Вестта, че Европейската народна партия ще събира в Унгария представители на различни наши десни политически формации, както можеше да се очаква, бързо обходи почти всички средства за масово осведомяване, а чрез тях стана достояние и на българските граждани. Същите граждани, които – според твърденията на кръга около господин Костов – продължават да се главоблъскат, дали си имат истинско политическо представителство в десния спектър, или пък си нямат такова. И които, пак според този кръг, ще открият това жадувано представителство най-вече в несъществуващата все още партия, която всички с трепетно вълнение очакваме един ден все пак да бъде учредена.

Според повечето медийни коментари по темата, целта на Европейската народна партия (ЕНП) ще бъде да направи пореден опит за постигане ако не на обединение, то поне на партньорство между различните субекти, които представляват разпокъсаната днес българска десница. Ако това наистина е така, то вероятно ЕНП спокойно би могла да си спести предвидените за тази среща средства и да ги пренасочи към нещо по-перспективно. Опитът недвусмислено ни сочи, че такива цели рядко се постигат с помощта на до голяма степен формални срещи, колкото и добра воля да стои зад тяхното (обикновено закъсняло или пък прибързано) организиране. Примерът с подобните разговори, проведени през 2001 г. в Каденабия, след които стана напускането на Стефан Софиянски например, е все още достатъчно пресен в паметта ни, а така също и достатъчно показателен.

Коментарите, предложени от някои от поканените за участие в унгарската среща, също водят по-скоро до объркване, отколкото до повече яснота. Според международния секретар на ССД Христо Христов, да речем, принципите върху които ще се търси обединението ще са християн-демократическите ценности и консерватизмът.

От една страна, за съжаление, подобно изявление сочи, че все още представителите на българската десница не са престанали да лепят първосигнално етикети, които нищо не означават за хората и щедро да използват понятия, които не са успели преди това убедително да изпълнят със съдържание. От друга, по-формална гледна точка, се набива на очи обстоятелството, че между християн-демокрацията и консерватизма, така или иначе, както като теория, така и като практика, съществуват много сериозни различия. Такива различия биха могли да бъдат преодолени временно чрез компромис само при условие, че субектите, които изповядват тези две различни линии на политическо поведение са установили, че има съвпадение в значителна степен на непосредствените цели, които възнамеряват да преследват в рамките на определен период.

Тоест – едно бъдещо партньорство може да бъде постигнато въз основа на конкретни, сходни и ясно артикулирани пред обществото цели, намерения и проекти, а не на базата на някакви отвлечени принципи, та били те християн-демократически или консервативни. Иначе представителите на десницата могат да изпаднат в неловкото и смешно положение отново да засипват публичното пространство с големи думи и сложна терминология, която никому нищо не говори и да се чудят какво да отвърнат, ако някой (дори само на шега) ги попита за ценностите на кой по-точно консерватизъм, например, става дума в случая – на тачъристкия, на крайния американски, на някакъв автентичен български ли, чиито параметри засега остават не много ясни, или пък на така наречения “състрадателен”.

Подобно частично съвпадение на целите може да бъде установено само ако всички български десни, колкото е възможно по-бързо при това, декларират какво точно възнамеряват да сторят, ако получат на следващите избори властта, заявка за която безспорно предстои да предявят. След това вече могат да бъдат намерени евентуалните съвпадения в позициите и да бъде преценено, дали те са достатъчни, за да направят възможно бъдещото единодействие и дали ще бъде оправдан компромисът, без който то би било неосъществимо. Междувременно е задължително те да поддържат едни нормални взаимоотношения помежду си, като избягват изкушенията да се надиграват и надлъгват в преследване на някакви краткосрочни и безперспективни дивиденти.

Лично аз съм убеден, че това е напълно възможно и постижимо. Предполагам, че такова е мнението и на повечето български граждани, които традиционно подкрепят десните проекти за бъдещето на страната и – също така традиционно – биват постоянно обърквани от противоречията и разцепленията сред тези, които по принцип са призвани да превръщат мненията, вижданията и стремежите им в реална политика.

До този момент най-често употребяваният довод в полза на необходимостта от единодействие в дясното и десноцентристко пространство е този, че едно бъдещо ляво управление на страната би било вредно и би могло да постави на карта постигането на следващата ни стратегическа цел – пълноправното и скорошно включване на България в Европейския съюз.

Че ново ляво управление ще бъде “лош късмет” за страната, в това обаче, така или иначе, са убедени повечето инициативни наши сънародници, които разчитат на собствените си сили и възможности за един по-сносен живот. Досегашният опит на България също недвусмислено сочи, че това е тъкмо така. Излишно е да бъде непрестанно изтикван на преден план и безкрайно предъвкван единствено и само този аргумент. Непродуктивно е да бъдат убеждавани непрестанно и до втръсване в нещо хора, които и без друго са убедени в него. Така само ще бъде незаслужено обидена тяхната интелигентност, а партиите от десницата ще продължат да им бъдат ако не антипатични, то със сигурност безинтересни. При такова поведение тези български граждани чисто и просто отново няма подкрепят левицата, но няма и да вземат пълноценно участие в изборите.

Българите очакват от своите десни формации не толкова размахването на червеното плашило, колкото конкретни ангажименти с конкретни действия, които трябва да бъдат предприети и безусловно ще бъдат, ако доверието за управление бъде дадено. Те очакват да разберат не само дали все пак ще бъде установен някакъв режим на партньорство и съдействие, а и в името на какви точно цели и проекти ще се случи това. Лутанията, необмислените експерименти, общите приказки, колективната и индивидуална безотговорност и липсата на цялостна и смислена стратегия за бъдещето са до болка омръзнали на гражданите на тази страна и подхранват тяхната апатия.

Общата воля за слагане край на лутанията, необмислените експерименти, общите приказки, колективната и индивидуална безотговорност и липсата на цялостна и смислена стратегия за бъдещето, от своя страна, е именно това, което трябва да осмисли едно възможно бъдещо партньорство в дясно. Наличието на такава воля, обаче, е въпрос на обща, ясно осъзната и недвусмислено установена необходимост, а не на самоцелни спекулации или на празно теоретизиране в рамките на формални задгранични срещи, та ако ще те да бъдат организирани и от ЕНП. То трябва да се случи тук, в България, а не да очакваме, че ще ни сполети внезапно там, в Унгария – и непременно с бабуването на европейските съмишленици и приятели.

Казано с други думи, по-добре щеше да бъде, ако българската десница си бе свършила работата у дома, а сега си стягаше куфарите за Унгария само за да отпразнува този факт.

Жоро Георгиев