митрополит Лука Запорожки и Мелитополски

Днес се изгражда ос Рим–Фенер–Киев, която прокарва модел на ново глобално християнство, в което Православието е изтласквано на периферията. Твоа твърди митрополит Лука (Коваленко) – Запорожки и Мелитополски, кандидат на богословските науки, в свой доклад духовните, в който анализира каноничните и геополитическите рискове пред Украинската православна църква. В Никея 2025 г. ще се демонстрира „ново единство“ между Рим и Константинопол, при което различията ще се обявят за второстепенни. По думите му, в тази схема Киев се превръща в лаборатория за нова универсална църква, изградена върху политически, а не догматически основи. Лука предупреждава, че така нареченият икуменизъм вече не търси истина, а удобен консенсус. Православната вярност към догматите и каноните ще бъде представена като тесногръдие и пречка пред единството, отбелязва архиереят. Той говори за удар по УПЦ, която остава единствената канонична Църква в Украйна. Наблюдаваме проект за преформатиране на религиозната идентичност – от църковна към идеологическа. Законите и икуменическите инициативи работят синхронно, за да обезличат Православието под лозунга за общохристиянско обединение. В заключение митрополит Лука подчертава: „Отговорът на това предизвикателство може да бъде само духовна съпротива, опираща се на Традицията и каноните на Църквата.

Следва целият доклад на митрополит Лука:

Украинската Православна Църква в условията на съвременни геополитически, религиозни и идентичностни трансформации

Анотация

В доклада е представен анализ на съвременните предизвикателства и оперативните рискове пред Украинската Православна Църква (УПЦ) през 2025 година на фона на войната. Изследват се ключови трансформации: стратегическото препозициониране на Украинската Гръко-католическа Църква (УГКЦ) като „поместна Киевска Църква“, законодателни инициативи в сферата на националната памет и религиозната сигурност, въпросът за каноничния статус и автокефалията, както и геополитическият контекст на икуменическия диалог, включително срещата на Папа Римски Лъв XIV и Вселенския патриарх Вартоломей в Никея. Идентифицирани са рискове от маргинализация, идейна конфронтация, имуществени спорове, исторически ревизионизъм и латинизация. Предложен е комплексен триетапен подход към стратегията за съхраняване на каноничността, идентичността и институционалната цялост на УПЦ, съчетаващ вътрешна консолидация, правна защита, комуникация и църковна дипломация. Изследването се опира на нормативни актове, богословски текстове, емпирични данни и научна литература, подчертавайки баланса между църковната традиция, националната идентичност и адаптацията към новите реалности.

Въведение: Актуалност на проблема в контекста на 2025 година

Актуалността на темата се обуславя от трансформацията на религиозно-идентификационния ландшафт на Украйна на фона на войната, започната през февруари 2022 година. Конфесионалната сфера стана арена на пресичане на интересите на църковни юрисдикции, държавата и международни играчи. През 2023–2025 г. се засилиха процесите на преосмисляне на националната идентичност, при което религиозният фактор играе важна роля във формирането на настроенията и позициите на различни групи в обществото. Държавната политика, насочена към промотиране на национално ориентирана идеология, създава нови предизвикателства за УПЦ.

Ключови катализатори на кризата през 2025 г. са доктриналната преориентация на УГКЦ, правните инициативи по деколонизация и национална памет (включително закони №4579-IX, №3005-IX, №2673-IX и №3894-IX), глобални икуменически процеси, каквато е анонсираната среща в Никея, и стратегията на историко-ментален реинженеринг, насочена към преформатиране на религиозната идентичност.

Целта на доклада е системен анализ на тези предизвикателства с предложение за практически стратегии, основани на историко-компаративен и системен подход, с опора на нормативни актове, богословски текстове и емпирични данни.

В периода на военно положение религиозните институции предоставят духовна подкрепа, но стават обект на политически натиск. Самостоятелните (без натиск от властите и териториалните общности) преминавания на енории от УПЦ в Православната Църква на Украйна (ПЦУ) намаляха през миналата година. Това отразява реакция на рейдърските насилствени превземания на храмове от адепти на канонично спорната структура, макар че ангажирани източници представят този факт като забавяне на национализацията на църковния живот. Икуменическите инициативи позиционират Украйна като мост между Изтока и Запада, но изключват УПЦ от канонично отговорния диалог.

Идеологическото предизвикателство и стратегическото препозициониране на УГКЦ: от „мост“ към „поместна Киевска Църква“

Изявлението на главата на УГКЦ архиепископ Святослав (Шевчук) на Общоцърковния форум по богословие в Украинския католически университет на 26 септември 2025 г. отбеляза промяна в стратегията на УГКЦ. Концепцията на униатството като „мост между Изтока и Запада“ е обявена за остаряла, тъй като „страните не се нуждаят от посредници“. Метафората за „мост“ е наречена проблемна, лишена от собствена идентичност. Вместо това УГКЦ развива богословие на „поместната Киевска Църква“, претендирайки за връзка с Киев като древен център на християнството в източноевропейския регион, което е исторически спорно и представлява проект за създаване на алтернативен духовен авторитет.

Шевчук очерта три перспективи: „поглед от Рим“, „от Лвов към Киев“ (с преместване на резиденцията) и „от Киев“ (в контекста на ПЦУ). Призивът „да се върнем у дома“ в „поместната Киевска Църква“ носи политически подтекст, консолидирайки униатите около националната идея. Това засилва конкуренцията с УПЦ, размивайки исторически обоснования ѝ монопол върху наследството на Кръщението на Рус и позиционирайки изключително УГКЦ като държавно- и нациообразуваща структура, към която „е приковано колосално внимание от целия свят“. В аналитичен контекст това изглежда като ревизия на еклезиологията, при която униатството синтезира източни и западни традиции, асимилирайки православни елементи.

За УПЦ това създава идейна конкуренция и риск от коалиция УГКЦ–ПЦУ, изтласкваща УПЦ. Актуални заплахи: загуба на енории в западните региони и стигматизация на вярващите като „проруски“. Потенциални рискове: засилване на законодателните ограничения, ако наративът за „Киевската Църква“ стане доминиращ, и загуба на енориаши. Това е предизвикателство за традиционното разбиране за поместност в Православието, където автокефалията се основава на каноните, а не на икуменически синтез.

Инструменти за натиск чрез националната памет и „религиозна сигурност“

Законът на Украйна „За основите на държавната политика на националната памет на украинския народ“ №4579-IX от 21 август 2025 г., в съчетание със законите №3005-IX („За осъждане и забрана на пропагандата на руската имперска политика“), №2673-IX („За Института за национална памет“) и №3894-IX („За защита на конституционния ред в сферата на дейността на религиозните организации“), заедно с реториката на УГКЦ, създава рискове за УПЦ. Законите са насочени към преосмисляне на ролята на РПЦ в историята на Украйна като заплаха за „подриване на националната сигурност“, оправдават дискриминация и насилствени действия спрямо УПЦ. Те предоставят на държавата инструменти за натиск, а реториката на УГКЦ – идеологическо обосноваване.

Законодателни и административни проблеми:

Имуществени рискове: Наративът за „историческа справедливост“ оправдава преразпределение на имущество (например Киево-Печерската и Почаевската лавра), предоставени в съветския период. Съдебни искове от ПЦУ/УГКЦ могат да доведат до загуба до 20% от имуществото в централните и западните региони.

Социална стигматизация: Бинарната опозиция „национална Църква“ (ПЦУ+УГКЦ) срещу „чужда“ (УПЦ) засилва възприемането на вярващите от УПЦ като „московски агенти“. Кампании в социалните мрежи и разследвания на СБУ (засегнали над 100 клирици през 2024–2025 г.) намалиха броя на енориашите с 10–15% в градовете.

Правна уязвимост: Закон №4579-IX и Закон №3005-IX („За осъждане и забрана на пропагандата на руската имперска политика...“) позволяват ограничаване на дейността на епархии, включително забрани за богослужения. Потенциална забрана на УПЦ като „афилирана с агресора“ може да доведе до нелегално съществуване. Законът засилва натиска, позиционирайки ПЦУ и УГКЦ като „европейски“, изключвайки УПЦ от глобалния диалог.

Заплахи за идентичността: историко-ментален реинженеринг и рискове от латинизация

Паралелно с правния натиск УПЦ се сблъсква със системна заплаха от преформатиране на своята идентичност чрез ревизия на историята и менталността под прикритието на икуменическо сближаване.

Изкуственото „удревняване“ на католическата традиция на киевска земя, наративът за византийско-латински синтез като основа на вярата на Киевска Рус и нивелирането на православната традиция на УПЦ като „московско наслоение“ подкопават историческата легитимност на последната.

Вече днес е забележима тенденция към заимстване на католически практики (например в областта на личната аскеза, църковното изкуство, организацията на енорийския живот) в рамките на ПЦУ и УГКЦ, което води до размиване на границите на православното предание. Всичко това се случва на фона на европейското промотиране на „универсална“ хибридна идентичност, при която верността към конкретно вероучение се заменя с лоялност към „общохристиянски ценности“, определяни отвън.

За УПЦ, която запазва вярност към православното предание, тези процеси представляват екзистенциално предизвикателство, поставяйки под въпрос съхраняването на нейната богословска и литургична самобитност.

Затова съвременните процеси не могат да се разглеждат извън дългосрочния исторически контекст и геополитическата проекция. Униатските (гръко-католически) и икуменически инициативи, активизирали се след 2014 г. и в условията на продължаващ конфликт, като се има предвид, че в ръководството на страната не са малко възпитаниците на УКУ (Украински католически университет) или лица с тесни връзки с това учреждение, представляват не толкова спонтанен диалог, колкото елемент на целенасочена политика за преформатиране на цивилизационния код на украинското общество.

Особено показателно това се прояви на 14 септември 2025 г., когато в Патриаршеската катедрала „Възкресение Христово“ в Киев се състоя особено събитие — тържественото начало на Общоцърковното поклонничество на иконата с мощи на свети равноапостолен княз Владимир Велики. Според официалната информация на сайта на УГКЦ: „Това е голямо духовно пътешествие, което трябва да обедини цялото общество в молитва и по-дълбоко опознаване на наследството на християнството в Украйна. То ще продължи до края на 2026 година, трябва да обхване всички епархии и екзархати на Украинската Гръко-Католическа Църква. Светинята потегли към енориите, за да може всеки вярващ да получи възможност да се помоли пред мощите на свети княз и да възстанови верността към наследството на кръщението на Владимир — източника на вярата и духовната идентичност на украинците“. В рамките на това мероприятие на 15 октомври 2025 г. в Днепър се състоя конференция „Общото наследство на Кръщението: път към единството“.

Накратко ще анализираме изказванията и тенденциите, прозвучали на конференцията, ще откроим подмени и манипулации в униатската реторика, както и ще оценим предизвикателствата, които съвременната униатска и икуменическа идеология поставя пред Украинското Православие. Ще отбележим историческия избор на княз Владимир в полза на византийската духовност, литургичното предание и аскетичното наследство, които станаха фундамент на православната идентичност на Рус.

Реториката, прозвучала на конференцията, на пръв поглед е инклузивна и миротворческа, но при по-внимателен поглед разкрива класически прозелитически механизми, насочени към деконструкция на православната идентичност. По-долу е представен анализ на историческите корени, идеологическите подмени и стратегическите предизвикателства, стоящи пред Украинското Православие.

3.1. Конференцията в Днепър: реторика на експанзия в условия на война

Налице е използването от участниците в конференцията на техника на „историческа апроприация“. Униатството, възникнало като резултат от Брестката уния от 1596 г., проектира себе си в доуниатското минало, заявявайки: „И ние сме наследници на Кръщението на Рус“. Това създава фалшива историческа непрекъснатост. Православната Църква съществува в апостолско приемство от Константинопол от 988 г., докато УГКЦ е производна от по-късно подчиняване на Рим. Следва да се отбележат и следните методи:

Техника „икуменизъм отдолу“: Лозунгите за „свидетелство на вярата в условия на война“ и „социална мисия“ създават емоционално положителен, но богословски празен консенсус. Това е форма на „символичен икуменизъм“, при която съвместна хуманитарна работа или молитва за мир се представят като доказателство за дълбинно единство, което на догматично ниво не съществува. Това размива вероучителните граници в съзнанието на паството.

Терминологията като инструмент на влияние: Употребата на термини като „Киевска Църква“ (вместо „Киевска митрополия“ в състава на Константинополската патриаршия) или „източен обряд“ (вместо „византийска традиция“) не е неутрална лексика, а идеологическа директива. Първият термин намеква за някаква „автокефалия“ до XVII век, вторият — принизява пълноценната литургична традиция до нивото на „обряд“ в рамките на латинската парадигма.

3.2. Цивилизационният избор на княз Владимир: богословие, антропология, политика

Изборът на Византия от княз Владимир не беше случаен, а системен. Той може да бъде разгърнат на няколко нива:

Богословско ниво: Византия предложи холистично (цялостно) възприемане на реалността, при което богословието не беше рационална система (както в западната схоластика), а опитно знание, изразено в исихастката традиция и литургичния символизъм. Това противостояло на зараждащия се на Запад догмат за изхождането на Светия Дух „и от Сина“, което кардинално променя разбирането за вътретроичните отношения и тяхната проекция върху природата на Църквата.

Антропологично ниво: Византийската антропология виждаше в човека не „индивид“, а „личност“, чиято свобода и уникалност се разкриват в съборното единство на Църквата като Тяло Христово. Западният модел, с акцент върху юридизма (разглеждането на християнството в правни термини, където спасението се разбира като резултат от спазването на юридически норми) и индивидуалното спасение, формираше друго разбиране за човека и неговите отношения с Бога и обществото.

Политическо ниво: Изборът на Византия означаваше встъпване в кръга на православната ойкумена със симфония на властите (сътрудничество, но не подчинение на Църквата на държавата). Това беше съзнателно отдръпване от модела на папския цезаропапизъм, при който Папата притежава и духовна, и светска власт. Монашеството стана школа на светостта, а не дисциплиниран орден, както на Запад.

3.3. Униатството като исторически проект и неговите съвременни метаморфози

Унията като политически инструмент: Брестката уния от 1596 г. първоначално не беше толкова религиозен, колкото геополитически проект на Жечпосполита за интеграция на православното украинско-белоруско население в латинския културно-политически модел. Това беше инструмент на асимилация и социален натиск.

Съвременна ситуация: Днес УГКЦ се отдръпна от агресивната латинизация и залага на „византийски възрожденски“ дискурс, позиционирайки себе си като „истински украинска“ и „съборна“ Църква, противопоставяйки се на каноничната УПЦ, която тя се стреми да представи като „русифицирана“ и „московска“. Това прави прозелитизма ѝ по-ефективен и идеологически привлекателен в условията на национализираща се държава.

3.4. Икуменизъм: от търсене на единство към инструмент на идеологията

Класически срещу „хибриден“ икуменизъм: Класическият икуменизъм на ХХ век си поставяше за цел богословски диалог за преодоляване на доктринални разногласия. Съвременният „хибриден“ икуменизъм, практикуван от УГКЦ и подкрепящите я кръгове, често подменя богословието с „общочовешки ценности“, „диалог“ и „социално служение“. Това размива самата същност на вероучението.

Духовна пропаст: Подлинното единство, от православна гледна точка, е възможно само в Истината и евхаристийното общение. Икуменизъм, предлагащ „единство в многообразието“ без догматическо единство, създава духовно опасна илюзия, при която второстепенните неща (съвместни акции) се поставят над главното (чистотата на вярата).

3.5. Предизвикателства и стратегии за отговор на Украинската Православна Църква в този вектор:

Идейно предизвикателство: Противопоставянето на „украинското“ (отъждествявано с униатството и автокефалистките структури) на „руското“ (отъждествявано с каноничната УПЦ). Това е опит да се разкъса единството на вселенското Православие и да се замени с национализирани (етнофилетически) форми на християнството.

Информационно предизвикателство: Систематична дискредитация на УПЦ в медийното пространство като „антиукраинска“ сила, което създава предубедено възприятие за нейната позиция сред широката публика.

Пастирско предизвикателство: Пряк прозелитизъм сред паството на УПЦ, възползващ се от социалната и политическа нестабилност.

Стратегии за отговор:

Акцент върху историческата истина и богословието: Не полемика, а позитивно изложение преди всичко за верните чеда на УПЦ, за да се съхрани онова, което имаме. Създаване на достъпни онлайн курсове, видеолекции и публикации, разкриващи:

Богословските причини за разделението на Църквите (не като историческа куриозност, а като жизнено важни въпроси на спасението).

Истинската история на унията не като „възсъединение“, а като трагедия на разделения народ.

Дълбочината на православната аскетика, литургика и иконография като алтернатива на опростените западни модели.

Работа с младежта и интелигенцията: Създаване на интелектуални клубове, дискусионни площадки, летни школи, където младежта да може в неформална обстановка да се запознава с богатството на православната традиция, философия и изкуство. Това формира имунитет към повърхностни икуменически лозунги.

Международно позициониране: Активно участие на учени и апологети на УПЦ в международни конференции, където е необходимо ясно да се артикулира позицията си не като „проруска“, а като канонично православна, стояща в защита на традиционното учение на Църквата срещу модернистични и прозелитически предизвикателства.

Медийна стратегия: Развитие на собствени качествени медийни ресурси (подкасти, YouTube канали, телеграм канали), които да говорят на съвременен език със светска аудитория за вярата, историята и културата, избягвайки агресивната полемика.

Историческият избор на княз Владимир беше избор в полза на онтологичната, богословска и културна пълнота на византийското Православие. Съвременните униатско-икуменически инициативи, при цялата им външна привлекателност, предлагат редукция на тази пълнота до нивото на културно наследство и инструмент на политическа идентичност.

Отговорът на тези предизвикателства не може да бъде изолация или проста критика. Това трябва да бъде системна, интелектуално наситена и духовно дълбока работа по реабилитацията на самото понятие „Традиция“. Необходимо е да се покаже, че Православието не е архаичен реликт, а живо, цялостно и отговарящо на най-дълбоките екзистенциални въпроси на човека мироглед. Само възраждането на вътрешната сила и смисъла на православната идентичност ще позволи да се противостои на нейната външна ерозия под натиска на хибридния икуменизъм и прозелитизъм.

Проблемът за каноничния статус: автокефалия и легитимност

Въпросът за автокефалията за УПЦ е един от най-обсъжданите. Около него отдавна се водят продължителни и основателни дискусии. Част от експертите смятат, че провъзгласяването на независимост би могло да свали етикета „московска Църква“, част — че подобно решение ще предизвика разкол, тъй като, по техни данни, до 40% от клира и миряните се придържат към идеята за запазване на каноничната връзка с РПЦ. Съществува и мнение, че публичното обявяване на автокефалия без консенсус на поместните Църкви е изключително рискова стъпка. Легитимизацията на събора в Теофания като стъпка към автокефалия е проблематична, тъй като Константинопол и гръкоезичните Църкви, влизащи в орбитата на влияние на Фенер, не признават решенията на Теофания, подкрепяйки ПЦУ, а от РПЦ може да произтече заплаха от прещения и отлъчване. При това държавната политика игнорира декларираната независимост на УПЦ, възприемайки я изключително като прокси-структура на РПЦ. Така, подчертават анализаторите, УПЦ се оказва в ситуация на двойна блокада: стремежът ѝ към независимост засега не е ясно артикулиран пред поместните Църкви, които не подкрепят неканоничните действия на фанариотите, и се игнорира от собствената държава, която едновременно подкрепя алтернативен икуменически проект, насоче

Алтернатива, според експертите — свикване на Синаксис на главите на поместните Църкви за решаване на църковния въпрос в Украйна.

Това е особено важно, тъй като ДЕСС „разкри връзки“ на УПЦ с РПЦ и издаде предписание за разрив (24 юли 2024), което, според тази профилна служба, УПЦ не е изпълнила, което доведе до съдебни искове за ликвидация на Киевската митрополия (август 2025). Закон №3894-IX (август 2024) засилва заплахата от пълна забрана.

Геополитически контекст: срещата в Турция и нейните потенциални последици

Срещата на Папа Римски Лъв XIV и патриарх Вартоломей в Никея (ноември 2025) по повод 1700-годишнината от Първия Вселенски събор претендира за приятелски диалог за единство и съборност, формирайки ос Рим–Константинопол–Киев, където последният е представен от ПЦУ и УГКЦ, но без УПЦ. Срещата на Патриарха и Папата е сигнал, че процесът на сближаване на Константинопол и Рим излиза на ново ниво. Всичко това много добре „се вписва“ в юбилея на Никея: тогава Църквата се събра и утвърди единството — и ето сега, след 1700 години, „настава време за ново единство“. Тоест и униатите, и ПЦУ ще бъдат представяни като две ветви, вървящи към общо християнско единство, под егидата на Рим и Фенер.

За УГКЦ това е идеален „прозорец на възможности“: ако Изток и Запад официално говорят за единство, то униатите вече действително не са нужни като „мост“. Те могат да претендират за ролята на „част от едната Църква“ като цяло, а в Украйна — като точка на сборуване. Киев се превръща в поле на експеримент за Ватикана и Фенер, защото Украйна е символична територия: люлка на кръщелната купел на Рус. Проектът „поместна Киевска Църква“ може да стане площадка за практическо въплъщение на единството между Запада и Изтока. Това създава заплаха, че именно в Киев ще се опитат „материално“ да демонстрират нов модел на съюз на Църквите — с опора на ПЦУ и УГКЦ.

В дискурса на назряващата среща, където главното е „братско общение“, а различията са второстепенни, православната вярност към догматите, каноните и преданието може да бъде представена като „теснота“ и „неготовност за диалог“. Това е удар по УПЦ, която се придържа към каноничната линия, и това засилва маргинализацията на УПЦ, тъй като ПЦУ се интегрира в икуменическите процеси, а УПЦ остава изолирана. Войната утежнява ситуацията: стигматизацията и натискът за преминавания в ПЦУ ще нараснат.

За юбилея в Никея се подготвят идеи „време е да ликвидираме разколите и противопоставянето“, и под това се опитват „да впишат“ УПЦ, която представят като „последната, която пречи на общото единство“ и „реликт от московското минало“. Наблюдаваме как в съвременния политико-религиозен дневен ред срещата в Никея се опитват да използват не за защита на чистотата на вярата, а за оправдаване на нова „универсална църква“.

Предизвикват безпокойство и възможното подписване на съвместна декларация за признаване на „каноническата отговорност“ на Константинопол за украинската православна диаспора и създаване на съвместна комисия по въпроса за каноничния статус на Църквите в постсъветското пространство.

Заключение

Обобщение на предизвикателствата

Украинската Православна Църква се намира в епицентъра на сложни трансформации, предизвикани от мащабната война, и свързаните с нея процеси на преформатиране на църковния живот. Промяната в позицията на УГКЦ като „поместна Киевска Църква“ усилва идейната конфронтация, подкопавайки историческата основа на УПЦ върху киевското богословско и културно наследство, тъй като това, по същество, е предложение за нов модел на еклезиология за Украйна, който се стреми да преодолее съществуващия разкол (между УПЦ, ПЦУ, УГКЦ) не чрез диалог и търсене на догматическо единство, както в Никея, а чрез консолидация на друга, национализирана основа, при която критерий за единство става не вероучението, а принадлежността към „поместната“ (украинска) църковна структура.

Никейският събор за пръв път показа модел на взаимодействие между Църквата и християнската държава („симфония“), където императорът излезе като арбитър и гарант на единството на Църквата. Украинската държава чрез закони и политическа подкрепа за ПЦУ и УГКЦ активно се намесва в църковните дела. Тя де факто изпълнява ролята на „арбитър“, но не за възстановяване на догматическото единство, а за промотиране на национално-политически проект, в който „правилните“ църкви (ПЦУ, УГКЦ) трябва да заменят „неправилната“ (УПЦ). Това е много далеч от „симфонията“, но използва същия механизъм на влияние на светската власт върху църковните структури. Така законодателни инициативи, включително Закон №4579-IX за националната памет и Закон №3005-IX за забрана на руската имперска пропаганда, създават правни и имуществени рискове, заплашвайки със загуба до 20% от храмовете и стигматизация на вярващите като „проруски“. Икуменическият диалог, чиято кулминация ще стане срещата в Никея (ноември 2025), формира ос Рим–Константинопол–Киев (ПЦУ/УГКЦ), изключвайки УПЦ от глобалния православен контекст. Тези фактори, усилени от войната, повишават риска от маргинализация на УПЦ и изискват стратегически отговор.

Кризисно състояние на въпроса за автокефалията

Автокефалният процес достигна критична точка през настоящата година. Закон №3894-IX (август 2024) за защита на конституционния строй заплашва с ликвидация УПЦ като юридическо лице за „връзки“ с РПЦ, уж потвърдени от предубедената Държавна служба по етнополитика и свобода на съвестта (ДЕСС) на 24 юли 2024 г. Експертите подчертават — въпреки решенията, приети във Теофания: осъждане на войната и измененията, внесени в Устава за управление на УПЦ, ДЕСС счита, че УПЦ не е изпълнила предписанието за пълен разрив с РПЦ, а това доведе до съдебни искове за ликвидация на Киевската митрополия (август 2025). По оценка на анализаторите, вътрешният разкол утежнява ситуацията: част от клира остава предана на патриарх Кирил като свой кириарх, а Константинопол признава само ПЦУ, анулирайки стъпките на УПЦ към автокефалия. Преминаванията в ПЦУ намаляха, но стигматизацията расте: над 100 клирици са под следствие на СБУ, а Блаженейшият митрополит Онуфрий е лишен от гражданство (юли 2025).

Общи стратегически препоръки

За съхраняване на каноничността и собствената идентичност на УПЦ е необходима проактивна стратегия, съчетаваща вътрешна консолидация, юридическа защита и дипломация. Предлагаме триетапен подход, подчертаваме, че това засега е обща стратегия, включваща:

Етап I: Краткосрочни мерки (2025–2026 г.)

Вътрешна консолидация: Свикване на легитимен Поместен събор в съответствие с Устава за управление на УПЦ за обсъждане на текущия каноничен статус. Провеждането на такъв Събор в условията на продължаващо военно положение изисква внимателно планиране на мерките за сигурност, технологично обезпечаване, формата на представителство и процедурите за вземане на решения.

Юридическа защита: Апелации до ЕСПЧ и ООН срещу нарушенията на свободата на вероизповеданията, създаване на юридически фонд за защита на имуществото (Киево-Печерска и Почаевска лавра). Мониторинг на реализацията на законите №4579-IX, №3005-IX, №3894-IX.

Комуникация: Развитие на медийния център на УПЦ, продължаване на отразяването на помощта за фронта и бежанците, образователни програми по история на Православието по нашите земи.

Етап II: Средносрочни мерки (2026–2028 г.)

Дипломация: Укрепване на контактите с онези Поместни Църкви, които не са признали и не съслужат с представители на ПЦУ, с обосноваване на собствената визия за самостоятелност във военно и следвоенно време. Мониторинг на резултатите от Никея-2025 и участие в междусъборни форуми.

Позиция по икуменизма: Формиране на ясна позиция относно диалога между Ватикана и Фенер, акцент върху Киевската традиция чрез комплексни изследвания.

Социална работа: Създаване на центрове за рехабилитация за военни и вътрешно разселени лица, одит на имуществото за противодействие на превземанията.

Етап III: Дългосрочни мерки (2028 г. и нататък)

Национална идентичност: Просветителски програми, подчертаващи ролята на УПЦ като наследница на Киевската традиция, без ревизия на историята.

Общоцърковно признание: Участие в богословски форуми и продължаване на активното информиране на международната общественост за реалното съотношение на религиозните сили в страната.

Адаптация: Постоянен одит на набелязаната стратегия, отчитане на уроците от 2025 година (например отказът от предписанието на ДЕСС / Държавна служба за етнополитика и свобода на съвестта, като прецедент на независимост).

Украинската Православна Църква преживява един от най-сложните периоди в най-новата си история. Комплекс от идеологически, законодателни и идентичностни предизвикателства изисква незабавна и премерена реакция. Ключът към съхраняването на ролята на духовен стожер на Украйна е премерена стратегия, съчетаваща вътрешна консолидация, активна правна защита и развитие на църковна дипломация. Никейският събор е още един аргумент в защита на каноничния ред и недопустимостта на разколи, инициирани от светската власт или друга Поместна Църква, който указва, че създаването на ПЦУ и натискът върху УПЦ нарушават духа и буквата на Никейските правила. Само комплексният подход ще позволи на УПЦ да преодолее кризата на маргинализация и да утвърди бъдещето си като неотменим и основен компонент от битието на украинския народ и органична част от Вселенското Православие, а по-нататъшните изследвания трябва да продължат изучаването на влиянието на Никея-2025 и геополитическите изменения в света върху религиозното пространство на Украйна.

Промотирането на темите за придобиване на автокефален статус и легитимизацията на Теофания-2022 сега не само е несвоевременно, но съдържа риск да отвлече вниманието от по-актуалните предизвикателства. По-уместно изглежда отлагането на обсъждането на тези въпроси до появата на съответните условия.

На Украинската Православна Църква е важно да запази фокуса на вниманието върху това, че основата на православното изповедание винаги остава истината за единството на Тялото Христово. Църковните форми на управление, включително автокефалията, имат само спомагателно значение и не определят светостта или духовното здраве на Църквата. Автокефалията може да се окаже полезна при едни обстоятелства и деструктивна при други, но тя никога не е абсолютна гаранция за защита от външен натиск — било то стремеж към подчиняване на Църквата или опит за Нейното разрушаване. Затова административните модели — автокефалия, автономия или други — не могат да се поставят над живото единение в Христос и догматическата чистота на вярата.

Следва да се помни: автокефалията не е вероучителен догмат, а форма на дисциплинарно устройство, и там, където тя се утвърждава в противоречие с принципа на съборността, тя престава да бъде оръдие на единството и се превръща в източник на разделение.

В наши дни някои поддръжници, умишлено или не, извършват подмяна на смисъла на автокефалията: в нея се внасят идеи за национална изключителност или пък се използва като инструмент на политическо влияние. Смята се, че тя ще може да защити нашата Църква от външни въздействия. При подобен подход автокефалията губи своето значение като благо за Църквата. Стремежът към самостоятелност, ако не е основан на любов и не е свързан с желание да се запази единството в Христос, престава да бъде духовно добро и се превръща в източник на сериозна опасност за църковния живот.

За православния човек не е важна степента на зависимост на Църквата, било то национална или политическа, важно му е верността на Църквата му към Евангелието, чистотата на вярата и възможността за придобиване на благодатта на Светия Дух чрез участие в Тайнствата. Православното съзнание на християнина живее там, където човек се вижда като член на едното Тяло Христово, а не на отделна, макар и религиозна, национална организация. Святоотеческата еклезиология еднозначно констатира, че онзи, който има епископ, но няма единство с цялата Църква, се заблуждава.

Източник: zivotcrkve.rs