Смъртта на израелския премиер Ицхак Рабин на 4 ноември 1995 г. унищожи надеждата за помирение между израелци и палестинци. Три десетилетия по-късно никой не е успял да запълни “празнината на политическа смелост”, която смъртта му остави, пише Офер Бронщайн, бивш съветник на Рабин по времето на преговорите в Осло.  Днес той е президент на Международния форум за мир и помирение в Близкия изток. По думите му, убийството на Ицхак Рабин все още преследва Израел 30 години по-късно. Днес "в центъра на израелското правителство са фигури, които чрез провокативна реторика демонизираха Рабин, смятаха го за “предател” и гледаха, без нищо да кажат, как тази омраза се разпространява. Тяхната изборна победа е окончателната победа на убиеца (...) Това е доказателството, че призракът на ноември 1995 г. никога не е бил прогонен. Той е обзел кулоарите на властта и неговата сянка се разпростира заплашително над бъдещето на Израел и целия Близък изток", пише Офер Бронщайн във "Фигаро".

На 4 ноември 1995 г. една ръка, водена от фанатизъм, подхранван вътре в собствения ѝ народ, натисна спусъка. Ицхак Рабин, войникът превърнал се в пионер на мира, падна. Неговият убиец Игал Амир не се целеше само в човек: той се прицелваше в процес, идея, в слабата надежда за помирение. Днес, близо три десетилетия по-късно, се налага една горчива и болезнена истина: убиецът спечели победа.

Лично аз бях там. Не бях само зрител. Бях един от организаторите на тази огромна демонстрация на 4 ноември, която предшестваше изстрела. Бяхме я нарекли “Да на мира, не на насилието”. Спомням си съмненията на Рабин до последната минута: “А ако не сме достатъчно многобройни?”. Отговорът беше приливна вълна. 200 000 свидетели на радостта му. Все още виждам усмивката му, срамежлива, недоверчива, докато оглеждаше това море от човешки лица. Той стискаше листа с думите на Шир ЛаШалом (Песента на мира), които не знаеше наизуст, като дете, държащо съкровище.

Бяхме 200 000 свидетели на надеждата, която той въплъщаваше, на това лудо и красиво убеждение, че там, на асфалта на Тел Авив, се ражда различно, по-добро бъдеще. Това не беше тълпа; това беше нация, избираща съдбата си. И тази мечта, това колективно обещание, беше разрушена от куршума на неговия убиец и онези, които го изпратиха.

Едно политическо убийство е повече от престъпление. То е земетресение, което променя хода на историята. То не просто премахва един лидер. Куршумът, който прониза Рабин, смаза надеждата, политическия и граждански устрем; вкара отрова на недоверие и страх в израелското тяло; и подари стратегическа победа на онези, които преуспяваха в конфликта и от двете страни, израелци и палестинци, хранейки се от невежеството и бедността.

Аз съм сред многото, които са уверени в едно: ако Рабин беше жив, мирът щеше да е възможен. Това не беше утопия, а осезаема възможност. Арафат го беше нарекъл “мир на смелите”. Първите му думи след обявяването на смъртта му бяха: “Няма да има повече мир”.

Офер Бронщтайн (вдясно) с премиера Ицхак Рабин в началото на 90-те години

И все пак, доста преди Авраамовите споразумения, Рабин подписа мирни споразумения с Йордания, установи дипломатически отношения с Мароко, Мавритания, Тунис, Обединените арабски емирства и Катар. Той въплъщаваше авторитет, за който никой друг след него не можеше да претендира. Героичен войник, той имаше легитимността да прави болезнени компромиси, които десницата не можеше да предложи и които левицата, отслабена след него, никога повече не посмя да поиска. Неговата смърт създаде вакуум в лидерството, празнота на политическа смелост.

Нашата болка, тази на моето поколение, организаторите и активистите от онази вечер на 4 ноември, днес е съживена от чувство за непоносимо предателство. Свидетели сме на отравянето на умовете и днес виждаме тази “отрова” да управлява Израел.

Най-дълбоката рана се крие в сегашния политически пейзаж. Днес са на власт онези, които в най-крайните редици на десницата и на националното религиозно, месианско движение създадоха токсичната екосистема, която легитимира убийството. В центъра на израелското правителство са фигури, които чрез провокативна реторика демонизираха Рабин, смятаха го за “предател” и гледаха, без нищо да кажат, как тази омраза се разпространява.

Тяхната изборна победа е окончателната победа на убиеца. Тя означава, че идеологията, която оправдаваше цареубийството, вече не е маргинална. Това е нормализация на екстремизма, което за нас, които бяхме там онази вечер, е шамар за паметта на всяко едно от онези 200 000 лица и толкова много други, които вярваха в по-добро бъдеще.

Тази ситуация представлява дълбока опасност. За Израел тя разяжда демократичните основи на държавата. Страна, в която политическото насилие се възнаграждава с власт, е страна в опасност. Тя погребва решението за две държави, единственото все още жизнеспособно за запазване на еврейския и демократичен характер на Израел, и проправя пътя за бъдеща двунационална държава, белязана от постоянен конфликт и апартейд. За евреите да виждат триумфа на наследниците на убийството е предателство на еврейските ценности на справедливост и на “Tikoun Olam” (поправяне на света). Това е победата на братоубийствената война над диалога, това е краят на хуманистичните и универсални еврейски ценности, които са и мои. За Близкия изток Израел, затворен в логиката на едностранна конфронтация, е фактор за регионална и световна дестабилизация. Той увековечава цикъл на насилие, който далеч надхвърля неговите граници.

Лидерът на ООП Ясер Арафат и Ицхак Рабин по време среща в Казабланка, 1994 г. 

Паметта за Ицхак Рабин и онази нощ на 4 ноември не трябва да бъде само ежегодна церемония. Тя би трябвало да бъде болезнено напомняне за изоставения път. За нас, организаторите, 200 000 свидетели на неговата радост и надежда, да виждаме как онези, които вчера крещяха от омраза, днес управляват страната е пареща болка. Това е доказателството, че призракът на ноември 1995 г. никога не е бил прогонен. Той е обзел кулоарите на властта и неговата сянка се разпростира заплашително над бъдещето на Израел и целия Близък изток. Победата на убиеца е безшумна, но за нас тя отеква в оглушителната тишина, оставена от куршума, който уби надеждата ни и промени съдбата на една нация.

Двеста хиляди бяхме онези, които го видяха да се усмихва. Днес сме милиони онези, които скърбят за това, което той се опита да изгради и все още търсят гласа, пътя на надеждата. Загубихме една битка, трябва да спечелим войната за мир.

Източник: "Фигаро"

Превод от френски: Галя Дачкова