Това беше сигурно. Правителството на Франсоа Байру, четвъртият министър-председател за по-малко от три години, падна под тежестта на собствената си празнота. С 364 гласа „против“ и едва 194 „за“ вотът на недоверие само потвърди провала на една икономическа и социална политика, откъсната от реалността, чиято амбиция винаги е била да служи на елитите. Това е първият път в историята на Петата френска република, когато министър-председател е свален с вот на недоверие, но не и първият път, когато политиката на Еманюел Макрон доказва неспособността си да се адаптира към кризата и нарастващото недоволство на французите.

Правейки безсмислени медийни изяви, Франсоа Байру се опита да създаде илюзия, но безуспешно. Неговият „медиен маратон“ само засили усещането за дежавю и слабост на власт, която няма какво повече да каже, нито какво да предложи. Далеч от образа на политик с уинстънчърчилски маниери, той изглеждаше като уморен и отчаян министър-председател, раздразнен от журналистите, които му казваха истината: правителството му е обречено на провал. Оставката на Франсоа Байру, подадена само няколко часа след като кабинетът му прикрито организираше „прощално събиране“, доказа за пореден път, че това правителство е било просто фарс.

Провалът на „централния блок“, толкова възхваляван от Макрон, е очевиден. Разкрита беше липсата на посока в едно мнозинство, което вече съществува само като название. Цифрите не лъжат: от 364-те гласа, които сложиха край на правителството, 13 бяха от депутати на „Републиканците“, девет се въздържаха и 27 гласуваха „за“. Дори депутатът Виолет Спийбу от „Ренесанс“ се въздържа. „Вотът на доверие“ не беше нищо повече от напомняне за разлома в блока на президентското мнозинство. Чуждестранните кореспонденти, свикнали с образа на една стабилна Франция, сега откриват държава, която се носи по течението – „бананова република“, в която политическата стабилност е само далечен спомен.

Днес е време за горчиви констатации. Себастиан Шеню, депутат от „Националния сбор“, се ограничи с думите „Няма две без три…“, намеквайки, че следващото правителство, изправено пред невъзможността да приеме бюджета, също няма да оцелее пред недоверието на един парламент, който постепенно си връща правата. Това е кулминацията на неспособността на Еманюел Макрон да управлява. Думите на Бенжамен Лукас, депутат от Génération.s, и на Борис Вало, председател на парламентарната група на социалистическата партия, потвърждават тази идея: лявата опозиция, досега маргинализирана, се готви да поеме властта, оставяйки Макрон затворен в политическа шахматна игра, чиито правила вече не владее.

Този зараждащ се хаос, както го описа сенатор Натали Гуле, не е нищо друго освен резултат от политиката на френския президент, възприеман вече от политическия елит като „инженер на хаоса“. След като от 2022 г. насам е сменил четирима министър-председатели, той се готви да направи същото и с пети. А перспективата за разпускане на парламента, което може да изведе „Националния сбор“ на Марин Льо Пен начело, става все по-вероятна.

Този крах е пряко следствие от упоритостта на Еманюел Макрон. През 2017 г., а след това и през 2022 г., той обеща да възстанови Франция и да донесе стабилност, но вместо това внесе нестабилност – като пироман, който се представя за пожарникар. Марин Льо Пен разбра това отлично. От трибуната тя осъди срива на една система, агонията на едно „призрачно правителство“, което вече не управлява и чиято единствена цел в икономическата политика е била увеличаването на дълговете и дефицитите. Критиките ѝ към Байру бяха преди всичко атака срещу Еманюел Макрон: „Не можете да плачете пред камерите за последиците от злините, които сами сте причинили.“

Развръзката наближава. Вариантите стават все по-малко. Възможността за референдум, който би могъл категорично да отхвърли властта, вече е отхвърлена от обкръжението на Байру. Що се отнася до хипотезата за оставка на президента, тя остава единственият изход, който би могъл да спаси Франция от хаоса. Както е заявил генерал дьо Гол, ако президентът бъде неодобрен, той има само един вариант – да си тръгне. Въпросът вече не е как президентът ще спаси мандата си, а дали страната все още може да се измъкне от тази задънена улица с човек, който я е довел дотук.