Честна програма за управление е най-добрата предпоставка за една политическата партия никога да не стигне до изпълнението й, твърди една цинична максима. Cега събитията в Унгария ни дават повод да погледнем по отблизо разликите между реалната и обещаната в предизборни кампании политика.

Сигурно в Будапеща премиерът Ференц Дюрчани с горчивина си мисли, че лъжата в политиката е печаливш ход, а казването на истината - много опасно. Благодарение на предателство по всяка вероятност от собствените редици електоратът разбра за баламосванията и замазванията в последните четири години, а също и за другите през последните 16 години след падането на социализма. И разбираемо унгарците са ядосани, разочаровани, доста - направо бесни.

Само че човек се пита колко неизвестни са били за голяма част от населението фактите за това, че Унгария има най-големия бюджетен дефицит в рамките на Европейския съюз. Десетте процента разлика между държавни приходи и разходи в една действаща икономика ca огромни и по-важното - натрупани не от вчера,а в продължение на години. Години, в които медиите са писали за това, експерти са предупреждавали, че страната има нужда от повече реформи, a самите граждани, макар и уморени от 16-те години преход, са подозирали, че трябват още болезнени орязвания в социалната система и държавните субсидии. Но въпреки това са гласували за политици, обещавали им точно обратното. Сякаш една нереалистична програма ще проработи, ако възможно най-много хора гласуват за нея.

Сега след като премиерът Дюрчани си призна неволно, лъжите му горчат и ядосват. Настроенията са тласнати в другата посока, една част от населението иска оставката му, според изследванията на общественото мнение, все още само 43 процента. Други - 47 процента не са щастливи от премиера си, но предпочитат реформите да продължат. Настъпила е ситуацията, когато народът, изтрезнял от предизборните обещания, го боли главата от популизма на политиците и собствената наивност за пореден път да се опива от обещания.

Но не е нужно сега да сочим с пръст към унгарците, в случващото се там просто изкристализира една тенденция. Тази на популизма, на обещаването с големи шепи, на безотговорното яхване на вълните на обществените настроения, но най-вече на горчивите последствия от тях. Да ви звучи познато?

Източна Европа, където хората са уморени от постоянни реформи, много правени на принципа на опита и грешката направо върху живота на големи групи от населението, са особено податливи на обещания за кардинална промяна в политиката. За западните медии събитията в Будапеща са повече от симптоматични. "В Унгария се разкрива една стряскаща тенденция в постcоциалистическите общества," пише "Зюддойче цайтунг", "Политическите лагери стоят един срещу друг изпълнени с омраза. Една обща основа, която би могла да бъде наречена солидарност на всички демократи, още липсва". Ляво и дясно се боричкат непрекъснато и всякакви номера спрямо политическите противници са разрешени, има честа смяна на управленските екипи и едно очакване, че всяко ново правителство ще прави нещата по коренно противоположен начин.

"В предизборната кампания имаше една ескалация на обещанията: коя партия колко ще даде на народа – кой ще свали цените, кой ще плати 14-та пенсия,“ обяснява в интервю унгарският писател Джорджи Конрад. „Беше ясно, че това няма да функционира. Защото съществуват Брюксел и международните финансови институции, които искат уравновесен бюджет. И в този момент задлъжняването на страната е голямо. Затова трябва да се наложи курс на спестяване, което не е радващо. Сега опозицията също иска премахване на мерките за спестяване, което отново е невъзможно.“

Но би било твърде лесно, ако кажем че желанието да се вярва на нереалистични обещания е типично само за незрелите общества в Източна Европа. На запад заиграването със страховете на населението и прокламирането на прости рецепти (или по-скоро конкретни виновници - чужденците, мързеливите социалнослаби или пък алчните капиталисти) за много по-сложни процеси също има дълга традиция и пълна с нововъведения съвременност.
Освен отдясно - на националистите, той съществува и от ляво. В Германия Партията на демократичния социализъм, наследник на Германската единна социалистическа партия, се е превърнала в чисто популистична организация. Нейната програма се състои преди всичко от "против" и малко конкретни "за", които са главно за още повече държавни субсидии, без да е ясно откъде ще дойдат те във времената на рецесия. Тази нереалистична програма обаче й донесе почти 10 процента на изборите миналата година.

Днешната канцлерка Ангела Меркел от своя страна с откровените си намерения за повече болезнени реформи в здравната система, защитата на служителите от уволнение, в социалното дело в крайна сметка загуби много пунктове пред избирателите. Така че на нейната партия на християн-демократите й се наложи да приеме компромисното решение за широка коалиция с вечния политически противник - социал-демократите. Поучена от този опит една година по-късно Меркел води повече от предпазлива политика. Която пък от своя страна й навлича критиките и лоши рейтинги в анкетите на общественото мнение. Избирателите сега не одобряват нежеланието й да прави големи реформи, като преди това гласуваха точно срещу устрема й да ги започне.

В Европа традиционните социални класи се разпадат малко по-малко, вече не е сигурно, че един автомеханик ще запази работното си място през целия си живот както баща му преди двайсет години, социалната сигурност не е всеобхватна както преди. В същото време класическите народни партии се делят още на ляво-дясно без да осъзнават, че обществото реално е много по-мнoгoпластово и комплексно. Така се поражда усещането в разколебаните избиратели, че традиционните им партии не могат да се справят с предизвикателствата на глобализацията и модерното общество. Търсят се нови, революционни решения или пък просто успокояващото усещане, че сме "против" това, което става, без конкретно да знаем за какво сме "за".

Но би било твърде лесно и просто, ако обявим популизмa и неговите избиратели само като клуб на загубилите от модернизацията и реформите. Една от особеностите му е ясното говорене, убеждението, че политиката може да бъде правена като управление на пионерски лагер - с прости пароли и без много мислене. Като бягство от едно комплексно общество, където решенията на тези "отгоре" са твърде сложни.

Накрая всеки популист, озовал се на власт, има две възможности. Едната е да загърби предизборните си идеи и да продължи онова, което низвергнатите му предшественици са започнали. Или както един унгарски журналист сполучливо го определя, премиерът Дюрчани се e опитал с предизборните си лъжи и реалната политиката след това да прокара народа си през пустинята, без той да разбере.
Другата възможност е да се опита да прокара програмата си на принципа на пробата и грешката пак върху гърба на онези, които са го избрали.

Само едно не може да постигне популистът – дa доведе своите ясни и прости намерения до успешен край. Защото светът отвън действа сложно, разнопосочно и хаотично. Рано или късно, доброволно или с чужда помощ си отива от властта. Но всички ние оставаме и трябва да се борим с последствията от неговата "програма".

Ваня Ефтимова, Берлин
vsekiden.com