Моят десен политик не ме чу. Не се учудвам и не му се сърдя. Върви по път, който смята за верен, само че е попитал за посоката грешния човек. Като другоселеца, който на въпрос как да стигне до воденицата, получил отговора „Леко, леко и у лево”, а воденицата всъщност била вдесно.

След вчерашното интервю на Иван Костов по Нова телевизия си мисля, че ако следва ДСБ, СДС няма да стигне даже до воденицата, а само до кривата круша преди нея. Макар и току-що събрали се, ако Димитров и Костов не се разделят, не само че няма да влязат в парламента, но и личните им планове, в слуховете за които до вчера упорито не исках да повярвам, няма да могат да се осъществят. Все пак и от "Московска", и от „Дондуков” ще почувстват леко неудобство да номинират за премиер и финансов министър политици от извънпарламентарната опозиция, колкото и експертен – по модела Попов - да са решили, че ще бъде следващият кабинет.

Иван Костов беше толкова ясен, че само лично заинтересовани или много заслепени хора могат да твърдят, че думите му: „Аз мога да работя с много хора. Мога да работя с БСП. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус…”, са извадени от контекста или не са правилно разбрани. На лично заинтересованите нито искам, нито мога да обяснявам – спазареното депутатско място за тях е по-важно от всичко.(Друг е въпросът колко от тях действително ще го получат при очакваното следващо разширение „вдясно”, и особено при броенето на гласовете…). Но шанс някой сляп окат да стане все пак има, макар и минимален. Ще се опитам да му отворя очите като обясня истинското значение на понятието „национален консунсус”. Начинът, по който комунистите го използваха, би трябвало да го помни и сам.

Само преди две седмици, по време на дебата по последния вот на недоверие срещу правителството на 25 февруари 2009 г. , Костов призова за ”национален консенсус в битката срещу мафията”, иначе България нямало да може да направи нито една стъпка напред. Вчера каза, че би работил с БСП, но само по национално значими теми, които определи като „възстановяване или изграждане върховенство на закона и получаване достъп до европейската солидарна подкрепа във вид на еврофондове”. Днес най-близките му хора допълват списъка с теми като операция "Чисти ръце" и реформиране на съдебната система, по които национален консенсус има от поне 10 години, но ако се търси по този начин, резултат няма да има и след 100. Бивш посланик в Брюксел и евродепутат дори предложи национален консенсус по „пълноправното членство на България в ЕС”. А аз наивно си мислех, че сме придобили въпросното членство преди 2 години. Утре списъкът с „национално значими цели” ще бъде продължен. Другиден – допълнен. Следващата седмица - видоизменен… И славата му дивна като някой ек, Костов ще препраща – от урва на урва и от век на век.
Така става във всички приказки и легенди. „Националният консенсус” е такава приказка. Благодарение на нея комунистическите номенклатурчици и тяхната придворна, предимно медийно-социологическа интелигенция, 20 години живяха и още 200 се канят да живеят щастливо. Как си написаха такава приказка без край?

Много просто - като замениха сопата с вестници. В обществата с „фасадна демокрация” пропагандата е това, което е сопата в тоталитарните. Тя пречи на хората да се организират, за да не се превърнат в нещо повече от зрители на управлението в уж тяхно име. Обслужващите медии лансират в обществото лозунги, срещу които никой не възразява, защото никой не разбира какво означават. „Национално съгласие” е най-безсъдържателният сред тях.

Други клишета от този тип бяха „националноотговорно управление”, „националноотговорен капитал”, „социално поносима цена на прехода”. Червените премиери Луканов, Попов, Беров и Виденов ги изтъркаха от употреба. „Синият” премиер Костов (впрочем финансов министър при помогналия да бъдат фалшифицирани изборите за Велико народно събрание Димитър Попов), уж ги отрече. Сега е на път да ги възкреси. Всичките, защото те вървят в комплект. Но нека все пак се концентрираме върху водещия сред тях.

Никой не може да отрече понятие като „национален консенсус”, защото никой не може да разбере и обясни за какво точно става дума. Никой не може, защото нищо не означава. Или, което е същото и дори по-лошо – „националният консенсус” може да бъде „обяснен” само с помощта на други понятия. Ключовото между тях е „умереност”.
На пръв поглед няма нищо лошо в умереността – тя е същност на политическия, ерго националния консенсус. С такава същност обаче консенсусът неизбежно се разпростира върху всички „приемливи” политически възгледи, чиито носители на свой ред са длъжни да вземат пред вид приемливите възгледи на другите. Така се създава „мейнстрийм” (т.е. „основно течение”). И всеки „умерен” се оказва „прав”.

Приемливостта на политическите възгледи обаче се определя от властимащите. А те не се интересуват нито от тяхната интелектуална правота, нито от моралната им чистота. Интересуват се дали са „отблъскващи” или „заплашителни” за мнозинството от населението. Критерият е емоционален, следователно субективен. С други думи – удобно обтекаем. Което е и целта.

Като всяко „основно течение”, и националният консенсус тече, накъдето поиска мнозинството. По пътя си той помита възгледите на индивида и малцинството. Мнозинството българи одобряват това, тоест одобряват комунизма и неговите метастази. Малцинството българи смятат комунизма за отблъскващ и дори опасен за живота, работата и бъдещето им, но мнението им може да бъде пренебрегнато, защото са малцинство. Алтернативата на комунизма - капитализмът - все още е отблъскваща и заплашителна за мнозинството българи, макар да е предпочитаното обществено устройство на най-креативните сред тях. Мнозинството печели, малцинството се подчинява.

Демокрация. Национален консенсус.
В България може би има демокрация, макар и фасадна. Със сигурност обаче няма свобода. При свободата никое мнозинство, няма право да нарушава неотменимите права на живот, свобода и собственост на никое малцинство, включително на индивида – най-малкото малцинство в света.

„Националният консенсус” непрекъснато нарушава тези права. Забранявайки да прекрачваш границите на демокрацията, формулирани по правило от ляво мнозинство, той всъщност забранява споровете и конфликтите. На практика забранява да бъдеш десен. Който все пак се самопредели като такъв, има печална съдба. За интелектуалците дилемата е оцеляване чрез всекидневни компромиси, или отхвърляне от общността. Политиците избират между защита на индивидуалната свобода и ограничената държава (и стоене в опозиция до пенсия!), или плуване по течението и гарантирано място във властта.

Затова „десните политици и интелектуалци” в България избягват да влизат в конфликти. Такова безконфликтно поведение осигурява на първите власт, на вторите – трибуна. Но руши авторитета им. А той е нужен да те изберат и да не спрат да те четат. Затова „десните” политици и интелектуалци помагат на левите си колеги в потискането и неглижирането на всяко „отклоняващо се” мнение. Лесно е – просто вкупом го обявяват за „политически некоректно”, запазвайки си и престижа, и властта. Или поне така си мислят.

Може би защото не знаят, че когато противоположни базисни принципи са ясно и открито дефинирани, в спора побеждава рационалната страна; когато те не са ясно дефинирани, а се крият или заобикалят, надделява ирационалната страна. Това важи и за сътрудничеството между двама души (или две групи), които се придържат към различни базисни принципи - побеждава по-лошият или ирационалният. Единственото изключение е конфликтът – при конфликт между двама души (или две групи), които се придържат към едни и същи базисни принципи, побеждава онзи, които е по-последователен.

Политиците от всички цветове в България декларират еднакви базисни принципи – демокрация и пазарна икономика. Само че… под егидата на държавата. Тоест, социалната държава (или смесената икономика) е тяхна обща крайна цел. Това е игра в лявата половина – и тъй като левите са по-последователно ангажирани с увеличаването на държавата, десните са принудени несръчно да плагиатстват всяка тяхна програма, когато са на власт, или повече или по-малко явно да я подкрепят, когато са в опозиция.
Докато десните не започнат да се борят за индивидуална свобода и ограничена държава, общите им базисни принципи с левите – колективна демокрация и всесилна държава – ще продължат да ги теглят все по-вляво. Когато в резултат “десните” бъдат напълно изхвърлени от играта, същият конфликт ще продължи между социалистите и комунистите; и тъй като комунистите са ирационални, но по-последователни, те ще победят социалистите.

И българските политици – все пак, надявам се – без тези от СДС – ще се върнат там, откъдето са тръгнали.
Всички сме копелета на комунизма, все пак.
Калин Манолов
Още материали от същия автор, четете на http://kalin-manolov.blog.co.uk/