- Г-н Горанов, труден ли е животът на сцена?

- Той животът е сцена и какви спектакли ни поднася само. През последните 10-15 години става все по-трудно. При глобализацията падат всякакви жанрови граници, ставаме всеядни и на сцената вече може да се прави абсолютно всичко. Донякъде ще извиним това с демокрацията в скоби, но защо през всичките свободни години вземаме най-слабите неща, най-големите вируси на демокрацията? Поетът е прав - свободата не се подарява, тя се извоюва. Защо през всичките тези години не се опитахме да си повярваме, да опознаем себе си, да спрем да чакаме месията или големия брат, който да ни помогне? Но за жалост дядо Славейков ще се окаже прав - не сме народ, а...

- Някои ще се извинят с робството...

- Аз бих казал, че османското владичество, ни извади от колибите и ни научи на много неща. Османската империя в ония години неслучайно е стигнала до върхове. 30 години след като излиза от владичеството , България се нарежда в петицата европейски държави. Този факт говори много. Не съм политик, нито анализатор, но живея в тази страна, неин гражданин съм и искам хората да се чувстват комфортно, да имат бъдеще, а на младите да не оставяме само един изход - заминаване, заминаване. А да ги възпитаме да вярват в себе си, да стъпват здраво на земята и да носят с достойнство историята ни. Ние сме древен народ, имаме уникални постижения, дали сме кирилицата на света, по нашите земи откриха най-старото златно съкровище, да не говорим за природните красоти. Ами генът на нацията? Та българските специалисти са ценени по цял свят.

- Затова ли берат боровинки по Швеция и маслини в Гърция?

- За жалост по ред причини се създаде лош имидж на българина. Не визирам никого от етническите малцинства, които правят щуротии на Запад, но все пак всичко се пише на наш гръб. В Италия митничар гледа личната ми карта и пита: “Какъв българин си, те са много по-мургави?”
Та нека правилата в България бъдат за всички. Да, имаме мултиетнически модел за пример, живеем мирно различни националности с различно вероизповедание. Но нека всички да спазваме законите на държавата, ако искаме да се наричаме нация.

- Народът протестира против много закони и е разделен?

- Всичките тези протести донякъде изкривиха първоначалната причина за излизането на хората по улиците. Спомняме си за какво излезе народът на протести, за какво бе недоволството, а се стигна чак до сваляне на правителството. Не съм оптимист как ще приключат тези вълнения. Ако държим да бъдем страна от Европейския съюз, трябва да мислим и действаме много мъдро. Защото повече от 20 години улицата ръководи нещата в тази държава, за жалост. А не бива. Улицата никога не е била добър съветник.

- Може ли да изпеете и днес една песен от хор “Бодра смяна”. Или от периода като солист в ГУСВ?

- Разбира се. Една от най-любимите песни на всички, минали през хор “Бодра смяна”, се казва “Волен вятър” и е като химн на тази школа. Аз съм за това децата да бъдат организирани в различни форми, да се провокират талантите им, за да може после да се ориентират нанякъде. Улицата не би могла да им даде това. Уважаващите себе си народи организират младежта си много практично и всеки си хваща пътя без много-много лутане. Даже образователната им система така е направена, че точно тези години между 11-13 се провокират талантите и децата се профилират. В Швейцария не е задължително да имаш средно образование, завършваш основно на 15 години и ако си добър в някоя работа - монтьор или художник, можеш да работиш и да участваш в семейния бизнес, като произвеждаш неща, които умееш. Моята професия не е по-добра от тази на монтьора.

- Казвате го, защото сега идвате от автосервиза.

- Не, аз съм завършил такава паралелка в гимназията и съм 5-и разряд монтьор
Работил съм 3 години, ходехме на практики по сервизи. Срамна работа няма, казват хората. Въпросът е как я вършиш, прави ли те щастлив и потребен на обществото.

- На конкурса “Бургас и морето” вашата песен “Хелоу без гудбай” стана песента на публиката, а журито й отреди трето място.

- Ако журито можеш да го подлъжеш по някакъв начин, публиката няма как.

- Но песните не могат да се чуят дори и в сайта на конкурса.

- Това е големият проблем днес. Може би тук е ролята на националното радио. Навремето всички песни от музикални конкурси се издаваха на плоча от “Балкантон”. Сега няма кой да издаде един сборен диск. А защо организаторите на самия конкурс да не издадат диск с песните.

- Трябва ли да има специален закон за културата, за езика, за музиката - за нещата, които определят българската духовна идентичност?

- Трябва да има доктрина за това къде отиваме и как ще стигнем. Не знам Министерството на културата от 1990 г. насам да има подобна разработка за развитието и пътя на българската култура в цялост. А имаме уникални артисти - художници, скулптори, аниматори, певци, музиканти, композитори, актьори. Ето Васко Василев е капелмайстор на “Ковънт Гардън”. А толкова много българи са диригенти на световни оркестри в Европа. Имаме уникални творци, които се изявяват като самостоятелни единици, вместо културното министерство да ги привлече. Защото са лицето на Европа и от тях също зависи имиджът на България.

- За вас кой конкурс бе най-успешен?

- Много рано успях да вляза в топкласацията на България, защото още през 1984 г. спечелих Гран при за изпълнител на “Златният Орфей”. Бях само на 27 години, а държах най-голямата музикална награда на страната. И си казах, добре, а сега накъде. И взех кардинално решение - направих лек завой и записах оперно пеене в консерваторията. Не ми бе чуждо, още на 9 години започна запознанството ми с Бетовен, Монтеверди, Бах, Моцарт. И както се казва, първата любов ръжда не хваща.

- Конкурсът с вашата история?

- На един “Златен Орфей” водещите много често изпадаха в лапсус и ми бъркаха името.
Ту бях Орлин Горинов, ту Орлан Горанов.

Представяли са ме и като “момчето звяр и природа”. Това бе много точно попадение, защото освен името, съм роден и в подножието на Балкана - в Берковица. Много съм свободолюбив. Често съм вземал раницата и хайде нагоре в планината. Там е божествено място - разкошни букаци, красота неземна. Надявам се някой да се сети да направи на връх Ком хубав комплекс, защото е благодатно място за ски спорт. Не случайно олимпийската ни медалистка по биатлон Павлина Филипова е от Берковица. Трасето на пистата е изсечено, само трябва да се направи влек.

- Но цяло лято щъкахте по морето.

- Морето е другата ми голяма любов. Но то е като планината - и горе си сам, и във водата. Сякаш се пречиствам и зареждам на двете места. Обичам лодките и имам много приятели с ветроходни лодки.

- Дълголетието на дуета ви с Кристина Димитрова май е рекорд?

- Мисля, че няма по-дълготраен дует като нашия, с Криси скоро празнувахме 30 години заедно.

- Колкото и да твърдите, че няма нищо между вас, че сте кум, на сцената поддържате друга версия - че много се обичате. Това игра ли е?

- (Смее се.) При нас нещата са като при чичо доктор - сцената позволява всичко, на нея аз имам роля, която трябва да изиграя - да направя публиката, която е дошла, по-специална, тя да се откъсне от ежедневието и да помечтае. Но в личния си живот нямам нищо общо със сцената съм напълно обикновен.

- Сред приятелите ви е пословична семейната привързаност с Валя. Как се запознахте?

- Както всички хубави неща, запознанството ни стана случайно. Видяхме се у обща приятелка. Първи ден - нищо, втори - пак нищо. Бях 30-годишен, а тя -
младо и хубаво момиче. Имаше опит да пее, искаха я да пътува в чужбина с една група, защото много приличаше на Агнес от АББА. Но не се реши. А може би щеше да има хубава кариера.

- А защо не направихте дует с нея?

- Не иска, тя е по-срамежлива. Но вкъщи си пеем двамата.

- Филмът “Мисия Лондон” показа, че сякаш сте роден за актьор.

- Защо всички се учудват, че съм играл във филм. Та аз 30 години снимам в телевизията, явявам се пред публика. Моята работа е актьорска, като всички, които играят на сцена. Когато работиш с добър екип и режисьорът каже какво се иска от теб във филма, го правиш.

- И Дони е музикант и вече 20 г. играе в Театъра на армията.

- Естествено е. Доста колеги сега участват в мюзикъли - Наско от Б.Т.Р., Звезди от “Ахат”, Коцето Калки. А помните ли преди 30 години каква роля направи Камелия Тодорова в “Търновската царица”. Но има голяма разлика да играеш в киното и в театъра или операта. На театралната сцена трябва да изградиш образа за къс отрязък от време, а в киното е по-сложно, защото, ако днес снимаш най-драматичната сцена, през главата ти трябва да премине целият изигран дотогава сюжет, за да се настроиш. За всичко трябва подготовка, за да се надгражда и има ефект от цялата работа.

Затова и олимпийците 4 години се борят за техните една или две минути победа.
Някои ми казват, че сме вземали много големи хонорари за един час работа. А не си дават сметка, че да достигна себе си в пеенето, работя 30 години. Има дни, в които не само не ми се пее, но не ми се и говори даже. Не е лесно. Според едно изследване певците вентилират въздух колкото атлетите. А натоварването на нервната и кръвоносната система е като при работата на миньор.

- А защо не сте на щат в операта или в музикалния театър, а солист на Представителния ансамбъл на въоръжените сили.

- В Националната гвардейска част съм. За мен винаги е било чест да давам енергия на младите. Да, сега нямаме наборна войска, всички са наемници, но и на тези 18-19-годишни момчета, които излизат от училището, разчитаме да пазят националната граница с автомат, да пазят майките и бащите, сестрите и братята. И мисля, че е важно какво правим за тях. Пеем предимно пред всички видове войски, пред офицерския състав, ходим и по места в казармите. Ще звучи клиширано, но повдигаме бойния дух. Или по-скоро работим за националното самосъзнание, което всеки трябва да има. Когато ние се клехме, това бе повратен момент в живота на 18-годишните хлапаци.

- Бранислав Нушич се учудва защо в казармата не приемат хора с тесни гърди, след като най-тесногръди били военните. Не е ли казармата безсмислица?

- Напротив. Даже в Швейцария, която е пример за демократично устройство на държава, задължително младите момчета минават през казармата, за да станат мъже. Да, има и “тъпи” провокации, но те учат какво да правиш в живота, когато поемеш сам. Та швейцарският войник при уволнението си получава униформата лично. И във всеки един момент, ако се наложи, той може да защити страната си. В това има достойнство, има чест, че си полезен на страната си.

- Вярно ли е, че сте кръстили дъщеря си на Жаклин Кенеди?

- Кръстихме дъщеря си на Жаклин Бисе. Когато жена ми бе бременна, няколко пъти гледахме един хубав филм с Жаклин Бисе. Много я харесвахме. А и искахме в името да има и буквичката на мама Живка. И си казахме защо пък да не е Жаклин.

- А защо пуснахте Жаклин да учи още от гимназия във Виена?

- До четвърти клас бе в немското “Ерих Кестнер” в София, а в пети решихме да опитаме във Виена. В тамошното училище учеха децата на много наши приятели от България. Приеха я в европейска паралелка. Завърши с общо 5 езика - немски, френски, английски, руски и латински. Сега реши да опита в САЩ и се записа в колеж. Надявам се да се върне някой ден.

- Значи глобализацията не е толкова лошо нещо.

- Трябва да започнем оттам как възпитаваме вкъщи децата си, на какво ги учим, каква ценностна система имат. Оттам нататък - светът е широк и всеки може да избира. Сега децата нямат никакво ограничение. Всеки днес има право на избор, стига финансово да може да си го позволи. Като влезем в Шенген, можем да обикаляме света без визи - върви, пробвай се. Може би и това е глобалната концепция - след стотина години да няма изобщо граници.

- Това е добрата страна, а лошата?

- Как да реагираме. Да му дадем ли медал на оня австрийски професор, който преди десетина години каза да махнем кирилицата, че с нея не сме щели да стигнем доникъде. Добре, ама какво да правим 500 милиона, които ползваме още кирилицата? Дали да имаме българска идентичност и как да я запазим? След 30 години ще останем към 3 милиона българи. А и вече до такава степен са влезли чуждиците в езика ни, че вече не се разбираме какво си говорим.

- Вярващ ли сте?

- Опитвам се да спазвам човешките закони в Десетте Божи заповеди. Цивилизацията е вървяла напред, защото религията е била регулатор на живота. У всеки един от нас живее и ангелът, и дяволът, въпросът е кой ще вземе превес. Хармонията е основен принцип в дзенбудизма. Животът не е нито сив, нито бял, а многоцветен и затова е интересен. Всеки един миг трябва да се изживява и човек да надгражда.

- През 2009 г. станахте член на Ордена на рицарите тамплиери. Защо?

- Чувствах необходимост. Мисля, че е време да се затегнат редиците на духовно равнище. Проповядваме икуменическото право, според което религиите не трябва да се противопоставят, а да се обединят, защото Бог е един с различни имена. Виждате, че мултиетническият модел в България никога не е създавал проблеми, напротив, хората живеят в мир.

- Но тук проблемът е генерален - нарушен е канонът, как папата ще бъде равен на Бога?

- Тайните общества, исторически погледнато, не правят нищо друго, освен да пазят тайните на познанието. А познанието, отивайки у недобронамерени, започва да действа с обратен знак. Когато обясниш нещата, е много по-лесно да се върви напред. Ето, сега се борим за връщане на предмета религия в училищата.

- Коя е вашата молитва?

- Рицарите имаме много важна: “Не нам, а на твоето име слава дай.” Така че, ако човек погледне към себе си като познание и се смири, ще се стреми да прави хубаво всеки ден.

- Трябва ли да имаме автоцензура?

- Разбира се. Даже и в изкуството сега виждате какво се случва - всеки певец има право да записва каквото си иска, всеки журналист - да пише за всичко. Но докъде ще стигнем, ако няма автоконтрол - всичко става порнография, която води надолу. Защото и една песен, и картина, и медия освен информативен трябва да носят духовен и възпитателен характер.

- Накъде отива българската музика?

- Тя е уникална, но ако не удържи самобитността си, а продължава да следва жалките примерчета на лесното - някакви комплоти на най-различни стилове, няма да впечатлим никого и ще я удавим в посредствеността. В Гърция, Испания, Франция, Италия музиката е лицето на нацията. Ние нямаме национална доктрина за идентичност. Но се изживяваме все космополити и големи индивидуалисти и всеки иска да направи нещо странно. А имаме уникален музикален материал. Милчо Левиев стана популярен в Америка с това, че правеше аранжименти на наши народни парчета в неравноделни ритми, които никой друг не би могъл да измисли.

- Сега къде може да се слуша Орлин Горанов.

- На първо четене утре самостоятелен концерт в "Аполония".
С Орлин Горанов разговаря Николай Москов, 24chasa.bg