Двадесети век завърши или поне така изглеждаше със залеза на сатрапите. Още в първото десетилетие на ХХI век обаче те наново започват да се размножават. Това явление може да се окаже просто още една илюстрация на онова, което Николай Бухарин, следван от френски марксисти като Алтюсер, формулира като “неравномерното развитие на историята”. Иначе казано, тираните на ХХI век могат да се окажат последната въздишка на ХХ век просто на някои места нещата са ставали по-бавно. Но могат и да се окажат предвестниците на нова тиранична епоха.

Кое от двете? Последен отзвук или предвестници? За нас, обитателите на ХХI век, намирането на отговора е от огромно значение, тъй като от него ще зависи нашият и на нашите наследници живот.

Особено това важи за българите, които са в тревожна географска близост до страни като Русия, Азербайджан и Беларус; и само Турция ги дели от Иран. Освен това податливостта на някои български правителства спрямо волята на Кремъл е пословична и затова от средата на 90-те години московските власти тълкуват страната ни като мека периферия на Запада, подлежаща на връщане. Уж шеговитата покана на президента Елцин към тогавашния български премиер Жан Виденов да влезе в “СССР-2”, както и уж изтърваната реплика на руския посланик в Брюксел по времето на премиерството на Виденовия наследник Сергей Станишев, че България е троянският кон на Русия в редиците на Запада това не са случайни неща. Руската дипломация има извънредно количество дефекти, но лекомислието не е един от тях.

В последните 3 години се случи така, че прекарах доста много и интензивно време в Узбекистан и Беларус. С Русия имам сложна история, която се точи няколко десетилетия. Още през първите месеци, прекарани там, се натъкнах на новата имперска политика на Русия. Нейни служители абсолютно безцеремонно се разпореждаха както в Узбекистан, така и по-късно в Беларус. С подобна безцеремонност лъжеха, че на терен имат същите по количество и структура наблюдателски мисии като на ОССЕ (нямаха) и тържествено обявяваха за абсолютно честни и “пример за Запада” избори, при които стотици хора бяха вкарвани в затворите, бити, уволнявани и изселвани, а резултатът беше съобщаван, без някой да си дава труда да брои бюлетините.

Тази имперска арогантност не беше характерна за Русия от 90-те и нейното внезапно избликване ме озадачи и разтревожи. Започнах изкъсо да следя руските дела. Още около Великден на 2005 г. разбрах, че Путин стремително възстановява авторитарно-агресивния вид на своята страна като начин да я върне на световната арена след което тя наново да може да претендира за “меки периферии” като България. Западът, както му е редът, се разсейваше и разбра какво прави руският президент едва в началото на 2006-а, когато Путин отряза газта на Украйна и Европа.

Така се “спънах” в Каримов, Лукашенко и Путин.

Владимир Путин, за разлика от останалите двама, заварва една доста по-различна страна в момента на поемане на властта. За разлика от Беларус и Узбекистан Русия прекарва едно цяло десетилетие в опити за “озападняване” превръщане в демократична страна с пазарна икономика и върховенство на закона. На него му е необходим цял мандат, за да подготви почвата за пренасочване на насоката на страната и структурата на властта в обичайното за Русия тиранично русло. За разлика от Елцин единствения “в червата си” демократ, някога предвождал Русия Путин познава руския народ и знае, че този народ ще предпочете да живее в тирания, стига тя да бъде опакована като “велика държава”.

И все пак му трябват няколко години, за да разчисти постиженията на демокрацията и да даде на руския народ онова, което той иска. За разлика от Лукашенко в първите години той прави това постепенно, без фойерверки и излишен шум. Макар в началото на ХХI век Путин да е вече на върха на същата властова пирамида (прословутата “президентска вертикала”), на която стои и Лукашенко, Западът не забелязва това и продължава да го смята за демократ, макар в същото време и за същите неща да обявява Лукашенко за “последния истински диктатор в Европа”. Затова ще наречем Путин “Хитри”.

Никога не е било вярно, че е невъзможно да бъде разбрана руската политика, тъй като руснаците били прекалено скришни и неразгадаеми. Същото се отнася до уж загадъчната руска история. Нито историята е загадъчна, нито руснаците неразбираеми. Както посочва още през 70-те години големият познавач на диктатурите Уолтър Лакьор, руската политика е трудна за разгадаване единствено ако човек се откаже да взема на сериозно онова, което казват руските лидери; и ако също така се откаже да сравнява тяхното говорене с техните действия.

Давате ли си сметка за удивителното отсъствие на руски мислители от авторитетните философски енциклопедии, христоматии и истории? На фона на претенциите за неизбродимостта на руската култура, за висшата духовна мисия на Русия в световната история това отсъствие изглежда напълно необяснимо.

Гледам само онова, което ми е на бюрото и около него. Няма руснаци в класическия многотомник на Random House от 1947 година The World’s Great Thinkers. Пълно е с араби, индийци и китайци, но руснаци няма. Никакви руснаци няма и във вечната “История на западната философия” на Бъртранд Ръсел (издателска къща “Христо Ботев” 1998). Няма ги и в “50 класици философи: Мислители от античността до днес” с автор Едмунд Якоби (издателство “Просвета”, 2006). Във “Великите мислители на Запада” под редакцията на Иън П. Макгрейл (“Библиотека 48”, София, 2003) сред около 80-те имена намираме само Менделеев, който е химик. В “За философията” на Робърт Пол Улф (Нов български университет, 2004) се е промъкнал единствено Толстой, и то във връзка с религията и мирната съпротива. Най-известният съвременен философ Роджър Скрутън не споменава и една дума за руски мислители в цялата си A short history of modern philosophy: from Descartes to Wittgenstein (Routledge classics, 2002). Едва във философските речници, където имената са хиляди, тук-там се промъква Николай Бердяев.

Обяснение за това оглушително отсъствие на руски мислители от световната история, разбира се, има и то не е от типа “Западът не признава никого освен себе си”. В тези издания изобилно присъстват азиатски и близкоизточни мислители например. Руснаци няма, защото не покриват минимума за световни или просто за важни мислители.

В основите на света, в който живеем, няма вградени руски мисли. Има руски мелодии (Чайковски, Шостакович), руски образи (Кандински, Шагал), а от всеки голям световен роман на ХХ век стърчат ушите на Достоевски или Толстой. Има и политически практики Ленин и Сталин са достатъчни като илюстрация. Но мисли, които отговорно се отнасят до предназначението на човека, няма. Тази липса сама по себе си ни казва нещо много важно: “руската цивилизация”, както я наричат днешните стопани на Кремъл, няма способността да произвежда мисли, които така да обясняват света и да обобщават по разумен начин човешкия опит в него, че да са валидни отвъд границите на Майка Рус.

Проблемът е, че руските мислители говорят не на човешкото същество като такова, застанало голо и уплашено пред ужаса на всеприиждащото битие (по израза на Мартин Хайдегер). Русите казват някакви неща (доколко полезни, е друг въпрос) на определен вид човешко същество, което е не само християнско, но и православно; и е не само православно но и е руско. Тази “фуния” е прекалено тясна, за да иска човек да влезе в нея (дори и да съм християнин, а повечето хора не са, трябва да стана и православен, та и русин, за да бъда адресат на руската мисъл).

Все пак има два текста на руската мисъл, които са безспорно философски т.е. казват ми важни неща в качеството ми на човешко същество без предикати (християнинправославенрусин) “Философия на свободата” на Николай Бердяев и “Смисълът на любовта” на Владимир Соловьов.

Повърхностният проблем няма големи руски философи скрива един по-голям политико-исторически проблем. Руските мислители градят редукционистки силогизъм, който изглежда горе-долу така: човек християнин православен русин. И излиза така, че всяко мислене за предназначението на човека се превръща в разсъждения относно “мисията на Рус”.

В политически смисъл това означава разтварянето на индивида в държавата като тяло във вана със сярна киселина.

От небрежното отношение към индивида и абсолютисткото отношение към наличната действителност за русите следват много важни и съвсем конкретни последствия. Тъй като отричат съществуващия свят, русите не се оправят в него.

Това обяснява например тяхното пословично немарливо отношение към подробностите от бита, както и към околната среда. Не е за тях идеята (тръгнала още от Августин), че макар да не е “царство Божие”, действителният свят съдържа в себе си достатъчно Божии искри, за да може да бъде постепенно подобряван чрез реформи и поддържането на разумни равновесия. Те са хилиасти или/или. Ако не цар, то Сталин. Ако не света Църква, то палене на църкви и клане на попове.

Резултатът е липса на действително подобряване и цивилизоване (в смисъл смекчаване на нравите) на живота, както и периодичните милионни жертви, давани в преследването на поредния хилядолетен идеал.

Пренебрегването на индивида и на действително съществуващия свят е и причината русите да нямат история в смисъла на европейските народи. Вместо да се занимават с изучаване на собствения си опит в света, те се занимават с не-изучаване на опита. Както отбелязва историкът на помненето Жорж Нива: “Със сигурност забравянето е един същностен елемент на руската памет... Несъмнено са много малко страните, които до такава степен, както се прави в Русия, са изкушени да изтребват и манипулират своята памет”.
Евгений ДАЙНОВ/www.glasove.info

Текстът е част от увода на книгата “Три лица на тиранията: Ислам Каримов, Александър Лукашенко, Владимир Путин” на проф. Евгений Дайнов, чието публикуване предстои.