Джонатан Суон и Маги Хаберман, репортери на "Ню Йорк таймс" в Белия дом

В поредица от срещи в Situation Room президентът Доналд Тръмп претегля инстинктите си срещу сериозните опасения на своя вицепрезидент и песимистичните оценки на разузнаването, преди да вземе съдбоносното решение да се присъедини към Израел в атака срещу Иран.

Решението е силно повлияно от презентация на израелския премиер Бенямин Нетаняху през февруари, която поставя началото на интензивни обсъждания в Белия дом. На 11 февруари Нетаняху пристига дискретно, извън вниманието на медиите, за среща с Тръмп и най-близкия му екип. В строго секретна обстановка, рядко използвана за срещи с чуждестранни лидери, той представя аргументите си в Situation Room, подкрепен от висши представители на израелското разузнаване и армията.

Нетаняху описва Иран като държава, достигнала момент, в който смяната на режима е възможна. Според него иранската ракетна програма може да бъде унищожена в рамките на седмици, рискът от сериозен ответен удар е ограничен, а вътрешното недоволство може да прерасне в масови протести, които да доведат до падането на режима. В един момент на Тръмп е показано видео с потенциални бъдещи лидери на Иран, сред които и Реза Пахлави, синът на последния шах.

Презентацията прави силно впечатление на американския президент. „Звучи добре“, казва той на Нетаняху — реплика, която израелската страна възприема като сигнал за предстоящо одобрение на съвместна операция.

Давид Барнеа, директор на „Мосад“ и Бенямин Нетаняху, заедно с израелски военни представители участваха в ключовата среща с Доналд Тръмп в Situation Room на Белия дом.

Още на следващия ден американските разузнавателни служби представят собствен анализ. Те приемат, че е възможно да бъдат елиминирани ключови фигури от иранското ръководство и да бъде отслабен военният капацитет на страната, но определят като нереалистични прогнозите за вътрешно въстание и бърза смяна на режима. Директорът на ЦРУ Джон Ратклиф описва тези сценарии като „фарс“, а държавният секретар Марко Рубио ги обобщава още по-рязко.

Въпреки това Тръмп не променя основната си нагласа. За него въпросът за смяната на режима не е решаващ фактор при вземането на решение за военна намеса. Той остава фокусиран върху възможността да бъде нанесен бърз и решителен удар срещу иранското ръководство и военна инфраструктура.

Вътре в администрацията се очертава ясно разделение. Най-сериозният противник на войната е вицепрезидентът Джей Ди Ванс, който предупреждава, че подобен конфликт може да доведе до регионален хаос, огромни човешки загуби и политически последици за самия Тръмп. Той вижда войната като отклонение от обещанието за край на „безкрайните войни“ и като риск за разпадане на политическата коалиция на президента.

Други фигури заемат по-умерени позиции, предпочитайки продължаване на натиска върху Иран без пряка военна ескалация, докато министърът на отбраната е сред най-силните привърженици на военна операция. Военните също предупреждават за сериозни рискове — изчерпване на боеприпаси, трудности при осигуряване на Ормузкия проток и възможност за разрастване на конфликта. Тръмп обаче остава убеден, че войната ще бъде кратка и успешна.

В края на февруари се появява нова разузнавателна информация, която ускорява процеса. Иранското ръководство предстои да се събере на едно място — рядка възможност за удар срещу върха на режима. В същото време дипломатическите усилия се провалят, а преговорите не дават резултат.

На 26 февруари се провежда финалната среща в Situation Room. Всички участници вече са изложили позициите си. Ванс отново изразява несъгласие, но заявява, че ще подкрепи решението на президента. Останалите съветници, макар и с резерви, оставят окончателния избор в ръцете на Тръмп.

„Мисля, че трябва да го направим“, казва президентът.

На следващия ден, от борда на Air Force One, той дава окончателната заповед: „Операция Epic Fury е одобрена. Без отмяна. Успех.“

Източник: The New York Times

Превод: "Гласове"