Премиерът на Унгария Виктор Орбан е най-добър, когато защитава суверенитета на нацията си срещу посегателство, било то от либералния прогресивизъм на Джордж Сорос или от опитите за налагане на покорство от Европейския съюз.

Той обаче е най-лош, когато се намесва в самоопределението на други суверенни национални държави около неговата.

Повечето ще признаят - макар и на много места само с неохота - че Орбан е спечелил интелектуалния спор относно масовата миграция. Политиката на отворените врати, въплътена от германския канцлер Ангела Меркел, е дискредитирана като грешка.

Навсякъде в Европа - от президента на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер до френския президент Еманюел Макрон - както реториката, така и политическите решения по въпросите на имиграцията се отклониха от политиката на отворените врати, която Меркел и елитите на ЕС подкрепиха по време на миграционната криза през 2015 г.

Както видяхме на неотдавнашните избори в Австрия и Чехия, кандидатите и партиите, които споделят смесицата от популизъм, евроскептицизъм и непримиримата защита на националния суверенитет, победиха установените политици.
Самата Меркел се представи зле на изборите миналия месец. Парламентарното представителство на нейния съюз между Християндемократическия съюз (ХДС) и Християнсоциалния съюз (ХСС) в Бавария спадна от 311 места в Бундестага и 41,5% подкрепа на предходните избори до 246 места и 32,9% подкрепа сега.

Меркел вероятно ще остане канцлер при нова коалиция, но тя е слаба.

Партията ФИДЕС на Орбан изглежда оптимистична преди предстоящите следващата пролет избори. Ако остане министър-председател, той трябва да има потенциални съюзници не само в Австрия и Чехия, но и в Словакия и Полша.

Но за съжаление, Орбан породи неприятности с Украйна и Румъния.

Какъв е проблемът? Можете да го наречете с много различни имена - права на малцинствата, мултикултурализъм, разнообразието - но някои биха казали, че граничи с "иредентизъм". Британската енциклопедия описва иредентизма като "териториално искане, основаващо се на национална, етническа или историческа основа".

Унгария загуби голяма част от територията и гражданите си през миналия век, първо по договора от Трианон през 1920 г. и след Втората световна война.

Без да навлизаме много в историята, днешната ситуация е, че в Украйна живеят около 156 000 унгарци (или етнически унгарци) и около 1,5 млн. в много по-малката държава Румъния, с разпокъсани общности в други държави като Сърбия, Хърватия и Словакия.

Проблемът? Украйна прие миналия месец закон, който изисква в повечето украински средни училища да се преподава на украински език. Тя позволява на децата да се обучават на други езици в началното училище, но ги пренасочва към украински в средното училище.

Това ще засегне етническите унгарски деца, живеещи в Украйна, много от които според доклади не говорят гладко унгарски. За да протестира срещу тази политика, Орбан призова европейските външни министри по-рано този месец да преразгледат споразумението за партньорство на ЕС с Украйна.

Унгарците наистина мразят, когато неунгарците им казват "преодолейте го" и няма да правим това тук. Но този нов украински закон изглежда има разумен подход.

Страната има правото да насърчава единството си, а езикът е най-добрия начин да се прави това. Ако правителството третира различни етнически общности като граждани втора класа, разбира се, на това трябва да има противопоставяне и заклеймяване на международната сцена.
Украйна вероятно е много по-загрижена за присъствието на повече от 8 милиона етнически руснаци - и 14 милиона, чийто майчин език е руски - в рамките на границите си, отколкото от 156 000 унгарци, особено след като руският президент Владимир Путин ги използва като извинение за война с Украйна.
Като се имат предвид геополитическите залози, заплахата Унгария да провали отношенията на Украйна със Запада, ако не се отмени нейният езиков закон, е в най-добрия случай неприлична.

Правителството на Орбан също така налага дългосрочни проблеми, опитвайки се да привлече много по-голямата група етнически унгарци в Румъния, най-вече в Трансилвания, да приемат двойно гражданство и да се регистрират, за да гласуват на изборите следващата година в Унгария.
Будапеща също иска тези същите етнически унгарци да гласуват и в Румъния - за партията Демократичен алианс на унгарците в Румъния (ДАУР), която представлява унгарското малцинство.

Това са проблемите, към които Западът се е отнасял внимателно, като е разрешил двойни националности - процес, който е много по-напреднал в Европа, отколкото в САЩ
Европа е пълна с тези случаи. Има говорещи каталунски и баски от двете страни на испанско-френската граница, говорещи галисийски в Португалия, говорещи немски във Франция - и ако всички държави биха направили на въпрос съществуването на тези групи, това ще бъде безкрайна история.

Ние, американците, просто можахме да кръстосаме ръцете си и да благодарим на щастливите ни звезди, че нямаме тази история, но главната цел на външната политика на САЩ е стабилна Европа. Имаме интерес да видим тези напрежения да изчезват.

Орбан разбира силата на езика и етническата идентичност твърде добре, което очевидно е причината, поради която той иска говорещите унгарски да поддържат силните си емоционални връзки с "родината".

Той наскоро каза на интервюиращ го, че автономията на унгарскоговорещите региони в съседните страни "е много оспорвана цел, но унгарците нямат нито средства, нито възможност да се откажат от нея".

Очевидно възниква въпросът: Очаква ли той земите, които Унгария е загубила, да се върнат в някакъв бъдещ момент? Това е въпрос, който, без съмнение, мнозина задават в Букурещ, Киев и други близки столици.

Орбан трябва да добави дипломация към уменията си и да предложи начини, по които интересите на етническите малцинства в региона да бъдат защитени, като същевременно се вземе предвид интересът на националното правителство към единството.

Орбан говори за мнозина в Европа, които виждат своята съдба като континент от силни и уверени суверенни национални държави. Но бидейки в плен на тежестта на миналото сега заплашва да подкопае тази съдба. /БГНЕС
------------
Майк Гонсалес, опитен кореспондент по въпросите на Азия, Европа и Латинска Америка, който е работил в администрацията на Джордж У. Буш, най-напред в Комисията по ценните книжа и фондовите борси, а след това в Държавния департамент. Анализът е публикуван в сп. „Нюзуик“.