Това е и конструктивната линия в подобни случаи: не се блокира общия документ, но се заявява национална позиция

Любомир Кючуков

Авторът е дипломат от кариерата. Доктор по политология. От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. – посланик на България в Лондон. Директор на Института за икономика и международни отношения. Текстът е за Епицентър. бг

При цялата вълна от коментари, заливаща публичното пространство по повод присъединяването на България към Киевската декларация, казусът може да се сведе до няколко много прости въпроси:

Първо: Каква е реалната българска позиция по въпроса за участието на страната в Коалицията на желаещите? Едва ли някой се съмнява, че това е позицията, заявена от премиера Радев за неучастие.

Второ: Предизвиква ли присъединяването на България към Киевската декларация въпроси за последователността на българската позиция? Да – и в страната, и извън нея.

Трето: Търсен ли е този ефект – едно да се говори в България, друго в чужбина? Не – най-малкото защото и в двата случая става дума за събития извън страната, но по-същественото - защото разминаването в позициите по никакъв начин не носи позитиви за правителството.

Четвърто: Можеше ли всичко това да се избегне? Да – с едно елементарно заявление след приемането на декларацията, че България не се чувства ангажирана с нейния чл. 7, отнасящ се до Коалицията на желаещите. Това е стандартна процедура, в юридически обвързващите документи резервите на дадена държава към отделни текстове дори са част от самите договори, докато в политическите декларации (като тази от Киев) е достатъчно просто резервите да бъдат устно огласени. 

Това е и конструктивната линия на поведение в подобни случаи: не се блокира общия документ, но се заявява националната позиция. Това би следвало да се очаква от България и занапред, ако има последователност в заявените приоритети относно войната в Украйна: 
- дипломатическо, а не военно решение на конфликта; 
- помощ за Украйна съобразно възможностите на България.