От списание "Жената днес" ми поръчаха да направя едно от най-интересните изследвания в живота ми: дали българинът вярва в магии, в прераждане на души, в диалог с мъртвите и т.н.
Не ме изненада централният резултат: жената "днес" подобно на жената "вчера" (както и сигурно жената "утре") вярва в отвъдното и магическото решително повече от мъжа.

Друго ме учуди: младите вярват в магията повече от възрастните. И - нота бене - образованието не е фактор! Не влияе тук.
Дошли са, значи, съвсем, съвсем други времена.
Впрочем, понеже няма безсмъртни, то няма изобщо нито един човек, който никак, нито за секунда да не е трепнал пред мисълта за отвъдното.
Никой от нас не може искрено да каже за себе си, че не е изпитвал поне за момент ужас от (а значи и някаква вяра във) наличието в света на тайни, сакрални, над-човешки връзки и закономерности.
Който казва "не вярвам в магия", не говори за липсата на нещо в душата си, а обратно: констатира някакво преодоляване, някаква своя победа вътре в самия себе си.

Но отказът от "магиите" не е индивидуална придобивка: ако се върнем 1000 години назад, ще видим, че просто всички хора без изключение знаят, че магии, чудеса, има. Науката, просвещението, модерността са онази сила, която разбива това, силата, която подхожда критично към знанието, която не допуска в своите енциклопедии нищо, без предварително и строго да попита "Откъде знаеш?!"
Излиза куриоз: науката никога не е била толкова силна и практически полезна, колкото е сега. Но нещо в науката е фалирало, щом образовани, млади хора й отказват доверие в главното: че истината е само строго провереното и измереното.
Констатираме масов пост-научен мироглед и то даже у професионални учени.

Защо ли?
Първото, за което трябва да се сетим, е, че науката от завоевание на човешкия дух се е превърнала във вид власт и то в херметичен вид власт. Големият съвременен учен изобщо не е в класическата поза на "Слушайте, хора, ще ви докажа, че сме произлезли от маймуни!". Той, този учен, сега говори за кварки и супер-струни: неща, принципно невъобразими и неразбираеми освен на езика на математиката. И съответно в душата ни настъпва не вълнението "дали сме маймуни всъщност", а много по-различното: дали тези хора са мошеници или може да им се вярва. Последното е по-лесно, защото учените успяват да измайсторят нови, полезни предмети: например метални кутии, които обикалят земното кълбо и не падат като камъни. Тоест "вярата в науката" е подменена радикално с "вяра в учените", във властта. Вярвам не в някаква картина на света, която за мен е съществена, а вярвам, че някакви власти знаят нещо и ми мислят доброто.
Но това води до огромен дефицит: не може човек да няма картина за света!
Но ако това е дефект - обратната болест е още по-фатална. Каква мирогледна точка все пак дава съвременната наука на мене, обикновения човек? Какво ми казва по най-деликатния въпрос - за мен самия; къде ме вписва?
Например преди 20 поколения тя ми дава адрес: Земята, около която се върти Слънце, а също планети и звезди. По-късно ми променя мястото: ти живееш на Земята, която се върти около звезда.

Какво обаче тя казва на сегашното поколение: къде сме ние? Някъде. В нещо голямо, за което със сигурност не знаем колко е голямо, каква му е формата, има ли нещо Друго, освен него и т.н.
Не само не знаем къде сме във Вселената. Нямаме ни най-малка представа какво казваме, когато произнасяме "Вселена"!
Проблемът обаче изобщо не е в ограниченото ни познание.
(Което би било позната ситуация.) Защото в подсъзнанието ни с огнени букви се изписва нещо много просто и ясно: картината може да е всякаква, но сигурно е едно - това няма нищо общо с мен, това не е свят, правен за мен, очакващ мен, очакващ от мен...
Науката не просто има затруднение с адресната ми регистрация (т.е. локализацията ми), тя чисто и просто ми казва, че съм сирак...
Какво пък: сегашната наука е излязла от магията; сетне на някакъв етап почти унищожава тази магия. Сега пък отново й разчиства място. Диалектика, т.е. магия...
Андрей Райчев
в-к “Сега”, 21 април 2004г.