На заседание на дискусионния клуб Валдай няколко седмици преди президентските избори в САЩ руският президент Владимир Путин направи интересен коментар. На въпрос дали е възможно да си представим военен съюз между Китай и Русия, Путин отговори: "Възможно е да си представим всичко ... Не сме си поставили тази цел. Но по принцип няма и да го изключваме (като възможност)", пише в статия на московския център "Карнеги" и The Moscow Times.

В продължение на много години Путин и висши руски служители - както и китайското ръководство - винаги са заявявали ясно, че никакъв съюз с Китай не е на дневен ред. Москва и Пекин добре осъзнават, че техните интереси не винаги съвпадат. Китай например не признава Абхазия или Южна Осетия като независими държави и официално счита Крим за част от Украйна. Русия от своя страна не признава претенциите на Китай към Южнокитайско море и се държи далеч от териториалните спорове на Китай. Нито една от страните не желае да влезе в голям конфликт заради интересите на партньора си.

Логичното обяснение за отказа на Путин този път да изключи военен съюз с Китай може да се крие не в отношенията на Русия с Китай, а със Запада.

Откакто Русия се насочи към Изтока след срива на отношенията й със Съединените щати и ЕС през 2014 г., Русия предприе важни стъпки за укрепване на партньорството си с Китай, като се фокусира основно върху икономиката и сигурността. Големи проекти като изграждането на тръбопровода "Силата на Сибир" и други енергийни предприятия почти удвоиха дела на китайската търговия в общия търговски оборот на Русия за по-малко от десетилетие: от 10% през 2013 г. до близо 18% през 2019 г. Военното сътрудничество също достигна ново ниво, като Русия продава най-новия си хардуер на Китай, като изтребители Су-35 и ракетни системи С-400, а двете страни проведоха съвместни военни учения във все по-голям мащаб и във все по-разрастващия се географски район, от Балтийско до Южнокитайско море.

Но ако за Русия, под санкциите от Запада, Китай се превръща във все по-важен партньор, който трудно ще бъде заменен, за Пекин Москва е лесно заменима, тъй като повечето от това, което търгува с Китай, може да бъде закупено и другаде. Дори ролята на руските оръжия ще намалява, докато китайските отбранителни технологии неизбежно напредват. Освен това санкциите на САЩ и ЕС постепенно карат Русия да зависи от Китай за стратегически граждански технологии, като 5G системи: въпреки че както европейските (като Ericsson и Nokia), така и китайските (Huawei и ZTE) решения присъстват на руския пазар, перспективата за нови санкции и съображения за национална сигурност правят от китайските компании фаворити.

Зависимостта на Русия от Китай все още не е достигнала критично ниво. В края на краищата, мисленето в Москва е, че ако по време на украинската криза през 2014 г. Русия може да се противопостави на своя основен партньор - ЕС - докато е силно зависима от европейските пазари, технологии и финанси, тогава Кремъл може да защитава своите интереси също толкова яростно в случай на проблем и с Китай. И докато Китай представлява по-малко от 20 процента от търговския оборот на Русия и дългът към китайските финансови институти е все още незначителен, тази оценка изглежда оправдана.

Но ако отношенията с ЕС и Съединените щати продължават да се влошават през следващите десет до петнадесет години и ролята на Китай като търговски партньор и източник на технологии продължава да расте, тогава Пекин може да се окаже със средства за натиск върху Москва. И ако през 2014 г. Кремъл поне имаше някаква алтернатива на Запада в Китай, в средата на 2030-те години може да няма алтернатива на Китай и Русия може да се окаже обвързана с тръбопроводи за единствения си клиент.

Освен това Москва не може да не забелязва, че през последните години Пекин все повече използва икономически оръжия като санкции, ембарго и мита, за да упражни натиск върху други страни, както се вижда от търговската война, която бушува в момента между Китай и Австралия.

Кремъл несъмнено сеи спомня как през 2011 г. Китайската национална петролна корпорация си осигури отстъпка от Роснефт и Транснефт по предварително договорен договор, като използва огромните дългове на руските държавни петролни компании към китайските банки и тяхното несигурно положение. Ако Китай можеше успешно да окаже натиск върху Русия през 2010 г., когато разликата между икономиките на двете страни беше по-малка, какво ще го спре да прави същото и през 2036 г.?

През последните години Москва се опита да използва въпроса за сближаването си с Пекин, за да изплаши Запада с перспективата за формиране на китайско-руски блок, с цел да го принуди да смекчи политиката си към Русия. Този подход започва да дава плодове с ЕС, както се вижда от интервюто на френския президент Еманюел Макрон пред "Икономист" миналата година и от живия интерес към китайско-руските отношения в Берлин и много други европейски столици. Но нито ЕС, нито отделни европейски държави, дори толкова силни като Германия и Франция, не могат да ограничат руско-китайското сближаване, без да координират усилията си със САЩ.

Отношението на САЩ към възникващата антанта между Москва и Пекин е смесено. По времето на американския президент Барак Обама много висши служители вярваха, че не се случва и че сближаването е неискрено, тъй като двете страни не си вярват и в Русия има опасения от китайска демографска експанзия в Далечния изток. Администрацията на Доналд Тръмп прие предизвикателството по-сериозно и дори забави идеята на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър за велик триъгълник на властта. Но опитите на САЩ да се позиционират на върха на триъгълника не донесоха нищо и действията на администрацията на Тръмп само укрепиха оста Русия-Китай.

Отговорът на нарастващата близост на Китай и Русия едва ли ще бъде приоритет за външнополитическия екип на Джо Байдън, но въпросът неизбежно ще възникне в дискусиите между неговия екип за национална сигурност.

Избраният президент смята Китай за "сериозен конкурент" на САЩ в битката за глобално лидерство, а Русия като "противник" и най-враждебната от големите сили, така че Вашингтон не може да пренебрегне отношенията между Пекин и Москва. Във всеки случай въпросът ще се обсъжда в Белия дом, тъй като новият екип планира да приоритизира възстановяването на отношенията със съюзниците на САЩ, а китайско-руските отношения са обект на нарастващо внимание в Берлин, Париж, Лондон, Токио и Сеул.

Ключова задача ще бъде да се разбере какво точно в сближаването между Москва и Пекин е нежелателно за САЩ и техните съюзници, кои аспекти Западът може да повлияе за собствените си цели и какви методи може да си позволи да използва за това.

Москва добре знае, че основното притеснение на САЩ е военното сближаване на Москва и Пекин, по-специално използването на руски технологии и адаптиране на руския опит в последните военни кампании за повишаване на потенциала на Китайската народноосвободителна армия.

Още по-тревожна перспектива е преходът от пакта за ненападение между Русия и Китай, който вече притиска САЩ и техните съюзници със съвместни военни операции като миналогодишния стратегически патрул с бомбардировачи в Североизточна Азия. Следващата стъпка може да бъде формирането на по-задълбочено партньорство в областта на сигурността, което все повече ще наподобява военен съюз. Вероятно неслучайно Путин засегна тази болезнена точка, по-специално в последните си коментари на събитието Валдай.

Основният проблем за САЩ и техните европейски съюзници е очертаването на реалистична стратегия, която да вземе предвид важността за всяко руско правителство да има добри отношения с Китай, настоящите западни санкции, ключови западни интереси като подкрепа за украинската териториална цялост и червените линии на Москва. За Кремъл ключовото предизвикателство е да не инвестира прекалено много в западните страхове за руско-китайско сближаване и да бъде в състояние да промени политиката си, за да стабилизира отношенията си със САЩ и Европа, като същевременно запази добри отношения с Пекин./news.bg