – това наистина е сред най-престижните университети в Америка – завършващи студенти предават работи, които са просто перфектни, страхотни, само че нямат връзка с нито един от гръцките текстове, които е дал на студентите и които не са разпространени на английски език. Това е било едно от изискванията за теста: да има позоваване на тези текстове, защото така би познал незабавно дали това са изфабрикувани тестове. Отива при декана на факултета, за да го попита какво би трябвало да направи в този случай, защото това са перфектни тестове, но са напълно фалшиви, на което деканът му отговаря, че е съгласен с него, че случаят очевидно е такъв, но че те нямат какво да направят по въпроса. Те нямат механизмите за справяне с тези случаи, могат само да влязат в ситуация „този казал, онзи рекъл“, която е много трудна за доказване. Но това е ужасяващо и таргично. Сега хората могат да подправят своя интелект, зависейки от Chat GPT или нещо друго. Какво ще означава това, когато опрем до нуждата от човешка компетентност? А ако нямаш достъп до телефона си, за да фалшифицираш теста си?

- Да, определено това е ненормално време. ИИ е забележителен източник, аз използвам Chat GPT, понякога там можеш да намериш много езотерични въпроси, много трудни въпроси, особено най-новите версии – той просто ти ги дава, направо е впечатляващо. Но в същото време, проблемът, който Платон поставя във „Федра“ – проблемът за екстериоризацията на паметта и екстериоризацията на мисълта. И както казахте, в някакъв момент единственото човешко умение, което ще служи за нещо, ще бъде способността да боравим с ИИ. Това е умението, което трябва да развиваме, няма нужда да учим нищо друго. Почти като сега. Добър ли си в търсенето в Гугъл? От известно време е така, това те прави умен. А сега вече ще бъде способността да използваш Chat GPT. Едно от нещата, до които това може парадоксално да доведе, отче, е да върне пак старите неща, като урок с молив и хартия и тогава, о, съжалявам! Всичко, което можеш да направиш, е да използваш собствената си памет. И хората ще бъдат принудени да правят усилия, каквито не са полагали дори и преди 10 години, за да докажат, че знаят.

- Наистина ли ще трябва отново да минаваме през болката, а след това да отново да рекалибрираме всичко?

- Някога правили ли сме нещо по някакъв друг начин, отче? (Смеят се)

- Добре казано! Тук имам двама прекрасни свещеници, които работят с мен, трима сме, които работим през цялото време в енорията. По-младият от тях – те са много по-технологично грамотни от мен – беше ползвал Chat GPT във връзка със свещеническата си работа. Беше направил задание с каква група от хора ще работи, колко време ще се занимават, каква е целта на това, беше поискал качествени византийски изображения и беше наблегнал на светите отци, представи ни самото създаване на тези невероятни презентации, които можеш да получиш, ако знаеш как да зададеш правилно въпросите си и да водиш интелекта в желаната посока. Но след като ни показа всичко, аз му казах „Никога не използвай това“. (Смеят се) То ще ти попречи!

Един свещеник говори от опита си, той се мъчи над Писанието, мъчи се над житията на светиите и развива връзка с тях. Молиш се, когато четеш св. Йоан Златоуст например, винаги се молиш на светеца, да ти помогне, да влезе в живота ти. И това е удовлетворяващо. Същото е и с Писанието – ти взаимодействаш със св. Дух, търсиш просветление. Пропускаме всичко това, целия процес на откриването, на ученето. Това е толкова дълбоко човешко и толкова дълбоко удовлетворяващо! Ако пропуснем това, ще се превърнем в тъжни хора, ще бъде ужасно.

- Отче, някак много бързо ни свърши времето, искам да Ви попитам един последен въпрос. Той се състои от две части. Искам да чуя каква е Вашата интуиция за това, което идва. Не искам да се чувствате притиснат, но аз смятам, че сте много интуитивна личност и бих искал да ни дадете Вашата перспектива за изборите в Америка, за това как се чувстват хората и какво е тяхното усещане за ставащото в света. Във вашата страна има голямо разделение, но и тук, в Канада, виждаме това разделение да се проявява. Хората имат различни търсения, които ги водят във всякакви възможни посоки. Искам да Ви попитам какво виждате Вие, а също така и какъв е съветът Ви към младите хора. Особено към хората, които ни гледат и които искат да знаят как да съществуват в този свят и накъде да гледат.

- Какъв въпрос! Вижте, има два важни символа, които всеки трябва да държи в ума си и да ги държи в правилен ред. Кръстът и националният флаг. Според мен това са двата много важни символа. За християните е много важно те да са в правилния ред. Да бъдеш енориаш, да бъдеш християнин и да принадлежиш към една църква, да станеш енориаш – тази дума идва от красивата гръцка дума „παροικος“ (парикос), която означава временно пребиваващ. Има едно невероятно писмо сред „Посланията“, което се приписва на апостолите от ранната църква. „Послание до Диогнет“ се нарича и има невероятен текст. Анонимно е, не знаем кой е авторът, но е написано вероятно около 150-200 г. сл. Хр. И описва разположението на християните. Християните смятат всяка чужда земя за родина и всяка родина за чужда земя. Това е библейска концепция. Когато Бог призовава Авраам от политеизма на Ур Халдейски – това е много развита култура в древна Месопотамия – Той го призовава да излезе от там и до края на живота си да следва Бог, да бъде временно пребиваващ. Строи олтари, установява богопочитанието като основа на живота си, изпълнява гражданските си задължения, има добри отношения със съседите си. Понякога отива на война, ако е за добри цели, но никога не действа така, сякаш привързаността му към земята е най-важната. В посланието си до евреите св. ап. Павел казва, че той търси града, чийто архитект и строител е Бог. Вечния град (Евр.11:10). 
Мисля, че ние, православните християни успяваме, когато пазим тези връзки ясно. Първенство на Кръста, а на второ място флага. Имаме дълг към страната си, обичаме страната си, но никога не слагаме флага над кръста. Когато го правим, умираме. Това е и моят опит в Православието в Америка. Когато изтъкваме национализма над евангелието, ние ставаме незначителни и изчезваме, свиваме се. И така и трябва, защото не сме били добри християни. Когато издигнем Кръста над флага ние имаме правилното отношение към флага, имаме определени патриотични задължения, обичаме земята си, разбира се – това е земята, от която Бог ни е направил, не отричам нищо от това. Аз самият съм много патриотично настроен, обичам страната си. Но! Обичам Бог повече. И обичам Царството Му повече и оценявам страната си според Неговите стандарти. Опитвам се да дам своя принос към това, което е неизменно.

Изпитвам много голяма несигурност от земния сценарий в момента. Не съм сигурен дори дали президентът Тръмп ще успее да встъпи в длъжност – до такава степен съм несигурен. Нещата, които се случват по нашата земя са толкова ужасни – покушенията, огромните манипулации, лъжата, която е в сърцето на нашето съществуване. Тези неща ме държат напълно трезвен и не зная какво да очаквам всеки ден. Но се надявам на най-доброто. Надявам се, че това ще е началото на голямо преориентиране. Мисля, че това е възможно. Голямо социално преориентиране, което може да бъде завръщане към значението на религията, значението на морала. Това е едно от най-гротескните изражения на съвременния живот. Знаете ли, през 2003 г. покойният съдия от Върховния съд тук Антъни Скалия изрази становището на малцинството по делото, известно като Лорънс срещу Тексас, което беше устроено от ЛГБТ, за да бъдат отхвърлени законите срещу содомията. Те бяха нещо съвсем нормално за Америка и все още ги имаше в учебниците в Тексас. След като този съдия изрази мнението на малцинството, противно на мнозинството от Върховния съд, което отхвърли законите срещу содомията, той каза „Това е краят на моралното законодателство в Америка.“ А ако законодателството ти не е вдъхновено от морала, от какво е вдъхновено? Това е краят на справедливостта. Той можеше съвсем спокойно да напише това, че ако твоят законов кодекс не се поддържа от морала, то ти просто нямаш законов кодекс. Това сме ние в момента.

За да артикулираш това не е нужно да си голям богослов. То е толкова основно, толкова нормално. Не можеш да изоставиш морала, той е неизбежен. Или имаш артикулиран истински морал, или имаш нещо измислено. А кой го измисля? Този, който го измисля е богът на нацията. По моралния закон можеш да се изкачиш нагоре до неговия автор, и ако той не е Господ, не е Иисус, кой точно е тогава? Това е някакъв религиозен хаос. Едно от нещата по отношение на Тръмп, които ме впечатляват от религиозна гледна точка, е тази голяма колекция от индуси. Това е умопомрачително. Те са много привлекателни за него. Съпругата на Джей Ди Ванс е индуска, Вивек Рамасвами е индус, имаме, разбира се, Камала Харис, която твърди, че произходът ѝ е индуски. Възходът на индуизма, който е пълнокръвен политеизъм. Това никакво значение ли няма?! Никакво влияние ли няма да окаже върху начина, по който мислим за правосъдието, върху начина, по който мислим за човешкото достойнство. В крайна сметка се надявам, че част от това радикално пренастройване на нашето общество ще ни върне отново към нещо основно, непоклатимо. Можеш да признаеш съществуването на Бог и трябва да признаеш съществуването на Бог, дори и да е по някакъв по-общ в сравнение с православието начин! Но трябва да приемем Десетте заповеди, да приемем съществуването на морал – това са основни неща за мен и не мога да си представя да продължим по този път и да се преструваме, че нищо такова не съществува. Това няма да завърши добре.

- Отче, благодаря Ви за отделеното време, за всичко, което правите, за свидетелството Ви и за това, че ни показахте какво можем да постигнем дори и на енорийско ниво, ние, хората, които се опитваме да поставим приоритетите в правилен порядък, красотата, а също и отдадеността. Когато бях в енорията ви, видях, че по лицата на всички е изобразена праведност – сякаш казват „Това е моят дом“. И това се усеща, по децата, които пълзят наоколо..., наистина е изумително. Много Ви благодаря. 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова