Изключително показателно е да се прочете книгата на Йенс Столтенберг за времето му като генерален секретар на НАТО. Британският вестник The Guardian публикува дълъг откъс от нея — и това, което той разкрива, е повече от тревожно.

Нулево стратегическо мислене и пълна липса на предвидливост

По собствените му думи, Столтенберг вярвал, че Хилари Клинтън ще спечели изборите в САЩ през 2016 г. въз основа на „интуицията си“ и бил „изненадан“, когато Доналд Тръмп побеждава.

Победата на Тръмп го направила „изключително тревожен“, защото, както той си спомня, „в телевизионно интервю в края на март [Тръмп] каза, че НАТО е остаряла организация“.

Помислете колко абсурдно е това. Столтенберг е генерален секретар на най-големия военен съюз в света, отговорен за сигурността на близо милиард души. САЩ осигуряват между 80 и 90% от бюджета на алианса. Предстоят избори с две възможни изхода – и единият кандидат публично нарича НАТО „остаряла“. И въпреки това той не прави никакви планове за евентуалната му победа, не се опитва да разбере мисленето му, а просто си казва, че „чувството му“ е, че Хилари ще победи. И когато това не се случва, той изпада в тревожност.

Това не е държавническо поведение – това е равнище на случаен зрител, който гледа CNN от дивана си. Абсолютна стратегическа некомпетентност.

Както казва поговорката: „Да управляваш означава да предвиждаш“. В този случай се оказва, че най-големият военен алианс на планетата изобщо не е бил управляван. Столтенберг сам признава това, сякаш е напълно нормално.

Европа – без план, без стратегия

От откъса ясно личи, че не само Столтенберг, а всички европейски лидери са били неподготвени и действащи единствено реактивно.

Той описва срещата на върха на НАТО през юли 2018 г., когато Тръмп заплашва да напусне не само срещата, но и самия алианс, ако останалите членове не увеличат незабавно военните си разходи.

Сцената, както я описва Столтенберг, е жалка: „бащата“ обявява, че може да спре издръжката, а „децата“ започват да се оправдават. Ангела Меркел му напомня, че германски войници умират в Афганистан „въпреки силната съпротива в страната ми, където мнозина питат какво общо има Афганистан с нас“. Датският премиер, с разтреперан глас, му казва, че „според населението си Дания е загубила повече войници в Афганистан от Съединените щати“.

Всички се надпреварват да уверяват „татко Тръмп“, че са добри деца. Емоционални молби, произтичащи от пълна зависимост. Няма никаква подготовка, никакъв стратегически отговор.

А това можеше да бъде историческа възможност. Годината е 2018 – много преди войната в Украйна и само година след като Еманюел Макрон започва да говори за „стратегическа автономия на Европа“. Тръмп по същество ѝ поднася тази автономия на златен поднос, в момент на мир на континента. Но вместо да се възползват, европейските лидери – включително и самият Макрон – влагат цялата си енергия в опазването на статуквото. Резултатите днес са очевидни.

Това е обвинителен акт – и най-тревожното е, че Столтенберг описва всичко това като успешно овладяна криза, без дори да осъзнава, че сам признава стратегическия провал на целия съюз.

Колонизацията на съзнанието

Най-поразителното в откъса е колко колонизирана е Европа.

Още в нощта на изборите в САЩ Столтенберг „организирал парти с приятели и колеги в резиденцията си в Брюксел. Монтирахме голям телевизор в хола и сервирахме хамбургери.“

Всъщност целият откъс – и вероятно голяма част от книгата – е обсебен от Америка: какво мислят американците, какво искат, какво ще направят. Европа почти не присъства като самостоятелен субект със собствени интереси, цели или воля. Тя е просто обект, реагиращ на движенията на САЩ. Книгата звучи като дневника на разтревожен евнух в императорския двор, чиято цел е да не ядоса императора.

Особено показателен е пасажът, в който Столтенберг описва как инструктирал всички в НАТО да проявяват „самодисциплина“ по отношение на Тръмп:

„Без въртене на очи при негови туитове или изяви, без подигравателен смях по видеата, без шеги за голфа или маниерите му. Нулева толерантност. Само няколко души, които се подиграват, могат да заразят цялата организация. И ако във Вашингтон чуят, че служители на НАТО се смеят на Доналд Тръмп, това ще е пагубно.“

Това е неговата мания – не стратегическото планиране, не европейските интереси, а дали във Вашингтон няма да чуят, че европейците не проявяват достатъчно благоговение към „императора“.

Това е истинският успех на империализма – когато колонизираните се превръщат в най-ревностните му пазители. Впрочем, дори в самите САЩ подигравките с Тръмп са позволени. Но в Брюксел – не.

Европа е мъртва като политическа сила

На по-дълбоко ниво книгата показва не просто липсата на стратегическа автономия или колонизираното мислене, а и загубата на самото разбиране за политическа воля и действие.

Столтенберг и европейските лидери, които той описва, не са Политици с главно „П“, а администратори – чиновници без визия.

За него успехът се състои в това, че срещата не се е разпаднала, че Тръмп е приел някаква формула, че е успял „да не ядоса шефа“. Но никъде не се задава въпросът: „За какво всъщност е всичко това? Какво иска Европа да постигне?“ Такива въпроси сякаш не съществуват в неговия ум.

Това вече не е просто зависимост – това е състояние на пълна политическа амнезия.

Аз често сравнявам днешна Европа с династията Цин в края на XIX век, по време на т.нар. „век на унижението“. Но колкото и порочен да е бил онзи режим, китайците са били наясно с положението си. Те са разбирали, че са унизени, и са имали цел – национално възраждане. Политиката е била жива дори под колониално бреме.

Къде е днешният европейски еквивалент? Къде е осъзнаването, че нещо фундаментално не е наред?

Мемоарите на Столтенберг показват човек, който смята, че е успял, въпреки че сам описва признаци на пълен упадък. Пациентът дори не знае, че е болен. Европейските елити днес са изгубили дори елементарното политическо съзнание.

Френският интелектуалец Еманюел Тод наскоро говори за „процес на интелектуална и морална дегенерация“, при който „всички понятия за истина, чест и размисъл“ се губят в Европа.

Книгата на Столтенберг е съвършена илюстрация на това. Тя е документ за собствената му неспособност да се подготви и да реагира политически, описание на сцени на унижение и подчинение – представени като успех.

Дегенерацията е пълна, когато човек описва провала си като „добре свършена работа“.

Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

Превод: "Гласове"