Медиите, които мразят Тръмп, скриха състоянието на Байдън, но сега това може да има обратен ефект

Избрано 07.07.2024 14:58 Снимка: ДНЕС+

Медиите, които мразят Тръмп, скриха състоянието на Байдън, но сега това може да има обратен ефект

През 1991 г., когато бях млад журналист, ме сполетя професионален късмет, който промени целия ми живот. Президентската кампания през 1992 г. набираше сила и множество нетърпеливи кандидати се състезаваха да се изправят срещу президента Джордж Буш-старши, който се кандидатира за втори мандат.

Бях 20-годишен политически репортер без собствен ефир за "ABC News" и чаках да разбера кой кандидат ще отразявам в кампанията. Щях да остана прикачен за избрания от мен кандидат за времето, докато той (нито една жена не се кандидатираше) загуби, отпадне или спечели изборите.

Естествено, надявах се на някой интересен кандидат, някой, който да стигне далеч в състезанието или поне някой, покрай който да има новини.

Дали това щеше да бъде сенаторът популист от Айова Том Харкин? Идиосинкратичният бивш губернатор на Калифорния Джери Браун? Републиканският консервативен коментатор Пат Бюканън, който направи сериозна анти-Буш кампания? Здравомислещият бивш сенатор от Масачузетс Пол Цонгас?

Реадкцията на ABC ни раздаде задачите. Моята задача беше да отразявам губернатора на Арканзас Уилям Джеферсън Клинтън.

Последва една вълнуваща година, която ме отведе в почти всеки континентален щат в Америка. Видях в детайли вътрешните механизми в една кампания и я наблюдавах как тя се разраства. Бях свидетел на силата и мъдростта на американските гласоподаватели и какво беше необходимо, за да се спечели тяхната подкрепа. Разбрах нуждата да се излиза на терен, далеч от затворените новинарски офиси в Ню Йорк и Вашингтон, окръг Колумбия, за да видя от първа ръка домашните вечеринки, опашките за срещи с кандидатите, залите за дебати и местните новинарски емисии, големите и малките митинги.

Наблюдавах младите Бил и Хилъри Клинтън, докато се бореха с таблоидните скандали, загуби на първичните избори, цикълът от лоши новини, неудобни клюки и злонамерени слухове, докато най-накрая те не победиха Буш, Рос Перо и множество собствени демони и скелети в гардероба и да получат голямата награда.

По време на кампанията на Клинтън наблюдавах някои от най-великите политически репортери на съвремието, отблизо и в действие.

Когато Бил Клинтън се превърна в гореща тема, омърсеният Икар, завърналият се блуден син, фаворитът, кандидатът на Демократическата партия за президент и в крайна сметка победител на изборите, все повече известни репортери, изгряващи млади звезди и легенди, журналисти носители на награди се тълпяха в автобуса, който го следваше, за да отразяват стратосферния му възход.

Сред тези журналисти бяха ренесансовият човек Джони Епъл, мислителят Дан Балц, рафинирианият Тод Пърдум, проницателният Адам Нагорни, прозорливият Джо Клайн, великата Гуен Ифил.

Прекарвах много време с тях, ходих на обеди и вечери с тях, беседвахме, гледах преките им интервюта с главните участници в кампанията и техническия екип. Учих се от тях. Уважавах ги. Те бяха граждани, личности със свой собствен опит и убеждения, но оставаха безпристрастни, благоразумни и справедливи. Те отразяваха фактите, дори и понякога да ги отразяваха с детайли и поезия. Те информираха за ежедневните събития, без да губят усещане за историческия момент. Те чувстваха своята отговорност пред американския народ и се отнасяха към нея сериозно, обобщаваха и обясняваха политическите позиции, разясняваха манипулациите и оставаха открити и безпристрастни, като не забравяха най-важното - властта има своите задължения пред обществения интерес.

Като репортери те имаха пряк достъп до човека, който в крайна сметка щеше да стане лидер на свободния свят. Кой е той? Какъв е неговият мисловен процес? Кои са недостатъците му и силните му страни? Как би ръководил, ако бъде избран? Издръжлив ли е? Честен? Обидчив? Смел? Ловък? Мъдър? Тези въпроси можеше да не получат отговор. Но бяха длъжни да ги зададат. Това беше достойна цел, жизненоважна за здравето и бъдещето на Съединените щати, както и негласно обещание към американските избиратели, които разчитаха на квалифицирани журналисти да съобщават истината без пристрастия.

Когато Бил Клинтън стъпи в длъжност на 20 януари 1993 г., аз започнах да отразявам Белия дом, но отново нямах ефир. Кореспондент на ABC в Белия дом беше Брит Хюм и в нашата малка стаичка там получих безценен урок как да отразявам хаотичната администрация с достойнство, яснота и самообладание.

По време на своята кариера съм работил предимно в либерални редакции и с очите си видях пристрастието на медиите към Демократическата партия, макар че то рядко се признаваше. Когато се опитах да го посоча и да коригирам този дисбаланс, бях некоректно обвинявам в десни убеждения или в липса на професионализъм. Постоянното скрито пристрастие беше много обезпокоително. Повечето от колегите ми го отричаха и не осъзнаваха как техните пристрастия отблъсваха половината Америка.

Журналистическите антирепубликански пристрастия, разбира се, ескалираха в ерата на Тръмп.

Но заговорът за мълчание между пресата и администрацията на Байдън с цел да се скрие тежкото умствено и физическо състояние на президента Байдън доведе страната ни до уникално ниво на опасност, дезориентация и разочарование.

Как една от най-важните опори на Америка, силната и справедлива политическа преса, се саморазруши и западна?

Може би всичко това е свързано с появата на интернет, който замени трудоемкия журналистически процес с нуждата от бързина и ексклузивност. Заглавия и вкючванията на живо се публикуваха за секунди, а след това изчезваха, без възможност за размишление или анализ. Може би всичко това бе свързано и със социалните мрежи, които поставиха необучените, неопитни инфлуенсъри и блогъри на едно и също ниво с опитните професионалисти. Може би сривът на телевизионните рейтинги и продажбите на реклами в списанията доведе до съкращаването на бюджета за командировки и разследвания. Или може би това е просто мързел и икономисване от всичко, както и безкрайното желание за лайкове и кликове, което определя нашето битие в 21-ви век.

Може би всичко се промени заради чудовищните проблеми пред администрацията на Клинтън или заради трагедията и страха от 11 септември и хаосът от последвалата война в Персийския залив. А може би това беше свързано с бляскавото очарование на Барак и Мишел Обама, което заслепи много от журналистите.

Разбира се, всичко се влоши с поляризиращото присъствие на Доналд Тръмп, което предизвика епидемия от тръмпофобия във всички доминиращи медии и предизвика такава ненавист и присмех към 45-ия президент, че много репортери не само засвидетелстваха открито предубеденията си срещу него, но и се хвалеха, че са част от "Съпротивата".

Нищо обаче не може да се сравни с това, на което бях свидетел през последните пет години, откакто Джо Байдън стартира успешната си президентска кампания през 2019 г.

Бях изненадан, когато Байдън реши да се кандидатира отново за президенти да се опита за трети път да влезе в Белия дом. Проблемът не беше неговата възраст, 77 години.

Мнозина от нас познават достатъчно седемдесетгодишни, които са жизнени, с остър ум, физически способни и с ясна мисъл. Но не и Джо Байдън.Байдън беше изхабен на 77 години и телесно, и умствено.

През ноември 2017 г., когато бях на остров Нантакет на Деня на благодарността, участвах в представянето на новата мемоарна книга на Байдън „Обещай ми, татко: Година на надежда, трудности и цел“. Някои политици публикуват мемоари, преди да започнат президентска кампания, за да се представят пред избирателите. Други политици публикуват мемоари в края на кариерата си, за да се сбогуват. Предположих, че става въпрос за второто, както и че това е опит на Байдън да спечели малко пари след беше част от администрацията на Обама. Известно е, че Байдън често се оплакваше, че е една от най-слабо платените политически фигури във Вашингтон.

Байдън говори в зала, пълна с дружелюбни местни хора, много от които го познаваха лично от години. Бях поразен от това, което видях. Огънят в очите му беше изгаснал. Той дърдореше странно, постоянно губеше мисълта си, неразбираше въпроси, пропускаше подсказванията. След въпросите и отговорите, които се получиха неловко, Байдън се срещна с избрани хора от публиката зад кулисите, за да им даде автограф, да се снимат с него и да се поздравят. Гледах как той се мъчеше да поддържа най-обикновен разговор, като понякога не успяваше да разпознае стари приятели и поддръжници, мъже и жени, които го познаваха добре от десетилетия.

Това е краят, помислих си. Лебедовата песен на Байдън. Смятах, че семейството му има късмет, че политическата му кариера приключва и може да се каже, че завършва добре, с два мандата като вицепрезидент на Обама, където той се бе проявил с относително достойнство и си тръгна в пика на своята кариера от гледна точка на вежливостта, присъствието на духа и приличието.

И после той се кандидатира за президент.

Имаше много фактори, които позволиха на Байдън да спечели първо номинацията, а след това и изборите през 2020 г. Обама се намеси по време на първичните избори, за да разчисти пътя на Байдън, призовавайки Пийт Бутиджидж и Ейми Клобучар да оттеглят кандидатурите си, не само за да помогне на Байдън, но и за да предотврати номинацията на радикалния Бърни Сандърс. Пандемията от COVID държа Байдън удобно скрит в мазето му в Делауеър през по-голямата част от кампанията, давайки му възможност да победи заради социалната дистанция. Самият Тръмп изпитваше трудности в необичайното напрежение на пандемичното президентство, без да има силата да очарова и убеди уморената нация, че може да продължи своята работа.

Но водещ фактор за президентската победа на Байдън през 2020 г. беше пресата.

Големи части от политическите медии решиха, че всяка съществена критика към Байдън ще попречи на общата им цел да извадят Тръмп от Белия дом. Те спряха да си вършат работата и станаха активисти, а не репортери. Те доброволно предадоха своите отговорности пред обществото.

Всеки журналист от ляво ориентираната преса, който изразяваше загриженост за състоянието на Байдън или поставяше под съмнение компетентността му като потенциален президент, беше тормозен и осмиван в социалните медии или на живо в ефир, дори заплашен с "канселиране" от сътрудниците на Байдън, от активисти на Демократическата партия и от колеги репортери. Отразяването на Байдън през цялата кампания беше притъпено, неясно и несъществено. От друга страна, отразяването на Тръмп беше до голяма степен агресивно, враждебно и хиперболизирано. Тръмп, разбира се, заслужаваше медиите да следят изкъсо изказванията му, но дисбалансът беше ясен за всеки, който искаше да го види.

След като Байдън спечели Белия дом, служителите му станаха още по-непрозрачни и потайни. Байдън беше защитен от пресата, рядко даваше интервюта и избягваше пресконференциите до абсурдна степен. Той разчиташе на бележки и аутокю дори за най-елементарните изяви. Взимаше дълги ваканции, последвани от уикенди на плажа. Той пропуска важни събития на световните форуми и направи нелепи грешки на ключови срещи.

На репортерите не беше позволено да общуват с лекаря на Байдън или да видят пълното му медицинско досие, една съвсем стандартна процедура, която по правило се посреща с недоволство от почти всяка президентска администрация,но рядко е бил отказвана.

Неговият екип объркваше и заплашваше, както и отричаше това, което бе очевидно за всички. Тревожните необработени видео записи бяха наричани като „евтини фалшификати“. Те казаха, че Байдън е в разцвета на силите си и работи повече дори от по-младите си сътрудници.

И дружелюбните медии позволиха това да им се размине. В различните редакции заговорът за мълчание се случваше по различен начин. Редактори, водещи, изпълнителни продуценти, репортери на терен – всички те играеха различни роли в отделните медии, за да скрият истината. Журналистите, отразяващи Белия дом, не бяха жертви на заблуда от страна на администрацията на Байдън. Те бяха в еднаква степен обект на заплахи, но и съучастници.

Това не означава, че всяка медия и новинарско издание са лъгали непрестанно. Имаше няколко плахи опити за медицински анализ и изразяване на тревога. „Ню Йорк Таймс“ публикува няколко видни статии, които се опитаха да разтърсят спящия гигант, но тези истории бяха поднесени уклончиво, внимателно и много се стараеха сравненията между Байдън и Тръмп да са в полза на първия. При това след тези статии журналистите от вестника бяха опровергани и осмяни от администрацията на президента.

Водещите на вечерните комедийни предавания, като цяло либерални по природа, всъщност направиха повече от най-големите новинарски редакции на страната, за да привлекат Байдън под отговорност за действията му, като се подиграваха на старческите изцепки и препъвания на Байдън, както и на абсурдното отричане на Белия дом за тях.

Междувременно Републиканският национален комитет и прорепубликанските медии често прекаляваха с обвиненията в деменция, особено през първите две години, когато упадъкът на Байдън не беше толкова забележим и позволяваха да бъдат обвинявани в теории на конспирацията. Когато такова обвинение стига до явен фалш, това дава възможност на отсрещната страна допълнително да маскира проблема.

Байдън не беше толкова зле, колкото твърдяха републиканците, но не беше и здрав, както се опитваха да го представят демократите. Той имаше добри и лоши моменти, ясни сутрини и замъглени следобеди. Нуждаеше се от почивка и спокойствие, както и от удобни условия, след което обикновено можеше да се представи адекватно за кратки периоди. Това създаде достатъчно видеоклипове, зад които приятелската преса и Белият дом могат да се скрият и да твърдят, че всичките му дни са добри. Първият началник на кабинета на Байдън, Рон Клейн, беше майстор в управлението както на графика на Байдън, така и на приятелите му сред журналистите.

Но президентството е работа 24/7, с ежедневен стрес и непредвидени кризи. Не е на непълно работно време. Не може да се съобразява с ежедневните грижи за един стар човек.

Преди няколко месеца, седмици след достойното представяне на Байдън в речта му за състоянието на Съюза, мои източници започнаха да ми съобщават, че състоянието на президента рязко се влошава. Умственото му състояние се влошаваше и той става болезнено крехък. Срещите с него на моменти са били жалки и страшни. Неговият екип, според моите източници, едновременно отричаше състоянието и способностите на президента за бъдещо управление, а също така подкрепяше заговора за мълчание с опорни точки, сплашване и лъжливи обещания към медиите.

Тези опорни точки се появиха като оправдания във вестниците и в зловещи политически тиради по кабелните новини.

Историята наистина ще бъде суров съдия за един от най-големите провали на журналистиката в близкото минало на нашата нация.

Сега страната ни е в голяма беда. Правителството и свободната преса излъгаха обществото. Чуждите държави, приятелски и неприятелски, знаят, че нашият президент е умствено негоден за поста и че няма кой да управлява в Белия дом. Стабилните основи на американската система бяха заменени с пясък и мъгла, поставяйки въпроса не само за преизбирането на Байдън, но най-вече за фундаменталните съмнения относно нашата национална сигурност и нашия главнокомандващ.

Заговорът за мълчание на медиите имаше за цел да попречи на Доналд Тръмп да се върне в Белия дом за втори мандат.

Иронично е, че измамата и лицемерието може да се окажат точно онова, което всъщност ще върне Тръмп в Овалния кабинет.

 

Автор: Марк Халперин, Fox News

Превод за "Гласове" Юлия Семир Ал-Хаким

CHF CHF 1 2.01882
GBP GBP 1 2.32063
RON RON 10 3.93432
TRY TRY 100 5.43423
USD USD 1 1.79599