Българското училище страда от прекалено много заучаване и твърде малко възпитание. Санкциите са тежки и тромави, авторитетите – детронирани, а децата прекарват часове пред екраните. По времето на социализма образованието имаше силни страни — акцент върху математиката, природните науки и инженерните специалности, уважение към учителя — но и големи минуси: изключваща система, сегрегация, подчиненост на пропаганда и слабо чуждоезиково обучение. Днес образованието е по-отворено, с повече чужди езици и технологии, но проблемът е обратен — прекалено много фактология и твърде малко умения.

В подкаста на Явор Дачков министърът на образованието Красимир Вълчев заяви, че е решен да търси базов консенсус отвъд либерално–консервативните разделения и да реформира системата стъпка по стъпка. Според него промяната трябва да започне с нова култура на учене, връщане на възпитателната функция на училището, по-малко формализъм, усилия всяко дете да бъде обхванато, както и системни инвестиции в учители и материална база. Учителят, а не изкуственият интелект, остава най-важният фактор за образованието на децата.

Разговорът е записан в Ехо Медия Студио на 18  септември 2025 г.

Действително имаме детрониране на традиционните авторитети. Не знам дали заради либералните идеологии, но започна от социализма. Между социализма и либералните идеологии има доста общи неща — да няма религия, дори семейството беше малко или повече атакувано. Така че без авторитети ние няма как да живеем в хармония. В кръга на шегата — бях в Япония. Там най-често срещаната дума, която ми казваха, е „хармония“. Аз попитах: „Какво е хармония, какво е определението за хармония?“ Те казаха: „Каквото каже шефът“. Това е шега, разбира се. Но хармонията включва — освен хоризонтални взаимоотношения — и минималната необходима, „здравословна“ доза уважение към традиционните авторитети. Да имаме ценности, които да ни свързват. Това е като че ли онова, което изгубихме.

Една група организации водят идеологическа война срещу религията. Те се опасяват, че ако децата са вярващи, това ще попречи на възцаряването на „либералния ред“. Когато ясно казахме, че няма да се учи въпреки волята на децата — нито едно дете няма да бъде карано да учи религия — това е във всички европейски страни основен принцип. В почти всички европейски държави има изучаване на религия. Няма в Беларус, Северна Корея… Опитът да се обвърже темата с линията русофили — русофоби е несъстоятелен. Дори когато стана ясно, че няма да бъде задължително, че няма да се преподава от свещенослужители, продължиха да твърдят, че религията няма място в училище. При нас много неща се гледат през личности — кой е патриархът, коя е политическата сила. Но имаме солиден обществен консенсус, включително от социологически проучвания, че трябва да засилим възпитателната функция в образованието. Това не става само с един отделен час — възпитанието трябва да се интегрира във всички учебни програми.

Сега санкциите се налагат трудно, подлежат на обжалване, свързани са с много писане — и учителите нормално се въздържат. Често давам пример с футболния съдия. Представете си един съдия без право на жълт картон, а само на червен — той естествено ще се въздържи, защото тежката санкция изисква по-тежко нарушение. Второ — да излизаш 10 минути преди да вдигнеш картон, за да пишеш заповед, и след това още 20 минути да се защитаваш… по време на играта! Разбира се, той ще се откаже да го прави — и на терена ще възтържествува анархия. Нещо такова се случва и в българското училище. Корекцията е повече предупредителни мерки, тоест леки санкции, които да се пишат като оценка в дневника, а не да са свързани с писане на заповеди. Три забележки автоматично да водят до ограничаване на права.

Нашата система е прекалено амбициозна към знание и прекалено неамбициозна към формиране на умения и нагласи. Нарушен баланс. Една част от знанията са необходими, но има и твърде много фактология. Имаме дълбочина на теми, която не е нужна; профилираната подготовка е претоварена с материал от висшето образование. Това е за сметка на времето за осмисляне и формиране на умения. Фаворизирахме чуждия език, защото преди 25 години решихме, че е най-важно — но балансът беше нарушен. Основното предизвикателство е да префокусираме учението от заучаване към разбиране. Нашите ученици не учат достатъчно с разбиране.

Българските ученици са с най-висок процент на разсейване. От една страна са на второ място по време, прекарано пред екрани; от друга — с най-нисък процент за образователни цели. Най-много време прекарват в социални мрежи и клипове. Това е най-вредното — освен алтернативната цена на времето, то води до увреждане на мозъка, на префронталната кора. Оттам страдат креативността, планирането, концентрацията, комуникативните умения, въображението. Социалните мрежи с кратките клипчета са „junk food“ за мозъка.

В момента сме една от държавите с най-технологизирана система на училищно образование — имаме най-много устройства, без разлика между селски и градски училища. Имаме достатъчно техника — сега проблемът е да ограничим ползването ѝ до образователни цели. Електронните ресурси са полезни — когато нагледят нещо, то се разбира по-добре. Но има и рискове. Всички системи ще ползват изкуствен интелект. Учителите — за персонализация, проверка на работи, идентифициране на дефицити; учениците — за информация. Но трябва предпазливост. Имаме вече доказателства, че води до 47% намаление на мозъчната активност при ползване. Когато ученикът получи готов резултат, той не е минал през четене, осмисляне, свързване, синтез — и това по-малко остава в паметта. Изкуственият интелект увеличава производителността, но особено при малките деца може да доведе повече до ерозия, отколкото до развитие. Парадоксът е, че ако искаме да подготвим децата за ерата на изкуствения интелект, трябва да им „скрием екраните“ и да развием умения като концентрация и осмисляне.

Трябва да се върнем към широката общообразователна основа. Последните десетилетия образованието върви към тясна специализация, към „висока пирамида“. Но тази вълна на автоматизация ще замества интелектуалния труд и тясно специализираните умения. По-трудно ще замести хора с широк спектър от умения. Бъдещето ще изисква по-широк комплекс от знания.

Истинското образование е трудното образование: учене всеки ден, а не два пъти в годината по време на сесия.

Висшите училища трябва да завишат изискванията. Години наред живяха на вълната на масовизацията на висшето образование, но сега демографският срив се усеща. Пазарът се глобализира. Затова трябва да се конкурират чрез високи стандарти, не чрез занижаване. Добра инициатива са „европейските университетски мрежи“ — един студент да учи в различни държави, да вижда повече среди и ресурси. Това е начинът — повече свързаност.

Аз не съм се отказал — въпреки фрагментираното и радикализирано политическо пространство — да търсим базов консенсус за няколко неща: промяна на културата на заучаване, намаляване на формализма, обхващане на всяко дете и недопускане на отпадане, инвестиции в материална база и в учители, които остават най-важният фактор. Колкото и да се задълбочи ерата на изкуствения интелект, учителят ще остане основният фактор, който формира естествения интелект. Изкуственият интелект може да е множител, но в уравнението винаги има и естественият.

За тези пет или повече неща трябва да имаме базов консенсус. Ако имаме различия — те са преди всичко по линията либерално–консервативно, както се вижда в темите за религията, санкциите, възпитанието. Нормално е да има дебати. Но вместо да се фокусираме върху разделенията, трябва да се съсредоточим върху онова, което ни обединява.