"Участието в антируска коалиция за трети път в рамките на два века не може да бъде случайно. Особено след шестите по ред избори", пише "Взгляд"

Какво се случва в България от гледна точка на някогашните ни първи приятели и сегашни геополитически врагове? Представяме ви анализа на журналиста Дмитрий Бавирин от руското издание "Взгляд". Статията е публикувана в четвъртък, в 10:30 ч. наше време време - половин час преди и ИТН да върне третият мандат на президента Румен Радев и така окончателно да стане ясно, че преговорите между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ са неуспешни, а това означава, че ще гласуваме на нови предсрочни парламентарни избори.

Статията в авторитетното в Русия издание е озаглавена: "Дадоха шанс на българите да сложат край на русофобията".

Ето и пълният текст:

Ако нивото на демокрация се измерваше с честотата на изборите, то най-много демокрация днес щеше да има в България. Там избират нова власт средно на шест месеца - на републиката ѝ предстоят шестите парламентарни избори за период от три години. Все още това не е сигурно, но е най-вероятното: проевропейските русофоби нагло прецакаха проамериканските русофоби, което теоретично дава шанс за властта на онези, които все още не са русофоби.

Ситуацията (която самите българи възприемат не като триумф на демокрацията, а като хаотична бъркотия) възникна, защото настоящата палитра от политически сили не се вписва в законните рамките за формиране на властта. Нито един от възможните съюзи няма мнозинство, а самите съюзи са съставени не толкова на идеологически принцип, колкото на личностен, когато непримирими врагове се сближават заради политическите си възгледи.

Подобно на много от държавите в ЕС и в България властта е предоставена на премиера и правителството, чиито решения трябва да бъдат утвърдени от коалициите в парламента - Народното събрание. След всеки нови избори в Народното събрание създават кръстоски от таралеж и змия - сгодяват дори антагонистични една на друга партии, но тяхното потомство - управляващата коалиция, както често се случва с такива хибриди, не оцелява дълго.

Когато тази задълбочила се криза се припокри с началото на Специалната военна операция* и новата студена война, българските проблеми престанаха да са само български - Западът се намеси в събитията

Заради излаза на Черно море на България беше отредена важна роля в снабдяването на Украйна и заради значимите арсенали с оръжие съветско производство, което украинските въоръжени сили умееха да използват. На оперативното предаване на тези запаси от оръжия на Киев пречеше неустойчивата властова конструкция и противодействието на онези сили, които не харесват самата идея да се снабдява с оръжие Украйна, което е "чупене на последните стомни" с Русия (такива сили са преди всичко социалистите и националистите от партия "Възраждане").

На последните предсрочни избори - петите от 2021 година насам - в парламента се озоваха не онези хора, които са в състояние да работят заедно. С много по-голямо удоволствие те биха се били един с друг, даже биха се налагали по физиономиите, но по-големите другари от Брюксел, с известна доза участие и на Вашингтон, ги стиснаха за яката и им наредиха да се договорят, защото на карта беше поставено противопоставянето срещу Русия, а българските симпатии и антипатии не вълнуват никого от сериозните хора.

Правителството, ръководило държавата до този момент, се крепеше на няколко партии, основни от които са две. Първата  - ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България) е водена от Бойко Борисов. Той е дълги години премиер на страната, бивш военен, отявлен русофоб (превърна се в такъв далеч преди разпадането на отношенията между Руската федерация и ЕС), симпатизира на САЩ,  а освен това, според мнението на мнозина българи, е корумпиран чиновник и мафиот. Началото на политическата криза в страната започна именно след неговото дългогодишно управление.

Втората партия - "ПП" (Продължаваме промяната) на Кирил Петков, е създадена около идеята да бъде отстранен Борисов от властта, да се направят антикорупционни чистки и реформи "за благото на хората", които да са лишени от идеологическа окраска. Обаче "правителството на технократите" на Петков се оказа също и правителство на изметта: премиерът и близки до него министри организираха схема за изпращане на оръжия на въоръжените сили на Украйна (ВСУ), която осъществяваха тайно от колегите си и въпреки мнението на повечето българи.

За разлика от Борисов, Петков не е толкова ярко изразен русофоб, но това дори е по-лошо, защото заблуждава. Прагматизмът на момчето-отличник, когото много обичат еврокомисарите, постигна желани резултати - организиране на схема за изпращане на оръжия в Украйна, без да се стига до характерната за Борисов истерия да се стори същото "на всяка цена". 

Тези двамата - Борисов и Петков - искрено се ненавиждат, но от гледна точка на външнополитическата ориентация и двамата са "западняци", затова и се подчиниха на заповедта на по-високопоставените приятели да се сдружат. Компромисът беше формулиран така, че нито Петков, нито Борисов да се върнат в премиерското кресло, а самият пост ще бъде заеман на ротационен принцип: девет месеца управлява човек от едната партия, а след това - от другата.

Така начело на правителството застана физикохимикът Николай Денков, представляващ "ПП", а негов заместник и външен министър стана Мария Габриел от ГЕРБ. Тяхното правителство най-накрая се избави от всички формалности, свързани с доставките на оръжие за Украйна, и през март 2024 г., след дълги протакания, към Украйна потегли първият ешалон с бронетранспортьори. Междувременно отредените на Денков девет месеца изтекоха, но Габриел неочаквано за себе си разбра, че няма да ѝ позволят да се премести в премиерското кресло - партията "ПП" се отметна от предишните договорки и не се вписа в "замянката".

Тоест, хората на Борисов просто бяха предадени, когато беше решен важият за ЕС и НАТО проблем с оръжията. Подла постъпка в стила на Петков, но ГЕРБ изобщо не са онези политици, които да бъдат съжалявани.

"ПП" опитват да представят нещата така, все едно хората на Борисов са възпрепятствали антикорупцинните реформи - би било странно, ако не им се противопоставят, отчитайки мафиотско-олигархичния характер на неговото управление. Както и да е - това са детайли, касаещи само българите, както и нещата около течащата в момента процедура с опитите да се сформира правителство, без да се стига до нови избори.

Ще има най-малко още два опита. Единият със сигурност ще се провали по желание на Петков, който сам ще се оттегли, а вторият на 99% няма да успее, тъй като нито една друга партия не може да сформира коалиция около себе си, стига преговорите в парламента да не родят някакво особено чудовище на хибридизацията, което така и така няма да живее дълго. Затова на българите отново им предстои да гласуват на избори и да пренаредят картите във вече изтърканата и омръзналата на всички колода с политически типове, а на местните врачки - да гадаят кой ще е цар - "каро" финансистът Петков или "пиката" офицер Борисов.

Звучи съмнително, че това ще изведе държавата от порочния кръг, при това под порочен кръг трябва да се разбира не бъркотията с редовно провеждани преизбирания, а фактът, че всяко ново правителство се подчинява на волята на Брюксел.

Ако се разгледат социологическите допитвания, сиреч - мнението на народа, България трябва да се наряжда в ЕС до други държави като Унгария и Словакия, чиито правителства заеха позиции на твърд неутралитет, не оказват военна помощ на Киев и критикуват антируските санкции като ги опредялт като "изстрел в собствения крак". Идеологически те не си приличат - унгарският премиер Виктор Орбан е по-скоро десен националист, а словашкият му колега Робърт Фицо - ляв консерватор, но и двамата са ориентирани към защита на националните интереси, които включват запазване на сътрудничеството с Русия - обхващащо много сфери, благодарение на съветския период.

В България такава национално ориентирана партия, която при това да е водена от опитен и харизматичен лидер, може да се смята, че няма. Националистическото "Възраждане" е твърде радикално, за да може да претендира за ролята на водеща сила, а някога влиятелните социалисти, които са партия-наследник на комунистическия период и са умерено русофилски настроени, си имат своя вътрешна криза, а и отдавна са разочаровали електората си.

Дори някои етнически руснаци, получили българско гражданство, но запазили връзки с родината си и са крайно огорчени от русофобската политика на властите, не искат да гласуват за социалистите, защото не вярват, че те са в състояние да решат многобройните вътрешни проблеми в страната.

Формално, обаче, оттеглянето на правителството на Денков и новите избори са шанс за българите да се откажат от саморазрушаващата ги политика на въвличане в конфликт с Русия. Отсега е ясно, че нищо такова няма да се случи, но този шанс занулява възможността в бъдеще да се използват оправдания от типа на "нямаше какво да променим" и "народът всъщност беше против".

Русофилските настроения у мнозинството българи не струват нищо, ако те позволяват властта да се прехвърля от едни русофоби към други. Украинците са ясни - за тях изборите са отменени, а президентът Владимир Зеленски е вече диктатор. Българите обаче са уж в демократична държава, съдейки по броя на изборите, така че имат възможност по унгарско-словашкия пример да се опазят от въвличане в украинската авантюра.

Не може да бъде случайност трето за два века участите в антируска коалиция. Още повече - след шест поредни избори.

Нещо все пак не е наред с тези "братя" българи.

Дмитрий Бавирин, "Взгляд"

* Така в Русия наричат войната с Украйна - бел.ред.