Два и половина месеца преди президентските избори въпросът за това кой ще се изправи срещу Георги Първанов продължава да виси във въздуха.

Същинската интрига - Първанов срещу Борисов - като че ли отпадна заради заявеното намерение на столичния кмет да не участва в изборите.

Последва още един отказ - този на Петър Стоянов, което поставя СДС, а и десните сили като цяло в
деликатната ситуация
да приемат ли кандидатурата на Неделчо Беронов, или отсега да се примирят с победата на Първанов.
Много по-важен дебат за опозицията се оказа въпросът - чий кандидат е Георги Първанов?
Опитът, от една страна, да се внуши, че Неделчо Беронов е истински независим, а Първанов е лицемер и крие истинската си БСП същност, издава не само безсилие, но и завист. Защото за БСП се оказа, че това няма значение, докато „независимостта" на Беронов, посочен от ДСБ и подкрепен с отказа от участие на Стоянов от СДС, стана повод за ново напрежение между така наречените десни сили.

Докато на Беронов му предстои труден разговор с дясното за опознаването му, Първанов приключи разговора със своите.

Той каза каквото имаше на левите, за да нямат съмнение от коя страна тупти сърцето му, по израза на Станишев. Оттук нататък неговите послания ще бъдат национални и отправени към всички български граждани, а не към определена част на левия политически сектор.

За БСП няма значение чий кандидат е Първанов, защото той има зад гърба си цял мандат. Той му позволява както на социалистите, така и на останалите граждани да знаят какво е отношението му към една или друга партия, дали е пристрастен, когато става дума за национален интерес, дали мълчи, когато „неговите" грешат, и дали злорадства, когато „чуждите" страдат.

Вярно е, че според данните от социологическите проучвания четирима от всеки пет социалисти предпочитат Първанов да е кандидат на левицата. В същото време за нищо на света не биха се отказали да гласуват за него, ако той е издигнат от инициативен комитет. Така че
особена драма няма.

Такава обаче може да настъпи, ако на твърди привърженици на други партии, които харесват Първанов, им се наложи да гласуват за кандидат на БСП. В същото време непрекъснатото натякване, че Беронов е десен и такъв ще си остане, не може да му донесе нищо извън и без това опоскания десен електорат. Нещо повече, десните могат да станат за резил, ако друг кандидат, например Волен Сидеров или (о, Боже) кандидатът на НДСВ, задмине техния „обединен" кандидат и по някакво чудо стигне до балотаж. Тогава от десните сили ще остане едно почти нищо, тоест Костов. Което може би е и замисълът на операцията с Беронов.

И на децата беше ясно, че единственият десен политик с шанс на теория да се изправи срещу Първанов е Петър Стоянов. С минимален шанс за успех, но със сигурност с потенциал да стигне до балотаж. Сега този шанс е пропилян.

Разбира се, няма предварително спечелени избори. Петър Стоянов знае най-добре това, но го знае и Георги Първанов, защото и той бе пряк участник в драмата на десните преди 5 години. Но каквото и да се случи, дори и най-голямото чудо, на предстоящите президентски избори, Първанов няма начин да загуби от Беронов. Защото това, че той е обединен десен кандидат, хората ще научат едва месец и половина преди изборите, тъй като
август е мъртъв за политика

Това, че Беронов е наистина десен кандидат, хората могат да проследят от действията и думите на десните лидери. Но ако се промъкне фраза от вида на „ще гласуваме с отвращение", пред урните ще се изсипят минимално количество десни избиратели.

С други думи, можем да поздравим един човек с успех. Това е Иван Костов. В крайна сметка той постигна онова, което беше замислил - разгрома на дясното.
Юрий Асланов
в-к “Труд”, 31 юли 2006г.