Медиите се „хранят“ от трагедии. Статистиките са категорични – това се чете, гледа се, защото се търси от аудиторията.

Смъртта, загубата, скръбта и траура са лични за близките на хората, които вече ги няма. За останалите... едни са по-чувствителни и преживяват чуждата болка и трагедия, други са по-дебелокожи и не трепват. Има и претръпнали, за които смъртта е част от ежедневната им работа.

Хора загиват всеки ден. Особено в катастрофи. Това обаче се счита за „нормално“. Защо? Защото е ежедневие. Хора загиват на работа при трудови злополуки. Неотдавна във Варна токов удар погуби техник от кабелен оператор. Летовници се давят в морето. Съвсем скоро така завинаги си замина Варненският и Великопреславски митрополит д-р Кирил. Това беше „новина“ и имаше ден за траур. Удавиха се и още немалко хора. През зимата беше обявен ден за траур в памет на самозапалилия се Пламен Горанов. След самозапалване починаха и още хора. Преди време имаше национален траур в памет на мъже, които бяха спасили деца от удавяне, но самите те загинаха. Преди година за жертвите на атентата в Бургас. Още по-отдавна – за българските войници, които бяха убити в Ирак. Списъкът е безкраен...

Какво е денят за национален траур – ден за минимална съпричастност към близките на загиналите от страна на обществото. Какво е отношението на обществото към националния траур? Лекомислено! Не може така - или ще е траур или няма да е. Може ли да има почти траур? Или по-точно – почти да няма траур? Това е половинчато, това е лицемерно. Това се случва.

Драмата в мина „Ораново“ беше дълга и мъчителна. Аудиторията я попиваше настървено от новините. Към денят на траур няма такова настървение. Хората бързат да прогонят мисълта за трагедията, чувстват се гузно, че си вършат ежедневните неща, докато близките на загиналите страдат. Но това е само за миг. Понякога се опитват да осъзнаят и осмислят какво се е случило и защо. Това също е за кратко и обикновено не се получава. После забравят и траурът остава само за близките. 

В същото време всеки ден хората се съгласяват с всякакви нередности, всеки ден ги приемат и не правят нищо, за да променят реалността. И така до следващата смърт по новините.

„На мен няма да ми се случи“ или „Това е нещо, което се случва на другите.“ Познато ви е, нали!

Даниел Русинов